Жоржи Амаду
Старите моряци (8) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

За празниците на Сан Жоаум, с ликьор, царевични питки и акули, или победеният завистливец

Юни дойде със своята свита от дъждове, наводни песъчливите улици и натрупа в кухните мамули за приготвяне на мануес, канхика^[1] и памоня^[2]. Месец на преяждане и препиване, когато пенсионерите и бившите търговци зарязваха диетите, празнеха чашите с ликьор от хенипапо^[3] и очистваха блюдата с вкусни ястия. За тези прекалявания те щяха да плащат после: мнозина от тях ще се видят принудени да спрат солта или захарта поради влошаването на различните им страдания — от диабета до ревматизма. В много къщи се възнасяха молитви за тринадесетините на Сан Антонио — първо молитвите с песен пред импровизирания олтар на светията — сватовник, после танците под звуците на хармоника. На площада се издигаше висок стълб със знамето на Сан Жоаум, приготовляваха се и кладите за светата нощ. Накрая на месеца вдовици и вдовци ще чествуват Сап Педро — техния патрон. Цял един месец празници: децата възпламеняват бомбички и бенгалски огън, младежи се влюбват по време на тринадесетината, девойки стоят приведени над магически легени с вода, за да видят в нея лицето на бъдещия годеник. И накрая избор на кръстник за празника на Сан Педро — чест, жадувана от всички мъже в предградието.

Празник на Сан Жоаум в действителност имаше във всяка къща, тъй като дори и в най-бедния дом се отваряше бутилка ликьор от хенипапо и се предлагаше парче канхика, сладкиш от царевично или оризово брашно, кускус от тапиока или крехко парче памоня. Но работата се отнасяше до празненството на площада със забавления за бедните деца на рибари и служители в източната железница и учащи се. Отец Хусто идваше от Платаформа, отслужваше литургия в малката църквица, обядваше в дома на някой от важните граждани и следобед присъствуваше на веселбите. Вечерта се запалваха кладите, в тях печаха царевици и сладки картофи — искрите проблясваха из въздуха, към небето се възнасяха балони и те увеличаваха безкрайния брой на звездите.

Тази история за кръстник на празника задължаваше отец Хусто да бъде крайно дипломатичен. По-добре казано, под неговото расо се криеше сюртукът на един дипломат — умееше да убеди и най-упоритите, успокояваше обидчивите, с един пиеше кафе, с друг обядваше, с трети закусваше, пиеше ликьор и хапваше канхика в десетки домове и се връщаше в Платаформата в мир със своите вярващи в Перипери и едно страшно стомашно разстройство.

Всяка година кандидатите за кръстник бяха много. Всички се чувствуваха с правото да председателствуват празника следобеда, когато малките се надбягваха с чували и с яйца и се изкачваха по мачтата с подаръци, на чийто връх имаше банкнота от пет милрейса. Това струваше известни разноски, но те нямаха никакво значение в сравнение с честта да се седне до преподобния отец на площада и да се слуша хвалебственото слово, произнесено от някой ученик, слово, написано от учителката и разкрасено от оратора с цената на заплахи, усилия и шамари.

Още през месец април отец Хусто започваше да получава в своята енория подмятания, поръчения и посещения от кандидатите и техните роднини. Подаряваха се на черквата големи свещи, а някои дори заплащаха отслужването на литургия.

Почти всички най-стари жители биха вече удостоени с това върховно годишно отличие в Перипери. Старият Хосе Пауло беше го заслужил три пъти и дори понастоящем не се кандидатира, за да избегне ненужни разноски. Адриано Мейра, Аугусто Рамос и Руй Песоа бяха вече избирани преди. Дори Леминьо, сравнително нов жител на предградието, пенсиониран на четиридесет и пет години по здравословни причини, вече е бил кръстник на празника. Чико Пачеко също — едва са изминали четири години, откак той председателствува с блясък и величие празненствата на Сан Жоаум. Защо тогава през тази година на пристигането на коменданта той реши да претендира наново за жадувания пост?

Ако някой имаше право на този пост, то това беше Зегиня Курвело, живеещ там от пет години и дотогава забравен от отчето. Въпреки това самият Зегиня беше, който напомни на отчето в присъствието на останалите името на Васко Москосо де Арагаум. Според него не може да бъде друг кръстникът на тазгодишния Сан Жоаум и е въпрос на висша справедливост да изберат бележития моряк, който извисява славата на Перипери с присъствието си между тях. Отец Хусто се съгласи, чувствуваше благоразположение към новите жители, обичаше да печели доверието и приятелството им. Изглеждаше, че ще е един мирен избор: важните хора като стария Мареко, Адриано Мейра и Емилио Фагундес, всички бяха съгласни. Без да се говори за бедните хора — те обожаваха коменданта, винаги готов да помогне на един или друг, да отпусне някоя пара, да плати чашка ракия. Това беше, както той обясняваше, един обичай, придобит от връзките му с моряците, с техните проблеми, с техните пиянства: обичаше да помага на хората, да ги съветва, да ги изслушва, като разказват своите болки. Този път отец Хусто очакваше, че няма да засегне никого, няма да предизвика завист с избора, тъй като името на коменданта му се струваше горещо одобрявано от всички.

Той се лъжеше. Когато новината се разнесе из Перипери, Чико Пачеко се разяри. Преди повече от месец той беше дал на отчето да разбере, че е кандидат, изпрати му подарък един охранен скопен петел и бутилка специално вино, марка „Северен лъв“ — чист нектар. И изведнъж му се забива нож в гърба, измамват го мизерно. Като че не му бяха достатъчни отлаганията на неговото дело, разочарованията, понесени в Перипери, та сега черквата саботираше неговата кандидатура и се съюзяваше с измамника, с шарлатанина. Чико Пачеко изведнъж беше обзет от яростен антиклерикализъм, изпълни се със симпатии към масонството, започна да бълва змии и гущери срещу духовенството изобщо и по-специално против отец Хусто, комуто приписваше любовници и деца.

Ако все пак беше друг избраният, той би могъл да приеме мълчаливо унижението. Дори и самият Зегиня Курвело би бил поносим, макар че Чико беше се кандидатирал тъкмо за да предотврати „ординарецът“ на Васко да получи най-сетне забавените почести. Искаше да попречи на победата на подмазвача и резултатът беше едно страхотно поражение, по-лошо и от това, което вече понесе. Да, той беше толкова възбуден след онази история с покера, че изглеждаше като да беше забравил делото си, да тича до съдилищата в Байя, като че в света нямаше друг неприятел, с когото да се бори, освен коменданта Васко Москосо де Арагаум.

В последно време, след следобеда с айсберга и с новите карти, той изостави терена на подмятанията и премина към фронтални обвинения. Той ходеше от човек на човек, анализираше историите на Васко, изтъкваше предполагаеми противоречия и им обръщаше вниманието към абсурдни според него подробности.

Не може да се каже, че той беше постигнал успех в опита си да деморализира и унищожи своя конкурент. Но без съмнение неговото постоянство успя накрая да внуши известно съмнение в духовете, някакво неясно недоверие: дали наистина беше толкова героичен комендантът, дали неговата кариера беше изпълнена с толкова рискове, опасности и жени? Можеше ли такива и толкова вълнуващи неща да се случат на един-единствен човек, да бъде толкова богат един живот, докато на всички тях беше толкова посредствен и беден животът?

Адриано Мейра, стар и непочтителен шегаджия, отиде дотам да рискува с лоша закачка при един случай, когато комендантът разказваше за един от своите най-сензационни подвизи — онази история за деветнайсетте моряци, разкъсани от акули в Червено море. Той, Васко, се спасил благодарение на божието благоволение и на своята ловкост с ножа, с които разпрал коремите на три гладни акули, на три — ни повече, ни по-малко.

— Сторете това на по-малко, коменданте. Акулите са много…

Васко го изгледа със своите чисти, детски очи:

— Какво казахте, приятелю?

Адриано се обърка от толкова спокойния глас, така чистия поглед на капитана. Но понеже беше дошъл след един разговор с Чико Пачеко, той направи усилие и повтори закачката си.

— Прекалено много акули, коменданте…

— А какво знаете вие, приятелю, за акулите? Плавали ли сте из Червено море? Вашата забележка няма място, уверявам ви. Няма друго място в света с толкова много акули…

Не, това не можеше да бъде някакъв лъжливец! Той дори не долови иронията и съмнението, вложено в закачката, нито пък подигравателния му тон. Ако беше някакъв шарлатанин, както твърдеше Чико Пачеко, той щеше да се разсърди, да отговори раздразнено. Адриано Мейра се разкая:

— Имате право, коменданте. Човек не бива да говори за онова, което не познава…

— Това е, което аз винаги казвам: нито да се говори, нито да се командува…

Защо той не прегледа „Ел Гамил“, египетския товарен параход, когато прие да го командува при онзи бавен и монотонен преход между Суец и Аден, натоварен с цимент? Лудост, за което си дал сметка едва след като вече било късно: параходът се намирал в много лошо състояние и дори телефонната уредба не работела. А екипажът се състоял от съмнителни типове със страшни лица. За щастие с него бил верният Жиовани, онзи моряк, за когото години по-късно той се скарал с европейските корабопритежатели. И когато „Ел Гамил“ потънал с един отвор в корпуса си, само той и Жиовани успели да се спасят, прибрани от един норвежки параход, след онова избиване между хора и акули. Той още пази този даден му от провидението нож и ще им го покаже някоя вечер, когато отидат да пият по чашка в неговия дом.

Не се стигаше по-далече от тези преходни съмнения и моментни бегли подозрения, резултат от безогледната кампания на Чико Пачеко. И когато Адриано Мейра го срещна, забеляза:

— Ето пак идвате с тия ваши приказки… Единственото, което знаете да кажете, е, че тоя човек бил лъжливец. Аз ви повярвах и се изложих. Комендантът дори ми показа и ножа, с който е убил акулите…

— Вие сте едни глупаци!

Той ставаше все по-нетърпим за едни и за други, все по-огорчен и хаплив, с уста, изпълнена с мръсни думи, като в своето презрение и гняв той обхващаше цялото население на Перипери, пенсионерите и техните съпрузи, които бяха фанатични слушатели на авантюрите на коменданта.

Избирането на Васко за кръстник на празника на Сан Жоаум, като се пренебрегна неговата кандидатура, преля чашата. Все пак той се опита да упражни натиск върху свещеника, припомняйки му по-раншни подаръци и разкривайки му перспективи за значителни дарения, когато спечели делото срещу държавата. След това нададе вой против преподобния отец, изкарвайки го безнравствен и опортюнист. Това, разбира се, беше явно прекаляване, тъй като свещеникът само се стараеше да поддържа мир сред своето стадо и дори и най-отровните езици не знаеха за никакви фусти в неговия живот, освен момичето, което се грижеше за жилището му, девойка със спокойна и скромна красота, наподобяваща изображението на някоя светица.

Чико Пачеко, преди най-ласкаещият от обитателите на Перипери, уважаван почти толкова, колкото стария Мареко, чието присъствие винаги биваше приветствувано с ентусиазъм, сега не можеше да понася такова унижение, такава нелоялност. Той не би понесъл да види шарлатанина с неговото лице на тъпак, на стопанин на вехтошарско дюкянче, до неблагодарното отче (трябваше поне да му върне угоения петел и специалното вино, ако беше му останало поне малко достойнство) да председателствува празненствата на Сан Жоаум. Реши да замине. Но тъй като също не искаше да създаде радост на неприятеля си, той измисли, че неговото дело е насрочено и на път да бъде решено. Нито дори с тази новина, преди цяла сензация, той не успя да разтърси безразличието, което го обкръжаваше, и всичко това по вина на един долен лъжец, облечен в смешно моряшко сако. Замина под един проливен дъжд и гарата беше празна. Той изглеждаше като някакъв беглец, завладян от своята безсилна ярост.