Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Старите моряци
Две истории от пристанищните кейове на Байя - Оригинално заглавие
- Os velhos marinheiros (ou A completa verdade sôbre as discutidas aventuras do comandante Vasco Mocoso de Aragão, capitão de longo curso), 1961 (Пълни авторски права)
- Превод от португалски
- Тодор Ценков, 1972 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Жоржи Амаду
Заглавие: Старите моряци
Преводач: Тодор Ценков
Година на превод: 1972
Език, от който е преведено: португалски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство — Варна
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1972
Тип: новела
Националност: бразилска
Печатница: ДП „Странджата“, Варна
Излязла от печат: 20.IV.1972 г.
Редактор: Петър Алипиев
Технически редактор: Георги Иванов
Художник: Иван Кенаров
Коректор: Денка Мутафчиева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9084
История
- — Добавяне
Относно научната теория за бакеанките
— Ето там минава комендантът, конвоиращ своята бакеана… — каза адвокатът от Парана, доктор Фирминио Морайс, с претенции на литератор и с широк обществен престиж. Връщаше се от едно пътуване до Рио де Жанейро, където защити пред Върховния федерален трибунал искането на една фирма, износителка на каучук. Това му беше донесло разходката и повече от сто контос де рейс.
Голяма беше групата в салона, събрана около сенатора, едно кюре, преподобния Климако и една възрастна госпожа, с бели, навити на ролки коси, и любезно държание, чиято красота трябва да е била смайваща, но която умееше да остарява с достойнство и такт. От време на време нейните внуци идваха да сложат глава на коленете й, да получат някоя милувка, една дума или целувка. Младоженците бяха в групата, също двамата студенти от Форталеза и момичето с индианска кръв, седнала до симпатичната стара жена, която понякога се усмихваше на девойката, възхищавайки се на нейната сурова красота. Там бяха събрани също и други госпожи и мъже, насядали по меките столове, доволни, че са в компанията на видни личности като сенатора, големия адвокат, кюрето и старата жена, чиято фамилия, синове и зетьове бяха познати из цялата страна. Всички гледаха коменданта, като минаваше с Клотилде под заслона.
— Балзакиана, иска да каже господинът… — поправи адвоката един от студентите с естественото за възрастта му самочувствие.
— Жената на Балзак… — допълни сенаторът, подчертаващ своите познания по литература (класическа — това добре да се разбере).
— Не. Искам да кажа именно бакеана. Едно нещо са балзакианките и друго съвсем различно нещо са бакеанките. Клотилде Мария да Асунсаум Фогейра е една бакеана…
— Име дълго, като благородническо… — каза младоженката.
— Бащата беше търговски представител и забогатя. Брат й разшири фирмата и е много добре.
Госпожата с белите коси вдигна ръка, на която един великолепен пръстен изпъкваше още повече поради финеса на нейните пръсти. Тя стори един жест към адвоката и нейното продълговато лице се разкраси от усмивката:
— Кажете ми, доктор Морайс, каква е разликата между балзакианките и бакеанките?
— Нима случайно не познавате, дона Домингас, теорията за бакеанките? Това е една прочута теория, базираща се на проучвания на психолози и психиатри, и съществува цяла библиотека по въпроса. Мисля, че дори и Фройд му е посветил една своя книга… — адвокатът се усмихваше доволен, че може да блесне.
— Бакеанка? — прекъсна го преподобният отец Климако, като затвори молитвеника. — От Бах ли? — в неговата далечна енория, навътре по течението на Амазонка, грамофонът и плочите бяха и утеха и самият живот, а Бах, неговата земна страст.
Параходът пореше зелените и спокойни води успоредно на свежата линия на плажовете. Малки платноходки дръзко навлизаха навътре в морето и пътници, облегнали се на перилата, наблюдаваха тия далечни миниатюрни лодчици. Комендантът се спря, посочи с пръст една платноходка и даде бинокъла на Клотилде.
— Не, пресвети отче, бакеана не идва от Бах. Голяма е разликата, дона Домингас, между тях и балзакианките. Малките подробности установяват големи различия — адвокатът имаше в Белем славата, че обича парадоксите. Преди време той беше публикувал един малък том: „Мисли и максими“, много хвален от местния печат, за „оригиналността на схващанията и измъчения стил, напомнящ на Херкулано, Гарет и Камило“, според един местен критик. Неговият адвокатски пръстен, един рубин, обкръжен от брилянти, отправяше светкавици върху черната подвързия на молитвеника.
— Тогава да чуем тази теория, докторе. Не се правете на важен — настоя дона Домингас, настанявайки се по-удобно на стола, за да се наслади по-добре на хрумванията на адвоката, когото познаваше от по-раншни пътувания.
— Тази високо научна теория, както вече казах, се отнася до жените на известна възраст…
— На моята възраст…
— Вашата красота няма възраст, мила госпожо. Колко девойки биха искали да имат грацията на тази баба!… И така: балзакианка е, според Балзак, жената на трийсет години. Днес, с прогреса и изкуството за гримиране, жената на тридесет години е още едно младо момиче. Вижте например съпругата на доктор Хелио, онзи лекар от Натал. Тя е на тридесет и пет години, това ми каза нейният съпруг, а въпреки това изглежда като някаква девойка.
— Тя е една хубавичка госпожа — подкрепи го сенаторът. — И забележителна…
— Лошо използвана: мъжът й е стара отрепка… — каза един от студентите.
Свещеникът го прекъсна:
— Не забравяй християнското милосърдие, сине мой…
— И спомни си за онази заповед: „Не пожелавай чуждата жена“ — допълни адвокатът.
— Многоуважаема госпожо! — сенаторът гледаше с упрек смутения студент. — Съпругът й е много болен. Лекарите в Рио де Жанейро не му дадоха надежда. А и самият той, като лекар, няма илюзии…
— Нека оставим на спокойствие бедната госпожа, толкова достойна за съжаление. Да се върнем на теорията на доктор Морайс, който ще ме умори от любопитство — намеси се дона Домингас.
— Е, добре — днес се казва балзакианка на някоя госпожа на около четиридесет години, нали е така дона Домингас? Когато се намира в пълно… — той изглеждаше като да търси точната дума, помагайки си с вдигнатата си ръка — в… пълна взискателност. Вулканическата възраст…
— За наслада… — каза студентът, явно не на място.
— На четиридесет? — сенаторът обсъждаше въпроса със същия сериозен вид на познавач, с който гласуваше механично всички правителствени проекти.
— Балзакианките разполагат с два начина, с две средства, с два пътя, за да излязат от своето състояние, когато е дошло времето. Първият е начинът „баба“, този, който дона Домингас използва като никоя друга. Тя придава на своята красота достойнството, дължимо на белите коси…
— Това е един тъжен комплимент…
— Другите, всъщност голямото болшинство, преминават от състоянието на балзакианки в състоянието на бакеанки. И така идваме до класическата дефиниция, установена от един виенски учен за бакеанките. Бакеанката, дона Домингас, е балзакианка, която започва да се препъва, спънала се балзакианка. Или казано иначе, когато се прехвърлят четиридесетте, приближавайки се към петдесетте и фигурата вече не отговаря на съдържанието…
— Каква е тази история? — запита, неразбрала момичето с индианска кръв, мълчалива и вдървена на стола си, с очи, устремени в адвоката.
— Когато външността вече не отговаря на вътрешните нужди… Когато бръчките започват да се превръщат в увиснала кожа. И най-лошото е, че болшинството от бакеанките не си дават сметка за състоянието си, постъпват като девойчета или като балзакианки. Като например малката Клотилде… Добре познавам нейното семейство, приятел съм на брат й.
— Но вие сте несправедлив към нея — каза дона Домингас. — Тя още не е в това състояние. Балзакиана да, но не и бакеана. Вие, толкова добре познаващ въпроса, извършихте една грешка.
— Грешка и то сериозна извършихте вие, моя скъпа госпожо. Лошо сте осведомена върху основните положения на една наука и вече се опитвате да поправяте професора… Но аз още не съм разгърнал напълно цялата теория за бакеанките. Никоя стара мома, дона Домингас, в никой момент не принадлежи на класата на балзакианките. Тя преминава направо от момиче към бакеанка.
От заслона достигаха гласове на пътници, спорещи относно играта на голф на борда. Младоженката, за да слуша добре, положи глава на рамото на мъжа си.
— Каква е тая работа? — запита един от студентите. — Аз съм виждал много балзакианки неомъжени и добри за използване… В пансиона на Катете, където живее един мой приятел, има една, ама каква женичка!
— Забележете разликата, която е видима, дона Домингас: балзакианките, омъжени, а понякога и с любовник…
— Заклевам те! — каза преподобният отец.
— … са весели, доволни от живота. Започват истински да изпитват голямо безпокойство само когато мъжете вече не им отправят алчни погледи.
— Това трябва да е тъжно… — каза на нисък глас момичето с индианска кръв.
— Тогава те променят класата си, слизат в адския кръг на бакеанките…
— Тази ваша теория, докторе, не е много християнска — засмя се кюрето.
— Но научна, преподобни отче.
— Почтената жена пази вечната красота на душата, — издекламира сенаторът.
— Оставете доктор Морайс да продължи… — дона Домингас наложи тишина в компанията — тоя сенатор беше един тъпак!
— Това е така, драги мой сенаторе. Но когато човек погледне някоя жена, не вижда душата, а оглежда краката й… Но да продължа с теорията за бакеанките. Неомъжените от момента, в който преминат границите на двадесет и осем години и загубят надежда за омъжване, веднага преминават в редовете на бакеанките. Тогава е времето, отче, когато започват често да ходят по черквите, да се грижат за олтарите, да се изповядват всеки ден. Вие познавате въпроса по-добре от мене. Те са огорчени, мърморещи; досадни и със зли езици. Принадлежат на категорията на големите бакеанки.
— Какви са пък тези категории?
— Има категории и подкатегории. Учените, които са проучвали въпроса, са разделили бакеанките на две основни категории: големите бакеанки — стари моми, кисели и врагове изобщо на човечеството. И чувствителните бакеанки, категория образувана от омъжените или вдовици бакеанки. Страданието на чувствителните бакеанки произхожда от познанието…
— Познание на какво? — поиска да научи момичето с индианска кръв.
— Познание на причината, госпожице Моема. Страданието на чувствителните, дона Домингас, идва от познанието и се изразява в тъга.
— Това намек ли е? Мога да ви кажа, че не ме засяга.
— Не, за бога! Вие сте от друга класа, класата на красивите и осъществени баби — и той целуна още красивата й ръка. — За големите бакеанки, старите моми, страданието произхожда от непознанието и се изразява в желание да опитат.
— Трябва да е ужасно… — измърмори момичето с индианска кръв и хвана ръцете на дона Домингас, като че да се защити от страшната хипотеза.
— Да опитат какво? — студентът не улучваше нито една.
— Махни се, сатана!… — каза преподобният.
— Да опитат вкуса на греха…
— Чувствителните бакеанки са, общо взето, разбиращи чуждите грешки, лудориите, бохемството. Те обичат да покровителствуват влюбванията, да гласят сгодявания, женитби. Но само че не бива да им се дава прекалено доверие, защото, ако им се падне случай… Големите бакеанки мразят хубавите жени, влюбените, младоженките като дона Мария Амелия. Една бременна жена за тях е някаква безнравственост.
— Какъв ужас! — усмихна се младоженката, като се притисна към съпруга си и му стисна ръката.
— Клотилде е една голяма бакеанка. Но друга една характеристика за бакеанките, особено от категорията на старите моми, е че запазват надеждата си. И при някои редки случаи става така, че една голяма бакеанка преминава към категорията на чувствителните бакеанки, като се омъжи. Това е, което се опитва да стори Клотилде, наречена от своите ученички по пиано — Тилдиня Чилике.
— Комендантът е ерген, според както той ми каза — забеляза свещеникът. — Това би била среща на две самотни души, които си подават ръка в есента на живота им…
— Вие сте цял поет, отче. Никога ли не сте писали стихове?
— Слаби съчинения за възхвала на светата дева и нейния син…
— Видяхте ли как познах? Впрочем Клотилде Мария да Асунсаум Фогейра е един типичен случай на голяма бакеанка с наранено сърце. Отнася се до една подкатегория, дона Домингас. Една от най-интересните подкатегории. Образувана е от големите бакеанки, които са били на път да се омъжат, били са годеници, били са готови да нарушат това греховно състояние на моми…
— Каква ерес, боже мой! — кюрето вдигна ръце.
Момичето с индианска кръв се разсмя доволно, усмихна се и дона Домингас, сенаторът направи някакво парламентарно движение, което би могло да бъде толкова на одобрение, колкото и на порицание.
— … и един ден годеникът изчезва и се свършва с годеничеството. Така се случи с Клотилде. Случаят беше много коментиран в Белем. Тогава аз бях на двайсет години, тя трябва да е с две години по-възрастна от мене. А аз имам навършени четиридесет и три.
— Не изглеждате… — не можа да се овладее да не възкликне момичето с индианска кръв.
— Какво се случи?
— Разкажете ни случая, докторе.
— Семейството Фогейра се състоеше от бащата и три деца — един момък и две момичета. Клотилде беше най-голямата от тримата. Момчето беше добро, започна работа с баща си и след като той умря, разшири много неговата търговия. По-малката сестра се омъжи за един инженер и живее в Рио де Жанейро. Клотилде, добре облечена и образована, беше много ухажвана от младежите. Тя се научи да свири на пиано от една полякиня, жена на един англичанин, износител на каучук. Имаше усет към музиката и родителите й бяга очаровани да я слушат като свири на пиано. Ако тя искаше, по онова време можеше да се омъжи и то добре. Не беше грозна и имаше дрехи в изобилие.
— И защо не се омъжи?
— Избираше прекалено. Нейният недостатък беше самомнителността, искаше някакъв вълшебен принц. Когато си даде сметка, нейната по-малка сестра вече беше омъжена и очакваше първото си дете. По това време в Белем се появи, идващ от Сан Луис, един лекар, считащ се за елегантен. Отвори си лекарски кабинет, започна да чака клиенти и докато чакаше, подряза крилата на Клотилде. Завладя я с музиката, на която беше познавач. А също и тя вече не беше толкова взискателна.
— Днес е още по-малко… Комендантът е един старец…
— Не е толкова грохнал. Той е доста представителен мъж…
— Тогава тя беше на около двайсет и една, двайсет и две години, а по онова време, когато жените се омъжваха на петнайсет и шестнайсет, тя вече беше „стара мома“. Сгодиха се след един или два месеца любов. За кратката любов годеничеството беше дълго. Той може би разбираше от музика, но в медицината беше нула. Имаше една мизерна клиентела и не печелеше дори за да преживее. Обядваше и вечеряше в дома на годеницата си, а живееше в една стая на пансион. Годеничеството се продължи цели четири или пет години.
— Продължителното годеничество никога не е сполучливо…
— Един ден най-после приятели на лекаря, политически дейци от Мараняо, му изчоплили една служба в Рио де Жанейро — лекар в Префектурата или нещо подобно.
— И той заминал и не се върнал вече…
— Спокойствие, сенаторе! Оставете ме да разкажа историята. Сватбата беше насрочена набързо, той трябваше да отиде да приеме длъжността заедно с жена си. Сватба бляскава — семейството беше известно и богато. Младоженците трябваше да заминат за Рио де Жанейро няколко дни след празненството. Сега обърнете внимание на една важна подробност: в същия ден на сватбата заминаваше от Белем на юг един от тези ИТА…
Наново зърнаха през прозореца Васко и Клотилде, разхождащи се все така бавно. Комендантът беше със своята лула, тя с нейното кученце. Той навярно разказваше някаква вълнуваща история, тъй като бакеанката слушаше внимателно. Изчакаха, докато двамата изчезнаха към носовата част на парахода.
— Сватбата трябваше да стане в дома на младоженката както гражданското, така и религиозното бракосъчетание — по онова време беше на мода важни хора да правят сватба само в домовете си. Празненствата биваха шумни, ядене и пиене имаше в изобилие. Лекарят беше обядвал в дома на бъдещите си тъстове, отиде да си смени облеклото и да изпрати куфарите в хотела, където щяха да прекарат първата брачна нощ. Гражданският брак беше определен за пет часа следобеда и веднага след това щеше да стане и религиозният. В четири часа къщата вече беше препълнена с поканени. В четири и половина пристигна и свещеникът, стар приятел на семейството. Десет минути след него дойде и съдията с писаря.
— А годеникът?
— Имайте търпение! Годеникът беше закъснял, тъй като в пет и десет, когато, облечена в елегантната си булчинска рокля, годеницата се яви в салона, той още не беше се появил. Поканените заобиколиха Клотилде, хвалеха булото и гирляндата. Закъснението на годеника достигна границата на толерантност от половин час. Изпратиха един човек в пансиона, където той живееше, и собственичката го осведоми, че докторът заминал с куфарите си, като й казал, че отива да се жени. Пратеникът се завърна в шест без десет. В шест часа съдията се закани, че ще си отиде, поканените, почувствували се неудобно, започнаха да кроят разни хипотези. В шест и десет…
— Тя започнала да става нервна…
— … братът на годеницата отиде до полицията и бърза помощ. Той се завърна в седем без новини, но в шест и половина съдията си беше отишъл с протести. Когато той си отиде и отведе и писаря, Клотилде получи първия припадък, предвестник на голямата бакеанка. След седем часа започна разотиването и на поканените. Те си отиваха любопитни и загрижени — храната и напитките не бяха сервирани. В осем и половина кюрето, опитвал се напразно да утеши годеницата и семейството, също дезертира. В девет часа братът на годеницата, който в осем часа отново беше излязъл да разследва, се завърна с невероятната новина: онзи мизерник бил заминал за Рио де Жанейро, като билета си купил на борда, където стигнал, когато вече вдигали стълбата точно в пет часа.
— Какво нещо…
— Ето така Клотилде Мария да Асунсаум Фогейра се превърна в Тилде-Чилике[1], постъпвайки направо в подкатегорията на големите бакеанки с наранено сърце…
— Никога ли вече не е имала друг годеник?
— Никога, госпожице Моема. Първо, защото наранена в своята гордост, тя много време не посещаваше празненства и места за разходка. Прекарваше затворена вкъщи и свиреше на своето пиано. После, когато пожела, вече не намери кой да я поиска… Живее с брат си, прекарва някое време при сестра си в Рио де Жанейро, дава уроци по пиано, грижи се за кученцето си — големите бакеанки винаги имат някое куче или котка — възпира своите припадъци, но, както това можем да установим, още има надежди. Тя е една типична бакеанка!
— Тъжна история… каза дона Домингас. — Жал ми е за нея.
— Този лекар не ще да е бил някакъв кристалночист характер, така да се каже — сподели кюрето.
— Ако това ставаше в Натал, не би минало така. Той най-малко би отнесъл един добър бой — отсече сенаторът.
— А годеникът, какво стана с него? — усмихнато и любопитно запита момичето с индианска кръв.
— Ожени се за дъщерята на един богат и важен субект в Рио де Жанейро. Той продължи в Префектурата, но влезе във висшето общество с парите на тъста си и с красотата на жена си. Всеки следобед го виждат на вратата на Жокей клуб — притежава коне за надбягвания… Неговата жена днес е една чувствителна бакеанка. От най-чувствителните, тъй като има едно значително минало. Според както ми разказаха, сред кобилите в конюшнята на мъжа й тя била най-прочутата…
— Ох! — възкликна кюрето, докато дона Домингас се смееше от сърце.
— „С кобилите на Фараона аз те сравнявам, о приятелко моя…“ — издекламира адвокатът… — Това е от Библията, отче…
Отец Климако наново отвори молитвеника:
— Аз пък ви казвам, докторе, че понякога божиите пътища са изненадващи. Може би бог я е запазил за коменданта.
— Само че предаването е малко късничко, отче. Плод, прекалено узрял… — замълча за малко, поклащайки глава. Не, нищо такова. Прекалено узрял плод е образ, приложим на чувствителните бакеанки. Големите бакеанки са недозрели плодове, които не са могли да се развият.
— Недозрели плодове! Колко тъжно нещо… — каза момичето с индианска кръв.
Групата се разпръсна — беше време да се приготвят за вечеря. Наново преминаха комендантът и Клотилде, смеейки се и двамата, безразлични към погледите на любопитните, към светлините на залеза, започнал да се спуска над морето. Сенаторът и адвокатът, единствените останали на столовете си, следяха с алчни погледи кълченията при походката на момичето с индианска кръв. Тая, мислеше си адвокатът, е пусната на свобода опасност, за да предизвиква мъжете. За нея може да се извърши всякаква лудост: да се зареже семейство, жена и деца, професията, уважението на хората, дългът. Сенаторът не мислеше нищо. Само неговите очи се затъмняваха от едно мълчаливо желание.