Жоржи Амаду
Старите моряци (25) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

За ИТА, плаваща при слънце, глава почти фолклорна, която трябва да се чете с музикален акомпанимент на „Качих се на един ИТА на север“ от Доривал Кайми

Съмна се с едно толкова блестящо и топло слънце като на Втори юли, с чисто небе, а морето като някакъв блестящ стоманен чаршаф, прерязван от гордия ИТА с вирната носова част. Когато комендантът излезе от банята и намери сутрешното кафе сервирано в кабината му, а бордовият прислужник да му се усмихва много угоднически, той наново беше с вдигната грива и поемаше дълбоко морския въздух, като във времената на неговите кръстосвания из морските пътища към Азия и Австралия. Облече бялата униформа, тананикайки си мелодията на онази песен на танцьорката Зорайя, в която се говореше за море и моряци.

Из салоните, заслоните и коридорите беше се пръснала характерната за онези крайбрежни параходи публика, която в продължение на толкова много години се качваше и слизаше по бразилския бряг от Порто Алегре до Белем де Пара. Годините, когато аеропланите още не кръстосваха из небето, съкращавайки разстоянията, намалявайки времето и отнемайки на пътуването всяка поезия и всяко очарование. Когато времето беше по-бавно и по-малко прахосвано, по-малко похабявано в безполезния стремеж да се стигне колкото е възможно по-рано, с жажда да се живее толкова бързо, че животът се превръщаше в някаква жалка авантюра, без цвят и без вкус, в надбягване, блъсканица и умора.

Имаше три вида параходи ИТА — големи, средни и малки, с известна разлика в комфорта и бързината, но и едните, и другите бяха еднакво весели, чисти и приятни, а пътуванията с тях — цяло удоволствие: там се създаваха връзки, приятелства, започваха влюбвания и ставаха годежи и нямаше по-хубав меден месец за младоженците — на борда всичките дни бяха празници.

Големите ИТА спираха само на пристанищата на важните градове и тръгвайки от Рио де Жанейро на север, спираха на пристанищата Байя, Ресифе, Натан, Форталеза и Белем. Средните включваха в своето разписание Витория, Масейо и Сан Луис. Малките ИТА удължаваха пътуването, спирайки също в Илеус, Акараху, Набелело, Параѝба, стоварвайки и приемайки пътници. Параходът, предаден под командуването на капитана далечно плаване Васко Москосо де Арагаум, беше един от най-големите.

В този параход се движеха, неспокойни и весели, обичайните за ИТА пътници: политици, посещаващи своите изборни райони или завръщащи се от някое бързо пътуване до Рио де Жанейро. През тази година на кампания за президентските избори политическите дейци непрекъснато пътуваха насам-натам, изпълнени с надежди и амбиции. Търговци и индустриалци, които се завръщаха със семействата си от разходка до столицата на републиката — екскурзия за удоволствие и за сделки. Девойки и госпожи на връщане, след като са прекарали някое време при роднини в Рио де Жанейро или Сан Паулу. Студенти на групи, връщащи се от класическото пътуване на юг по средата на годината за държавни изпити, спомнящи си сред висок кикот подробности от гуляите, от кабаретата, от разходките, от жените и понякога от видените пейзажи. Оздравяващи от тежки операции или болести, отишли в столицата да търсят болнични условия, несъществуващи в техните щати, и знанията и грижите на лекари с национална слава и високи цени. Стари моми с надежда за някакъв годеник, изникнал от вълните; кюрета в отпуска; монаси, определени да проповядват в тропическия лес; столични литератори, насочили се към пазара на Севера със сонети и сказки в куфарите; преместени чиновници от Бразилска банка, любопитни да научат нещо за градовете, където отиваха да служат. Професионални играчи на покер, които при всяко пътуване се местеха от параход на параход, от един ИТА на някой АРА, от един АРА на някой Лойд Бразилейро, за да измъкнат парите на чифликчиите, производители на какао и памук, на скотовъдци и собственици на захарни фабрики, завръщащи се от първото и незабравимо посещение на Паум де Асукар, на Корковадо, на Копакабана и Ботафого, на Асирио — кабарето в подземието на Общинския театър, на Манге. Търговски пътници на големите фирми с техните репертоари от анекдоти. И вдъхновяващото присъствие на проститутките, обикновено настанени във втора класа, чиито погледи също са обърнати към чифликчиите и търговците, появяващи се призори от дюнетките и кувертите на първа класа.

Параходът беше един от тези ИТА, от които слязоха от Север и от Североизток политиците и управниците, поетите и белетристите, неустрашимите и бедни „дебели глави“, с открити гърди и несломима издръжливост на суровостта на живота, хора, направени от жизненост, от въображение, от силна воля, надарени със способност да импровизират и сила да творят, родени в безплодните земи, опустошавани от сушата, или край бреговете на гигантските пълноводни реки, хората от Парана и Байя, от Пернамбуко и Сеара, от Алагоас и Сержипе, от Рио Гранде до Норте. Онези, които превърнаха в популярна песен стиховете на поета и певец на прелестите на Байя и на всички ИТА:

Взех един ИТА на север,

да отида в Рио така.

Сбогом, татко, моя майко,

сбогом Белем де Пара.

Тези, които сега се завръщаха, под командата и грижите на Васко, бяха същите, отпътували преди много години, в друг някой, който и да е ИТА, търсещи на юг богатство, успех, власт или само възможност да припечелят, за да живеят.

Между тях се движеше в своята безупречна бяла униформа комендантът Васко Москосо де Арагаум. Преди това той беше на командния мостик, където първият пилот го осведоми, че всичко е в ред, без новини, че пътуването протича нормално, че ще стигнат в Ресифе на следната сутрин и че ще потеглят, ако той е съгласен, в 17 часа.

— Аз вече казах, че не желая да правя никакви изменения, нито да се бъркам да давам заповеди там, където всичко се намира в добри ръце. Ще направя една обиколка натам…

— Много добре, коменданте. Вашето присъствие ще зарадва пасажерите, те обожават да разговарят с вас, да ви задават въпроси относно пътуванията ви.

Той любезно раздаваше „добър ден“ и усмивки. Помилва по главата едно дете, което тичаше по палубата. Запали си лулата: ако морето се запази все така, това пътуване ще бъде наградата на неговия живот. Неколцина почиваха в разтегателни столове. Младежи и девойки, сред шумно оживление, играеха на пинг-понг и палубен голф.

В салона за почивка започнаха да се организират маси за покер. Комендантът обходи с поглед столовете и видя само един познат — сенатора. Отправи се към неговата маса.

— Ах! Добър ден, коменданте! Как върви пътуването? Знае ли се часът на пристигане в Ресифе?

— Ще осъмнем на пристанището, ако е рекъл господ. И ще потеглим в 5 часа следобед.

— Достатъчно време, за да обядвам с губернатора и да обсъдя с него някои политически проблеми. Той много ме слуша, всъщност всички губернатори от Североизток се вслушват в моето мнение и ми искат съвети. То е, защото знаят колко ме уважава доктор Уашингтон.

— За мене е чест, че ви имам на борда, господин сенаторе — комендантът седна на празния стол до парламентариста. — Чест и удоволствие.

— Благодаря… В Ресифе ще остане Отон.

— Кой?

— Депутатът, който седеше от лявата ви страна. Талантлив момък, но крайно безразсъден. Да се забърка той в тоя налудничав Либерален съюз! Представете си той и други някои увличат Параѝба към тая лудост, един малък щат, който за всичко зависи от президенцията на Републиката. И понеже знае, че изборите са загубени, той започва да измисля преврати и революции.

— Признавам, че бях малко изплашен снощи от това хрумване за конспиратори на борда…

— Един младеж с бъдеще, което той проваля. Също пие много и не пропуска нито една фуста. Още от рано сутринта е в движение с артистките…

— Какви артистки?

— Качиха се в Рио де Жанейро. Една посредствена трупа, която отива да дава представления в Ресифе. Един малък ансамбъл от четири жени и четирима мъже. Жените не бяха снощи в салона за хранене, затова вие не сте, ги забелязали — и посочи с движение на устата. — Ето ги и тях с Отон. Това ли е начин на поведение на едни федерален депутат?… Да се разпуска с жени от театъра… и то пред всички.

Комендантът погледна натам: три млади жени, две от тях бяха облечени в тесни панталони, една почти скандална дързост за времето си, а третата — в една лека и почти прозрачна рокля. И трите се смееха, заобиколили депутата.

— А четвъртата?

— Тя е една стара жена, играе роли на слугиня… Трябва да е някъде натам да плете… Цял ден прекарва с иглите в ръцете.

Отон ги беше видял. Депутатът ги посочи с ръка и започна да се приближава, придружен от артистките.

— Елате да се запознаете с нашия нов капитан.

Сенаторът поздрави с ръка, без да стане от стола. Не обичаше да бъде видян на публично място във весели разговори с хора от театъра. Васко стана и се поклони леко при ръкуване с момичетата.

— Какво удоволствие, капитане!… — усмихна се мургавата с едри гърди, стояща до Отон.

— Кажете ми едно нещо, господин капитане: това животинче ще се люлее ли още като снощи? Никога не съм се чувствувала толкова зле през целия си живот. Това е първото ми пътуване по море — каза едно слабо, русо с големи очи момиче.

— Гарантирам ви прекрасно време до края на пътуването. Поръчах за госпожицата едно море от рози. — Комендантът не беше ходил без полза на баловете в двореца и в пансиона „Монте Карло“, не бе кръстосвал напразно моретата и командувал големи пътнишки параходи, превозвайки пътници от Неапол и Генуа до Ориента. Научил се беше той как да се отнася с хубавите и любезни жени.

— Комендантът е много симпатичен… — каза третата с къдрави коси и ямички на бузите.

— Отон… доктор Отон ни каза, че вие сте пропътували света… Че дори и ордени сте спечелили, истина ли е?

— Да, пътувал съм достатъчно. В продължение на четиридесет години.

— Били ли сте в Холандия? — полюбопитствува тази с ямичките на бузите, на име Рехина.

— Да, госпожице…

— А познавахте ли там една фамилия Ван Фриес. Живеят… чакайте, ще си спомня… Да, в Сасвангент, едно такова име…

— Ван Фриес? Така не мога да си спомня… Познавах преди всичко собственици на кораби и хора на морето. Да не би те случайно да са били свързани с морския живот?…

— Мисля, че не… Тхеун ми каза, че отглеждали лалета…

— А кой беше този Тхеун, отглеждач на лалета?… — полюбопитствува депутатът, чиято ръка почиваше фамилиарно върху рамото на мургавата.

— Това беше едно нейно увлечение… — обясни слабата.

Гърдестата и мургава отправи един премалял поглед към Отон:

— Човек се увлечѐ и после само страда…

Сенаторът стана. Палубата започваше да се изпълва и той не искаше да бъде видян, че участвува в такъв неудобен разговор.

Регина се изповяда:

— Това беше най-хубавият мъж, който съм виждала през моя живот. Той ме шашна… Имаше нещо от господин капитана, само че беше по-висок.

— Видяхте ли, коменданте? — разсмя се депутатът. — Вече правите едно завоевание…

— … и по-млад, разбира се…

— Какво може да очаква един стар човек на моята възраст?

— Ах, оставете това, капитане, не исках да ви обидя. Вие съвсем не сте стар. Дори сте доста здравеняк и хубавец.

— Комендантът още е мъж, за който една жена може да поеме по лошия път в живота… — пошегува се слабата, чиито очи изпратиха сенатора, докато той изчезна в салона за отдих.

— Не ви ли казах, коменданте? Вие разкъсвате сърцата. — Отоновата ръка се спускаше по закръгления задник на мургавата. Тя хвана ръката му, отхвърли я и се огледа наоколо.

Момичетата се смееха, радостни от слънчевата утрин и спокойното море.

— Кога ще е премиерата в Ресифе? — полюбопитствува Васко.

— Утре вечер, в театъра Санта Исабел.

— Жалко, че аз няма да мога да видя представлението. Ще отида на връщане, ако параходът пренощува… Искам да ви аплодирам…

Джафкането на едно куче прекъсна фразата му. Погледна и видя хубавичката госпожа: облечена в рокля, деколтирана на рамената и къса до колената, вързала с кърпа косите си, тя гальовно гълчеше кученцето си.

— Тая се облича, като че ли е на петнайсет години — каза мургавата.

— Не се разделя от кученцето. Никога не бях виждала толкова обич, та дори да й беше дете…

— То е повече от дете… — каза депутатът.

— Какво е тогава? — полюбопитствува оная с ямичките на бузите.

— Ще ви го кажа на ухото…

— На моето… — намеси се мургавата.

Отон пошепна нещо с устни, залепени на ухото на мургавата, и тя скандализирана закри с ръка усмивката си.

— Какъв ужас, какъв невъзможен човек!…

— Какво ти каза той? Разказвай…

Васко поздрави с глава дамата с кученцето, жертва на разговора между артистките и депутата. Тя отговори с усмивка, но след това, съгледала групата край коменданта, с рязко движение обърна гръб. Васко се разтревожи — искаше му се да отиде да й помогне да нагласи разтегателния стол. Но слабата го запита:

— Господинът също ли мисли така?

— Какво, госпожице?

— Това, което казва доктор Отон…

— Не зная какво е… Моля да ми разрешите…

Той избърза, приближи се до дамата и взе стола, който тя не успяваше да монтира, защото под едната ръка носеше кученцето.

— Позволете ми, уважаема госпожо…

Тя поблагодари:

— Защо си правите труд? Много благодаря.

— Беше цяло удоволствие, повярвайте ми. Но седнете, моля ви.

Тя седна и сложи кученцето в полата си, а то ръмжеше и показваше зъбите си на коменданта. Васко се облегна на парапета срещу нея.

— Мирно, Жасмин, уважавай коменданта…

— Той не ме харесва…

— Такъв е с всички първоначално. Ревнува ме. После свиква.

И с ироничен и малко сърдит глас тя каза:

— Вашите приятелки чувствуват отсъствието ви, коменданте. Вижте как поглеждат и говорят по наш адрес.

Комендантът погледна по посока на артистките и депутата — те се смееха и слабата му намигна.

— Не са мои приятелки — току-що им бях представен.

— Казват, че били артистки. От трета категория сигурно. Повече приличат на леки жени, още от Рио де Жанейро е тоя скандал — всички мъже се въртят около тях. Тоя така наречен доктор Отон оттогава не се отделя от тях нито за минутка. Изглежда като че за него не съществува никой друг на борда.

— Не е възможно, вие наистина преувеличавате. С вас, госпожо, на борда, как може някой да погледне друга жена?

— Коменданте, за бога…! Вие съвсем ме обърквате.

— Вие също ли оставате в Ресифе?

— Отивам до Белем. Там живея… — и въздъхна.

Комендантът вече беше прегледал ръцете й — не носеше венчален пръстен.

— Отидохте да се разходите до Рио…?

— Да прекарам известно време в дома на моята сестра. Нейният мъж е инженер в Министерството на транспорта.

— И не искахте ли да останете да живеете там?

— Не можех, къщата е много пълна — имат пет деца. Живея с брат ми в Белем. Той също е женен, но има само две деца…

— А вие, госпожо?

— Аз? — тя обърна лицето си и погледът й се зарея към хоризонта. — Аз не исках да се омъжа…

Настъпи кратко мълчание: Васко имаше чувството, че е бил недискретен, невъзпитан, а тя стана замислена и меланхолична.

— А господинът? — запита накрая тя. — Вашето семейство в Байя ли живее?

— Нямам семейство.

— Вдовец?

— Не, ерген. Нямах време да се оженя при тоя морски живот, винаги на някой кораб.

— Никога ли не сте помисляли да се ожените? Съвсем никога?

Комендантът взе в ръка лулата си, неговият поглед също се зарея из безкрайното небе:

— Нямах време…

— Само за това? И нищо друго? — и дамата отрони нова въздишка така, сякаш за да поясни, че тя е имала друга, по-сериозна и тъжна причина.

Въздъхна също и комендантът:

— Защо да си спомняме?

— Също и господинът? — и тя отново въздъхна. — Този свят е тъжен.

— Тъжен за този, който е сам — каза той.

Групата около артистките се увеличаваше сред кикот и шеги. Палубата се изпълваше, сега всички столове бяха заети. Една двойка младоженци премина с хванати ръце. Кученцето излая по тях. Дамата подчерта:

— Не вярвам на мъжете. Всички са лицемерни.

Тя беше учителка по пиано и се казваше Клотилде.