Жоржи Амаду
Старите моряци (16) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

За отвличането на Дороти с един съдия по долни гащи

Планът за отвличането на Дороти беше изготвен от въоръжените сили, от полковник Педро де Аленкар и коменданта Жоржес Диас Надреу, с върховното сътрудничество на държавата, представена в заговора от началника на кабинета и адютанта на губернатора. На Карол се падна общото ръководство на тази сложна операция и никой от големите стратези в историята не я надмина по съвършенство на организацията, по точното познаване на местата, по детайлно проучване на подробностите, в подбора на компетентни хора за всеки етап на това тайно и много трудно мероприятие. Макар че идеята за този подвиг беше на коменданта Жоржес, нейният пълен успех, без съмнение, се дължи на Карол. Успехът на акцията и Карол бяха чествувани с шампанско и гуляят беше такъв, че за малко не бе записан в историята на — кабаретата и публичните домове в Байя, тъй като комендантът Жоржес, след великолепния резултат от отвличането на Дороти, пожела да разшири схемата, използвайки опита и ентусиазма, за да съживи през тази нощ „Отвличането на Сабинянките“.

В Ладейра да Монтаня 96 имаше един публичен дом на Сабина, пансион за жени, специализирал се в чужденки: французойки, полякини, германки, мистериозни рускини и една египтянка. Някои от тях бяха се родили някъде из просторна Бразилия, но други се приютиха в лоното на Сабина след дълга кариера, започнала из пристанищата на Европа, с престой в Аржентина и в Уругвай. И между тях изпъкваше не по своята красота, но по своите изящни познания в изкуството прочутата Мадам Лулу, безспорна французойка, с повече от тридесетгодишна практика и беше толкова хвалена и търсена, че при нея имаше непрекъснато опашка от клиенти, чакащи своя ред. И колкото и бързо тя да работеше, винаги оставаше някой клиент за следния ден. Разказаха за един полковник, чифликчия някъде из Амаргоса, че бил дошъл нарочно в Байя за едно „тет а тет“ с толкова търсената и компетентна куртизанка, смятайки да прекара само два дена в столицата. Трябвало да се забави цяла една седмина, толкова много било запълнено времето на тази бележита парижанка, която допринесе в Байя, като никой друг, за влиянието на културата и цивилизацията на вечната Франция върху бразилските обичаи. Чифликчията похарчил за една седмица почти един милион милрейс, на времето цяло богатство, за пътни, хотел, храна и други някои разноски. Но, както сам той заявил при качване на парахода на връщане: „Беше евтино и си струваше още една седмица и още един милион милрейс“. Всякаква друга похвала за компетентността на Мадам Лулу и за публичния дом на Сабина става ненужна след това свидетелство.

Капитанът на пристанищата предлагаше, ни повече, ни по-малко, на доброволците и тържествуващи похитители на Дороти да нахлуят в публичния дом на Сабина, крепост, защитена от любопитството на публиката с херметически затворени прозорци, чиято врата едва се полуотваряше за клиентите — приятелю и познати или препоръчани лица. От тях, след нападението, битката и победата да пренесат в пансиона „Моите Карло“ всички жени, включително и Мадам Лулу и да предадат това чуждестранно и трудолюбиво население на Карол, за да ги експлоатира като роби военнопленници. Карол е заслужила това и много повече, твърдеше комендантът Жоржес, вдигайки своята чаша, за да пие за прекрасните качества на характера и на сърцето на домакинята, която се усмихваше благо и спокойно на своя люлеещ се австрийски стол.

Не без известни усилия приятелите успяха да отклонят коменданта Жоржес от неговите войнствени планове. Но все пак не можаха да му попречат да измие краката на Карол с шампанско в изблик на върховна почит.

Колкото до приятелите, то те отпразнуваха успеха на отвличането в далечната къщичка из околностите на Амаралина. Наета преди няколко дена, обградена от океанските ветрове, осветена от пълната луна, специално избрана от романтичния поручик Лидио Мариньо, там неспирно се носеше шепотът на разбиващите се о скалите вълни и възбуждащия мирис на море. Васко Москосо де Арагаум взе в ръцете си, като копнеещ младоженец в брачната нощ, деликатното тяло на Дороти, изоставяйки недокоснати крехкото пиле, английската шунка, студеното филе, ябълките, крушите и испанското грозде, като едва овлажни устните си с шампанско. Други бяха старите, упорити и разкъсващи го жажда и глад, които не се успокояваха с хляб и вино — това бе жажда за целувки и милувки, глад за отдаване и притежаване, да живеят и да умират в прегръдките един на друг.

В същото време, все още треперещ, заключен под седем ключа в бащиния си дом в Назаре, доктор Роберто Вейга Лима се мъчеше да си обясни тази ужасна мистерия: мъже с лица, закрити с маски от черни чорапи, нахълтали в пансиона „Моите Карло“ посред бял ден, въоръжени до зъбите, надаващи заплахи и проклятия, бяха го измъкнали от леглото на Дороти. Този ден той видя смъртта и още чувствуваше някакъв студ в сърцето си.

Това се случи в спокойния час по средата на следобеда, когато пансионът се изпълваше с тишина и покой. Жените бяха из улиците по покупки, на разходка, на кино, защото беше четвъртък, ден за дневни представления. Келнерите щяха да дойдат едва в пет часа, а самата Карол много пъти използваше този свободен от движение интервал, за да отиде до банките или да посети наемателите си, за да получи наемите от своите къщи. Само Дороти никога не излизаше — на нея беше забранена всякаква разходка или развлечение, освен ако не е в компанията на Роберто. Тъкмо затова той се чувствуваше задължен да отива в този час всеки ден: изпъваше се на леглото с Дороти и си получаваше за похарчените по нея пари. Понякога той я водеше на вечеря, връщаха се вечер късно, за да танцуват и пият, и той я оставяше едва призори, за да се прибере в бащиния си дом, където живееше. Жена, плащана от него, беше така — с къси юзди и запълнено време.

Този ден Карол остана в пансиона и почиваше в салона на своя люлеещ се стол. Също и една от малките — хитрушата Мими, почти още девойче — която беше заета в една стая. Беше денят на съдията Руфино, старчок на седемдесет години. Той идваше неизменно и с точност през един четвъртък в три часа следобед. Неговото задъхано дишане се чуваше още от стълбището, когато кукувицата в салона започваше да съобщава часа. Съдията плащаше добре, но затова пък изискваше младички, нови момичета, такива като Мими, горе-долу на възрастта на неговата внучка. Той винаги носеше едно пакетче със сладки и бонбони и целуваше ръка на Карол.

Съдията едва се бе затворил в стаята, още се разсъбличаше, развързал беше връзките на високите си обувки и веднага след това започна да смъква гащите си, когато трополенето на нашествениците прекъсна движенията му:

— Какъв е този шум?

Мими не знаеше, тя беше гола в кревата и ядеше сладки и бонбони. Един отчаян вик отекна из салона — беше Карол, която викаше за помощ. Мими скочи от кревата и отвори вратата. Съдията, без да си даде сметка, я придружи с един крак облечен и другия гол, с разголени кокалести гърди, с треперещите си крака, навлечени в прости памучни гащи.

Карол беше на стола с уста, превързана с кърпа, и един маскиран мъж бе насочил към нея някаква пушка. Откъм стаята на Дороти се носеха някакви неясни звуци. Като продължаваше да държи оръжието насочено към гърдите на Карол, маскираният се обърна към Мими и ужасения съдия:

— Там вие двамата… Прави и никакво движение!

— Нищо не съм сторил… — проплака старецът. — Оставете ме да се махна… моят син е депутат… за бога…

— Не прави нито крачка или ще получиш едно олово…

— В какво се забърках, боже мой… Какво ли няма да приказват, като се научат… За бога, оставете ме да се махна…

През широко отворената врата на стаята на Дороти достигаше умоляващият глас на Роберто:

— Не ме убивайте!… Нямам нищо общо с нея… Не бях първият, тя самата може да каже. Когато я намерих, тя вече беше продупчена… Нека каже самата тя…

Роберто бе взел похитителите за възмутени роднини на Дороти, някакви отмъстителни селяни, дошли от панаира в Сантана, за да измият с кръв честта на момичето. С кръвта на съблазнителя, защото навярно те мислеха, че той е човекът, който я бе отклонил от правия път и я довел, за да я направи жена на живота. Опитваше се да обясни, че бе я намерил вече обезчестена, полумъртва от глад, на един ъгъл на улицата. Но, с насочено към него оръжие, бандитите му налагаха мълчание. Един от тях носеше сноп въжета, завърза ръцете и краката му и беше майстор на възлите. Друг, с гъгнив глас, заповяда на Дороти да се облече и да си стегне куфара. Те си заминаха с нея, като оставиха Роберто с облещени очи, с чело, потънало в пот, и му отправиха едно последно предупреждение:

— Не се опитвай да я търсиш, ако обичаш живота!

В салона другият бандит бе седнал на един стол срещу Карол, за да може по-удобно да я държи под оръжието си и заповяда на Мими:

— Ела тук! Тук, близичко до мене, не се страхувай!

Гласът му напомняше на Мими друг много познат глас и тя почти го разпозна. Идиотка, как можеше да бъде поручик Лидио този маскиран? Подчини се на повикването и се приближи. Със свободната си ръка бандитът започна да опипва голото й тяло и задържа ръката си на кръста й. Съдията чувствуваше, че ще припадне — от разстроения му стомах се повдигаха внезапни колики, които не можеше да контролира.

Другите от стаята на Дороти дойдоха и един от тях носеше куфара й. Мими беше отстранена от любезния бандит (същия парфюм, употребяван от поручик Лидио Мариньо, колко интересно!) и заднешком, с оръжията, насочени към изплашения съдия, нашествениците се добраха до стълбата и слязоха тичешком. Съдията Руфино промърмори:

— Нуждая се от една баня…

Карол, освободена от превръзката, най-напред се погрижи за стареца — в своите добре изготвени планове беше забравила, че този ден е третият четвъртък от месеца, денят на съдията. Отпрати го към банята, придружен от Мими, с нов сапун и чист пешкир. После отиде да освободи Роберто и води продължителен разговор с младия лекар. Ще бъде по-добре за спокойствието на всички той вече да не се връща в пансиона „Монте Карло“ и да се откаже завинаги от Дороти. Иначе ония типове, лишени от всичко човешко, излезли кой знае откъде („Това са нейните роднини…“ — упорствуваше Роберто на своето), биха могли да се върнат, да го убият там, на самото място или в салона за танци и да разорят завинаги предприятието и мнението за Карол, в чието заведение никога не е ставало скандал, сбивания или престъпление.

— Ще замина за Рио де Жанейро с първия параход…

— И докато го чакате, по-добре е да не излизате от дома си.

Роберто й остави парите, които носеше в себе си, които не бяха много, но щяха да послужат. В крайна сметка той беше виновникът за това нападение, за уплахата на съдията — целият се бе изпоцапал, бедничкият! — за моралните щети, нанесени на пансиона „Монте Карло“. Когато се разнесе новината, кой би се осмелил да посещава такова опасно място? Роберто обеща да й изпрати една по-голяма сума, преди да замине. Той само помоли Карол да слезе и да разгледа околностите, да не би да е останал някъде в засада някой от бандитите. Тя се върна, уверявайки го, че всичко е спокойно, и той си отиде.

Карол все още се смееше, когато съдията излезе от банята. Той също желаеше да напусне колкото се може по-скоро тия опасни места, но как да стори това без гащи? Ако обуеше панталоните си направо, можеше да си лепне най-малко един силен грип, а кой знае — може би и някоя пневмония. Карол му зае едни дантелени гащи на едно от момичетата, слаба и с дълги крака. Смяха се и тя и Мими, като го видяха облечен в тия гащи, смя се също и съдията. Прие да вземе едно ободряващо питие и макар че отказа да остане през този следобед — как би могъл да постигне нещо след тоя страх — обеща да дойде пак в следващия четвъртък, убеден вече, че подобен скандал няма да се повтори. Карол му обясни случилото се като последица от стара вражда с Роберто, комуто сега е забранено завинаги влизането в пансиона „Монте Карло“. Лош елемент, съгласи се съдията. Той плати на Мими за времето и за банята, целуна ръка на Карол и помоли двете да запазят тайна върху неговото миришещо участие в събитията.

Тези събития бяха чествувани шумно до късна утрин от постоянните четирима приятели и други пет или шест души, чието участие в отвличането се наложи, за да му се придаде по-блестяща инсценировка според вкуса на коменданта Жоржес Диас Надреу. Мъчно беше да го убедят да изостави идеята за „отвличане на Сабинянките“, при което Мадам Лулу трябваше да се изкачи през Ладейра да Монтаня за площада на театъра, натоварена с вериги, и да бъде робиня на разположение на Карол. Капитанът на пристанищата беше радостно възбуден: свърши се завинаги, така мислеше той, с причината на онзи израз на тъга, който помрачаваше честното лице на Васко Москосо де Арагаум. Сега вече търговецът можеше да се радва, без каквито и да е следи от меланхолия, на благата, с които го бяха отрупали провидението и дядо му: богатството, положението му на ерген, щастието в играта, обаянието сред жените и вродената му симпатичност.

— Бих дал моето звание за твоето щастие в покера… — уверяваше комендантът.

— А аз бих му дал моето за неговото щастие с жените — въздъхна полковникът.

— Аз бих разменил със затворени очи моя адвокатски диплом срещу една пета част от неговия месечен доход от фирмата — разсмя се доктор Херонимо и добави: — И за добавка бих му дал и моя бъдещ депутатски стол.

— Дори и депутатския стол? — учуди се Карол, познаваща амбициите на журналиста.

— Какво струват титлите и дипломите, Каролита, в сравнение с парите? Имайки пари, можеш да имаш всичко, което пожелаеш: звания, дипломи, депутатско и сенаторско място, най-хубавата жена. С парите всичко се купува, мое дете.

За сега Васко Москосо де Арагаум имаше Дороти при лунния блясък, при парфюма на морето, с песента на вълните, милвана от ветровете, умираща във въздишки, оживяваща с жажда за любов, с трескаво лице, с ненаситни уста — неразгадаема роза в синия мрак. Когато силите се изчерпаха при последната схватка и тя заспа, Васко се изпъна уморен и благодарен и сънува с отворени очи, усмихнат, чуващ в далечината сирената на един параход. В бурната нощ той спасява намиращия се в опасност кораб: блъскан от пороен дъжд, той го докарва до пристанището, където измъчената и неспокойна Дороти очакваше любовника си — коменданта Васко Москосо де Арагаум.