Жоржи Амаду
Старите моряци (3) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

Където се разказва за пенсионери и хора, оттеглили се от сделки, с жени на плажа и в кревата, забягнали девойки, разорение и самоубийство и една лула от морска пяна

Един особен климат, изпълнен с трагедия и мистерия, предшествуваше паметния ден на пристигането на коменданта, като че съдбата подготвяше населението за събитията, които щеше да преживее.

Само от време на време и нарядко някоя неочаквана случка нарушава монотонността на живота в предградието. Това трае от март до ноември, защото през трите ваканционни месеци — декември, януари и февруари — всичките тия селища на бразилския Изток, от които Перипери е най-голямото, най-населеното и най-красивото, се изпълват с летовници. Много от най-хубавите резиденции стоят затворени през почти цялата година, принадлежащи на семейства от града, и се разтварят едва през лятото. Тогава Перипери се оживява от внезапно нахлулата весела младеж: момчета играеха футбол на плажа, девойки по бански костюми се изтегляха на слънце върху пясъка, кораби кръстосваха из залива, после идваха разходки, пикници, забави, любов под дърветата на площада или в сянката на скалите.

Със спомените за тези три месеца, с коментари върху истории и случки през последното лято живееше следващите девет месеца местното население. Хората си припомняха любовни истории, празненства, свади между млади страстни и ревниви атлети, угрозата да се удави едно детенце, балове по случай годишнини, пиянски оргии, смущавали нощната тишина.

Местното население (като се изключат рибарите, неколцина търговци — собственици на единствената хлебарница, на две кръчми и на още толкова магазини за пресни и сушени плодове и аптеката, някои служители в Източните бразилски железници в къщите близо до гарата) се състои от пенсионери и хора, оттеглили се от търговска дейност с техните съответни семейства, които почти всякога се състоят от съпругата и понякога от някоя сестра, стара мома. Някои от тези възрастни личности уверяват, че предпочитат Перипери за неговото тихо ежедневие отпреди и след лятото, но в името на истината те всички се оказват замесени по един или друг начин в бурното вълнение през лятото. Ако не гледаха крадливо, с облещени и алчни очи полуголите женски тела на плажа — а имаше такива жени! — то те кисело коментираха случки около влюбените двойки по тъмните ъгли. Господин Адриано Мейра, бивш собственик на железарски магазин, всяка вечер през лятото излизаше след девет часа с едно електрическо фенерче, за да „направи преглед на влюбените и да види дали те работят добре“ — както сам казваше. Той установи една пълна обиколка на глухи улички, скали и камънаци, отдалечени кътове из градините, вратници и ъгли, където влюбените търсят подходящата за любов самота. На следния ден господин Адриано поднасяше едно подробно и пикантно описание. Старите пенсионери потриваха ръце с блеснали очи.

Всичко това служеше не само за през летните месеци. Беше припомнян, продължително анализиран и разчоплян всеки факт, после, когато си заминеха летовниците и световният покой слизаше над Перипери, когато времето бавно минаваше, а фенерчето на господин Адриано осветяваше из тъмните ъгли само маймуните на Како Подре или срещите на готвачки с рибари.

Съществуват и изключителни лета. Не се отнася до красотата на дните, до по-големия блясък в зелено и синьо на дърветата и водите, до нощите с много освежителен бриз и по-многобройни звезди. Такива неща имаха малко значение за пенсионерите и бившите търговци. Изключителни са онези лета, при които става някакъв добър скандал, един истински и шумен скандал — блюдо, което е в състояние да храни само то единствено разговорите през два мъртви месеца. Но това се случва толкова нарядко! Просто е печално!

Е, добре — лятото, предшествувало пристигането на коменданта, беше с никога невиждано разточителство откъм събития. За два скандала, един в началото на януари и другият след карнавала, с трагичен завършек, беше отделено особено място в календара на предградието.

Не може да се установи добросъвестно конкретна връзка между случая на подполковника от военната полиция Ананиас Миранда и коменданта Васко Москосо де Арагаум. Но има една обща тенденция да се свързват двата факта, като че нещастието на Ананиас беше нещо като пролог към авантюрите на Васко.

Гласът на народа не би заслужавал уважението на историците и нито би си струвало труда да се разказва тук този, безкръвен скандал през януари, ако всякога, във всеки факт, нямаше поуки за научаване. Така в шумните и бързо развили се събития, обхванали подполковника, неговата съпруга Рут и младия студент по право трета година Арлиндо Пайва, ще намерим най-малко две ценни поуки. Първо: че дори и най-добрите, и най-чисти намерения могат да бъдат изтълкувана лошо. Второ: че не бива да се доверяваме на часовите разписания, колкото и строги да са те, нито дори и на военните часови разписания.

Добрите намерения се отнасят до студента, а часовият график — до пламенния офицер от военната полиция. За Рут се отнася самотата през горещите следобеди, продължителността на свободното време, нуждата от морална утеха. Тя беше една красавица в сочна зрялост, меланхолични очи с дълги мигли, обгорено от слънцето на плажа тяло, тъжно от това, че за нищо не и служи да има съпруг, като няма компания през мъртвите следобеди в Перипери. Подполковникът закусваше в десет часа сутринта и изтичваше да вземе влака, тъй като беше много строго часовото разписание в неговата част. Той се връщаше едва към седем часа вечерта, вмъкваше се в една пижама, вечеряше и сядаше при вратата на един разтегателен стол, за да си подремне. Това ли значеше да имаш съпруг, господар на живота ти, със задължение да му даваш обич и нежност, да се грижиш за неговото тяло и неговата душа? — питаше се на плажа, измъчена и самотна, Рут де Морайс Миранда, докато слънцето обгаряше нейното тяло, а пренебрегването разяждаше нейната душа.

Трогнат от меланхолията на госпожа подполковничката, толкова нуждаеща се от морална помощ, от компания, която да наруши нейната сурова самотност, младият Пайва не се поколеба да пожертвува няколко часа от своите дни, изпълнени с приятни занимания. Той изостави разходките, веселите развлечения на плажа, поучителните разговори с колеги, дори и един многообещаващ флирт. Благородно поведение на едно добре устроено сърце, достойно за всякакви похвали! Тъй като в Перипери самотната госпожа не можеше да запълни своите следобеди с отиване на кино, посещения на приятелките си, покупки на улица Чили, то той постави своите дарби, младостта си и едни начални и съблазнителни мустачки в служба на нейната безутешна тъга.

От друга страна най-после подполковникът успя да заобиколи строгостта на военния часов график. Реши да направи една изненада на своята женичка, вечно оплакваща се от неговото отсъствие. Винаги, когато се връщаше привечер и искаше да я прегърне, тя отмъстително го отблъскваше с наранена женска гордост:

— Зарязваш ме тук през целия ден, като че аз не съществувам…

Той купи един килограм грозде, любим плод на Рут. Тя обичаше да разкъсва със зъби сочните зърна. Купи кашкавал и кутия мармалад. И за да довърши празника — също една бутилка португалско вино. Взе влака от два часа и тридесет минути следобед — бедната Рут, навярно беше самотна и тъжна…

Не беше тя самотна и тъжна. Едва прекрачил прага на входа, подполковникът получи първата изненада: като го видя, слугинята Зефа, чиято преданост към семейството датираше отпреди много години, излетя през вратата към задния двор, като викаше за помощ. От спалнята долитаха весели гласове: смехът на Рут, но и друг смях. Боже мой! С пакетите, закачени на пръстите и бутилката вино под мишницата, Ананиас разтвори вратата на спалнята с един ритник. Човек малко чувствителен към естетичните гледки, той не се затрогна от зрелището на двете млади и голи тела, нито от поетичността на разменяваните нежности между даровития студент и красивата подполковничка. Той не се изпълни с възхищение, а се изпълни с ярост, но му пречеха пакетите (канапите се бяха врязали в пръстите му) и му отнемаха част от достойнството, нужно в този момент. Това и спаси младия Пайва. Без да се грижи за дрехите си, той скочи от кревата, отвори прозореца и се добра до улицата. Гол, както господ го беше дал на този свят, той прекоси пълния с хора плаж с бързина, достойна за някой шампион по бягане. Освободил се най-после от пакетите, подполковникът от военната полиция се появи доста след това с револвер в ръка да го гони с псувни и гърмежи. През отворения прозорец по-дръзките любопитни още можеха да видят голата и утешена самота на Рут, която викаше, че е невинна.

Студентът изчезна, скрит от роднини или приятели. Между военния и неговата съпруга станаха продължителни обяснения при затворени врата, после бяха стегнати куфарите и те заминаха още същата нощ с последния влак. Двамата били много притиснати и нежни, според свидетелството на някои щастливци, които са присъствували на заминаването.

Да се свържат тези факти с коменданта не изглежда лесна работа. Въпреки това старият Леминьо, пенсиониран от пощите и телеграфите, единственият жив свидетел на събитията, всеки път, щом си припомни историята на капитана за далечно плаване, не пропуска да каже: „Тия неща започнаха, когато един майор от полицията пипна жена си с един студент в кревата“. Не се знае защо Леминьо понижава подполковника в майор и установява някаква връзка между рогата на Ананиас и авантюрите на коменданта. Но все пак твърдението е категорично, Леминьо е човек умен, той навярно ще да има своите основания и нам се полага да ги уважаваме.

Колкото до втория скандал, то той е свързан конкретно с коменданта. Известни неща се случиха в къщата, в която той отпосле щеше да дойде да живее, защото ако не беше трагедията, случила се със семейството Кордейро, той действително не би имал случая да я купи на оказионна цена.

Това семейство Кордейро се състоеше от бащата Педро Кордейро, собственик на едно предприятие за алкохолни напитки, от майката и четири дъщери за омъжване. Педро Кордейро беше в прекрасно финансово положение, но харчеше много и беше непредвидлив. Доказателство беше тази лятна къща, издигната върху солидна каменна основа, просторна и комфортна, почти толкова богато обзаведена, колкото и неговото жилище в града. Той похарчи много пари, за да я построи и даде едно пищно празненство при откриването й. Задоволяваше и всички капризи на дъщерите си и дори им купи една голяма моторна лодка.

Майката командуваше момичетата в търсене на годеници. За целта се устройваха безкрайни забави в къщата със зелени прозорци и двойки танцуваха в големия салон към морето, където отпосле комендантът инсталира телескопа си. Девойките излизаха с моторната лодка, вечер закъсняваха из скалите, отиваха на пикници в Парипе и не спираха нито за момент те бяха душата на летовниците. Една от тях, втората, Росалва, успя да се сгоди предната година с един агроном и вече не търсеше нощем пътеките из плажа, а стоеше притисната до годеника си на верандата с преплетени ръце. С преплетени ръце, уста и бедра, както уточняваше господин Адриано Мейра, онзи с фенерчето.

По време на карнавала имаше танци от събота до вторник в резиденцията на Педро Кордейро. И някой и друг ден след това избухна скандалът: Аделия, най-младата от четирите сестри, мургава и незадоволена, изчезна, отнасяйки своите дрехи и най-хубавите на сестрите си и за балансиране — доктор Аристидес Мело, лекар и женен. Практически цялото население присъствува на спектакъла, даден от напуснатата съпруга, нахлула с плач в объркания дом на Кордейро, да иска с викове съпруга си, който „курвичката, твоята дъщеря, ми открадна“. Кордейровци избягаха от Перипери и още се коментираше случилото се, когато отекна револверният изстрел, с който Педро Кордейро се самоуби в писалището си във фабриката в Байя, при обявяване на неговия фалит. Ехото от изстрела пристигна в предградието с влак, придружено от цяла вълна слухове: имуществото на самоубиеца било ипотекирано, нетърпеливи кредитори обкръжавали трупа. Агрономът развали годежа, аргументирайки се със сериозни основания: неморално семейство, годеница без зестра. Другата дъщеря, най-голямата, също се сприятели с един женен мъж — нещо като проклятие или мода в семейството. За нищо друго не се говореше и жените си шепнеха неприлични подробности за влюбванията на момичетата Кордейро.

При един случай господин Адриано Мейра със своето фенерче освети най-голямата от сестрите с рокля, вдигната до пъпа, с „лъснал задник“, търкаляща се с един непознат на плажа рано призори. Разказваха се много работи от този род. Валяха силни, неспирни дъждове, които наводняваха пясъчните улици и подхранваха въображението.

Ех, на един такъв скандал с бягство на женен мъж с едно момиче, с друга, скитаща по плажа, със самоубийство и разоряване само обитателите на Перипери могат да придадат неговата истинска стойност. Той изпълва дъждовните дни, когато летовниците се разбягват и предградието почва да живее със спомени.

Два весели месеца и после Перипери си запазва само някакъв изглед на селище за празненства. Това може би се дължи на пъстроцветието на къщите, боядисани в синьо, розово, зелено, жълто, на клонестите дървета на площада, на плажа и на гарата. Нещо повече — навярно се дължи и на факта, че болшинството от местното население се състои от хора, които няма какво да правят, пенсионирани чиновници, бивши търговци, хора, незаети с нищо. В града те отиват един път в месеца, за да получат нари, загубват привичката да си връзват връзка, сутрин ходят само по пижама или със стар панталон и разкопчана риза. Всички се познават, срещат се всеки ден: съпругите им разговарят върху домашни проблеми, разменят си цветя за градините, рецепти за сладкиши и сладка, мъжете играят на карти или дама, заемат си вестници, някои се занимават с риболов и всички се събират при гарата и насядали по пейките изчакват преминаването на влаковете. Те също се събират привечер на площада и сядат около дърветата на люлеещите се или обикновени столове, на походни креватчета или на двете груби пейки. Там спорят за политика, припомнят си случки през последните летни месеци и удължават старостта си далече от кипежа на големия град, чиито светлини се запалват в далечината и отбелязват часа за вечеря. В безкрайния покой на това убежище времето минава бавно и през горещите часове на следобедната почивка се създава впечатление, сякаш времето окончателно е спряло.

Когато коментарите около трагедията на Кордейровци бяха най-оживени, дойде една изненадваща новина: къщата със зелените прозорци била продадена. Как можеше да стане това в тяхно отсъствие, без те да знаят за водените преговори? Никога там не беше се продала някоя къща без активното участие на съседите, които даваха мнение, спореха за цената, обръщаха внимание на заинтересования върху дефектите и качествата и нерядко предизвикваха безсилния гняв на посредниците. И все пак продажбата на толкова забележителна къща, опръскана, така да се каже, с кръвта на Педро Кордейро, беше извършена, без те да бъдат изслушани, без да бяха проучили купувача и да установят връзки с него. Цяла мистерия! Говореше се мъгляво за някакъв заможен господин, оттеглил се от активна дейност. Но каква дейност, какво положение, какъв господни беше този? Всъщност нищо не знаеха за състоянието на неговото богатство, семейно положение и професия. Всички се чувствуваха измамени.

Тайната се дължеше на дъждовете — нямаше друго възможно обяснение. Всъщност сестрите Магалхаенс, три съседки с очи и уши, внимателни към всички слухове и движения, чисто жилище се намираше близо до къщата на Кордейровци, разказаха, че преди около месец усетили някакви хора да ходят наоколо, двама мъже в мушами и с чадъри. Но дъждът е бил толкова силен, че не им е било възможно да държат отворени прозорците. Освен това Карминя, средната, била грипава и трябвало да пазят болната, пък и не допускали, че ще се продава къщата, и всичко това отслабило активната им бдителност. Двама души с гумени мушами и с чадъри, навярно посредникът и купувачът, все пак те нищо не знаеха за това!

Пристигането на прислужницата, една тъмна четиридесетгодишна мулатка, със сутрешния влак разкри нови перспективи за латентното им любопитство. Едва прекрачила през вратата и сестрите Магалхаенс предложиха услугите си, като я бомбардираха с въпроси. Понеже дъждовете бяха престанали, пред къщата се бяха струпали множество старци. Те идваха из околностите да се припичат на слънце и постепенно се приближаваха, търсейки да поведат разговор. Но тази мулатка Балбина беше малко разговорчива, опака и мърмореща под носа си. Миейки пода, тя отговаряше едносрично и отказваше предложенията за помощ. Въпреки това успяха да научат, че новият собственик щял да пристигне следобед.

— Със семейството си?

— Какво семейство?

Установиха дежурство на гарата и беше обявено положение на тревога. Този път новият съсед нямаше да им избяга. Слънцето се върна, мекото зимно слънце, дните бяха хубави, приятен беше бризът откъм залива. Хората правеха догадки: дали играе на дама? Беше ли добър играч на карти. Може би, кой знае? Или пък е очакваният партньор на шахмат от Емилио Фагундес, бивш началник-отдел в Министерството на земеделието, който играеше шах по кореспонденция, тъй като в Перипери нямаше друг познавач на тази толкова научна и сложна игра.

Така че, когато комендантът слезе от влака в два и половина часа следобед и се отправи към товарния вагон, за да ръководи разтоварването на багажа си, болшинството от дошлите там да го чакат мъже откъснаха очи от сутрешните вестници или таблите за дама, за да разгледат възниския, трътлест гражданин, със зачервено лице, гърбав нос и облечен в онова необикновено сако.

— Какво е онова? — запита Зегиня Курвело, сочейки голямото колело на корабното кормило, опаковано в решетки от летвички.

Дори самият Аугусто Рамос, пенсионер от Министерството на вътрешните работи и правосъдието и страстен шампион на дама, не устоя пред гледката на корабното кормило, макар че в този момент подготвяше един решителен ход, с който щеше да изяде една дама и три камъка на Леминьо (този от пощите и телеграфите). Той заряза играта и се присъедини към групата. Багажът беше пръснат по перона някакви тайнствени сандъци с надписи с червени букви: „Чупливо? Мореплавателни инструменти!“, един огромен глобус, една навита въжена стълба. Комендантът изискваше от носачите да бъдат внимателни. После дойде незабравимото изкачване на скалите.

Същият този следобед, когато слънцето отиде към залез и сянка покри почти целия площад, Зегиня Курвело разказваше на ония, които бяха загубили голямата сцена на пристигането и изведнъж през гръбнака му премина студена струя, като съгледа коменданта високо на скалите безстрашен, с лице срещу слънцето, с очи, втренчени в морето. Насядали по пейки, столове и дънери на дървета, пенсионерите и бивши търговци слушаха и одобряваха, а Зегиня се разгорещяваше:

— Преди да влезе в къщата и отиде да види морето.

Визитната картичка минаваше от ръце на ръце. Старият Хосе Пауло, познат под името Мареко, бивш търговец на медикаменти, сподели:

— Колко ли работи има тоя човек за разказване…

— Тия хора на морето — във всяко пристанище и една жена… — каза Емилио Фагундес с известна завист.

— Стига да го погледне човек и веднага се чувствува човекът на действието — каза Руй Песоа, пенсионер от щатското финансово управление.

Зегиня Курвело, в ръка с книгата, на чиято цветна корица храбрият моряк беше облечен в дреха, подобна на тази на коменданта, обобщи тези първи впечатления:

— Един герой живее сред нас, приятели мои.

Нощта се спускаше бавно, без да бърза, също като живота в Перипери.

— Ето той идва… — оповести някои.

Всички се обърнаха възбудени. С бавните и тържествени крачки на човек, свикнал да кръстосва из корабните дюнетки през продължителната самота в морето, комендантът се приближаваше по улицата, облечен в своето моряшко сако с лула в устата и върху разбърканите му коси някакво невиждано преди такенце, украсено с една котва. Той гледаше унесено, навярно потънал в своите спомени: неговите мъртви моряци, неговите изоставени жени из далечни пристанища. При минаване край групата той вдигна ръка към такето за поздрав, на който отговориха много сърдечно. Отново настъпи мълчание, което го придружи в неговата разходка. Неспокойният Зегиня Курвело не издържа:

— Ще поведа разговор…

— Иди и виж да го доведеш тук на малко приказки…

Тръгна с бързи крачки и настигна коменданта.

— Този човек трябва да е цяла енциклопедия… — каза Мареко.

Комендантът и Зегиня се връщаха, но сега по посока на групата. Зегиня сочеше с пръст съседите — навярно оповестяваше имена и титли.

— Елате насам…

Всички оживено се надигнаха от пейки и столове. Зегиня започна да представя съседите, комендантът стискаше ръцете им.

— Един стар моряк на вашите заповеди…

Предложиха му внушителния стол с облегалки за ръцете на стария Хосе Пауло. Комендантът седна сред съседите си, изпусна кълбо пушек от лулата си (всички очи не се откъсваха от лулата, където гърдите и голите бедра на жената подсказваха странни наслади) и сподели с малко хрипливия си глас:

— Дойдох тук да живея, защото никъде по света не видях две места, толкова приличащи си като Перипери и Расмат — един остров в Пасифика, където живях няколко месеца…

— На летуване?

Комендантът се усмихна:

— Като корабокрушенец… По онова време аз още бях старши офицер и плавах с един гръцки кораб…

— Господин коменданте, моля ви, един момент, един момент… Почакайте една минута, преди да започнете… — беше Аугусто Рамос, който го прекъсна. — Почакайте първо да повикам моята жена. Тя обожава да слуша истории…