Жоржи Амаду
Старите моряци (12) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

За фирмата „Москосо и компания“ — глава за търговията с една частичка печал

Фирмата, основана от стария Москосо, дядо по майчина линия на Васко, твърде скоро преуспя и си създаде кредит. Този Хосе Москосо беше един португалец с търговски усет и строги принципи, чиято дума струваше повече от подписан документ. В продължение на петдесет години той живя изключително за своята фирма — от къщи на работа, работеше като най-последния от служителите си, „за да даде пример“, равнодушен към удобствата и развлеченията, умерен в яденето, в обличането и в любовта. Съпругата му даде само една дъщеря и останал вдовец, той се задоволяваше от време на време с черната готвачка.

Васко го замести в шефството на предприятието, което през изминалите петдесет години беше се разраснало от едно скромно дюкянче в една солидна триетажна сграда в подножието на Ладейра да Монтаня. На последния стаж спяха служещите, а в по-малки стаички — добрите клиенти от вътрешността, преминаващи през столицата. Служещите в предприятието също се хранеха там и нямаше определено работно време дори в неделните и празнични дни.

Загубил баща си на тригодишна възраст, а скоро след това и майка си, безсилна да понесе тъгата по неверния и пламенен съпруг, Васко бе отгледан от дядо си. На десетгодишна възраст, едва завършил основното си образование, той бе доведен в предприятието, където започна да работи отдолу: метеше помещенията и склада, после пренасяше стоки като всеки общ работник. Спеше с другите служители на третия етаж и с тях закусваше сутрин и след обяд на патриархалната маса, председателствувана от стария Москосо. Първата жена, която бе имал, беше черната готвачка, посещавана и от дядо му. И тези нощи с черната Роса, в стаята без прозорци, задушаващи се от топлина, бяха неговата единствена радост. Дядо му не му даваше никакво възнаграждение, освен това да му целува ръка за сутрешна благословия.

Докато бе жив, старият Москосо наблюдаваше внука си и обезкуражено поклащаше глава. Малкият не проявяваше влечение и усет към търговията, беше небрежен и разсеян, без чувство за отговорност. Още младеж, Васко бе изпратен като търговски пътник в Хекие и Сержипе и това бе опит с жалки резултати. Потвърдиха се най-песимистичните предвиждания на дядото и на Рафаел Менендес, главен служител в предприятието, олицетворение на оперативност и компетентност.

Беше бързо, дори светкавично, преминаването на Васко през забележителната корпорация на търговските пътници, работа доста съблазнителна в онова време. Той продаваше в зависимост от своите симпатии и отпускаше кредит на фактически фалирали търговци, чиито дюкяни останалите пътници заобикаляха внимателно. Неспособен да осъществи каквото и да било закъсняло плащане, той даваше абсурдни срокове за издължаване. В град Естансия, в щата Сержипе, обект за еднодневен престои, той се забави цяла седмица, очарован от неговите сенчести улици, от веселите къщички, от баните в реката Пиаутинка, от красивите девойки по прозорците или при пианото, от ухажванията на Оталия, господарката на пансиона, луда по новия търговски пътник. Никога един търговски пътник на Хосе Москосо не бе предприемал толкова бавно и с такива катастрофални резултати пътуване. Стана нужда по тази линия, считана за най-леката от всички, да изпратят един опитен пътник, за да възстанови предишния авторитет на фирмата, сериозно разклатен от младия пътник комета, привидно разположен да революционизира професията. Все пак той постави на незабравима висота престижа на фирмата и своя личен престиж в публичните домове по градовете, посетени от него. Той изкара един пълен курс по женска линия и навакса загубеното през годините на затворничество във владението при полите на Ладейра да Монтана, където строгите принципи на стария Москосо налагаха невъзможни часове и свеждаха насладите до оскъдните прелести на черната Роса, които, въпреки това, пак бяха оспорвани и нелегални.

Като поклащаше меланхолично глава, старият Москосо отново го настани в канцеларията, където той продължаваше да бъде горе-долу безполезен. Беше полезен само за да придружава при посещения в града клиентите от вътрешността, които преспиваха в имението на фирмата. За тази работа той беше много добър: момък с добри обноски, приятен и добър събеседник — добър другар за една безсънна нощ. Безсънна нощ в определени рамки, тъй като, ако старият Москосо не можеше да наложи на клиента, с банкноти между пръстите, определения час: — В осем часа в кревата и нито минута по-късно! — то го прилагаше чрез внука с една никога непроменена строгост, дори когато на мястото на мъх пораснаха гъсти мустаци по чувствените устни на момъка. И без да се говори за ограничените средства, строго пресметнати за разходите по развеждането на госта.

Също и върху гостите старият Москосо упражняваше известен натиск по отношение на часовете и парите, харчени за гуляи и жени, като много често споменаваше колко малко доверие той има на хора с нередовни привички, посетители на барове и публични домове: „Какво доверие може да се има на един субект, отдал се на пиене и курви?“ Този въпрос възпираше похотливите проекти, кроени в продължение на месеци в провинцията от търговците в очакване да посетят столицата и да преситят тялото си. Дори и така, все пак клиенти идваха и Васко използваше всеки случай да саботира съветите да посещава шумните и живописни места, като ги заменяше с уютната обстановка в публичните домове, където младият, богат наследник започваше да си създава трайни познанства.

Старият Москосо с очила, закачени на носа, в леко черно сако, приведен над книгите на фирмата, преценяваше замислено внука си, изправен пред едно започнато писмо, замечтан, с поглед зареян през прозореца към хоризонта. Кръстосал обезсърчения си поглед със строгия, критичен поглед на Рафаел Менендес — старият поклати глава и главният чиновник направи една съжалителна гримаса. Всъщност Хосе Москосо обичаше много повече фирмата, отколкото фамилията си, сега сведена само до внука, нехаен и фантазьор като баща си, онзи Арагаум, бъбривец и комбинатор, лъжец с дълга слава, който завладя единствената му дъщеря и живя на негов гръб в продължение на пет години. Той му струва много пари дори и след смъртта си, тъй като оная идиотка, вдовицата му, настоя за „обожавания съпруг“ да се направи първокласно погребение и мраморен мавзолей. Докато, според мнението на облекчения тъст, равна дупка метър на два бе прекалена чест за нежелания зет, познат сред приятелите си като Арагаум Самохвалкото. Старият Москосо не вярваше да съществува на земята друг субект, по-голям циник и безсрамник. Безчувствен към намеците и подхвърлянията, той се изсмя в лицето на тъста си, когато след продължителния меден месец един ден той му предложи да работи в канцеларията на фирмата. За какъв го взема тъстът? — питаше той малко развеселен и малко оскърбен. За някакъв некадърник, за някакъв беден дявол, годен само за унизителната работа в едно търговско писалище и да се разправя със сушени плодове и напитки, с риби и сладки картофи? За кого, мисли той, е омъжил дъщеря си? Изглежда, че той не познава неговите дарби, неговите способности, неговите връзки и планове. Нека не се грижи уважаваният тъст да му търси служба. Той е с осигурено бъдеще и ако все още не е започнал да работи, то се дължи именно на мъчнотията да избира между пет или шест предложения, кое от кое по̀ за завиждане, поставени на негово разположение от приятелите му, хора с най-голям престиж. Самият господин Москосо тепърва много ще се облагодетелствува от приятелите на зетя: ще получи за фирмата си договори за доставки на държавата, на различни корпорации, договори за лесно печелене на пари. Какво би казал господин Москосо например за доставка на сушено месо и риба на военната полиция в продължение на една година? Ако той, Арагаум, пошепне една дума на ухото на шефа на интендантството и въпросът ще бъде решен. Господин Москосо може да разчита на този договор като нещо свършено, все едно че парите са в касата. Пари непокътнати, понеже той като зет и приятел няма да приеме никаква комисионна.

В продължение на петте години като женен той се намираше в същата нерешителност, без да спре избора си на никое от петте или шестте великолепни предложения, или на новите предложения на неговите претоварени с престиж приятели. Също не постигна никакъв официален договор — неизменно отиваше да говори по въпроса на следния ден. Той обаче поддържаше твърдо отказа си за едно чиновническо място при тъст си, считайки честото подновяване на това предложение почти като една обида или някаква провокация. Беше един толкова цялостен характер, че никога не стъпи в триетажното предприятие, познавайки го само от виждане при преминаване през Ладейра да Монтаня.

След неочакваната му смърт — никой никога не бе допускал, че има болно сърце — появиха се кредиторите с пресрочени полици, най-различни заеми, разписки, надраскани с молив — цяло едно богатство за изплащане, което старият Хосе Москосо, човек също с характер, категорично отказа да признае. Смъртта на Арагаум Самохвалкото, може да се каже, беше оплаквана от съпругата му, от многото приятели из баровете и от многобройните негови кредитори, ужасени от каменното безчувствие на тъста на умрелия.

Вдовицата не издържа на удара от загубата на обожавания съпруг и месеци след това беше погребана под същия мраморен мавзолей. Тя никога не се усъмни, нито за миг дори, в своя съпруг, в неговото величие, в неговата вярност, в неговата предана любов. И в известен смисъл Арагаум Самохвалкото беше един прекрасен съпруг: посвещаваше на жена си почти целия следобед, милваше я, беше крайно внимателен с нея, третираше я като разглезено дете, показващ се винаги влюбен, и правеше любов с постоянство и умение. Но след вечерята той беше един свободен човек за нощта в Байя — винаги имаше за решаване сериозни политически и търговски въпроси, както старателно обясняваше това на съпругата си. Връщаше се призори, миришещ на ракия и на жена, с неизменната си пура и неизменната си доволна усмивка. Дори раждането на син му не го привърза повече към съпругата му и не измени редовността на неговите нередовни привички (според мнението на стария Москосо). Ставаше на обяд, ядеше и пиеше от хубавото и най-хубавото, запазваше следобеда за съпругата и син си и нощта беше свободна за баровете и публичните домове, за разговор с приятелите, на които разказваше разни истории.

Една само добродетел му признаваше тъстът: никога не беше го виждал пиян — неговата издръжливост беше учудваща.

Наведен над своята маса, старият Москосо разглеждаше внимателно внук си и в него се възвръщаше споменът за ненавиждания зет. За какво му послужи да го довежда още дете на десет години във фирмата, за да го насочи към търговията? Той имаше същите мечтателни очи на баща си, същата доволна от живота усмивка, същото пълно безразличие към проблемите на предприятието. Това беше цяло нещастие. Трябваше да вземе мерки и то сериозни, ако не иска да бъде унищожена от ръцете на внука могъщата и реномирана фирма, дело на целия негов живот.

И действително, като почувствува приближаването на смъртта, той превърна фирмата от лична в акционерно дружество, като направи съдружници и заинтересовани в предприятието някои от неговите най-стари и способни чиновници. Главният служител, онзи испанец Рафаел Менендес, влезе като силен съдружник и в неговите ръце, по разпореждане в завещанието на стария Москосо, остана цялото ръководство на бъдещото предприятие. Васко наследи и дела на дядо си и това му осигури контрол над фирмата, по-голямата част от печалбите, едно значително богатство и никаква отговорност.

Така той се видя освободен от задачи, работни часове и задължения и пълен с пари. Предостави на Менендес пълна свобода да решава и само веднъж не се съгласи с него и наложи своята воля: когато испанецът реши да уволни стария Жиовани, един носач, постъпил във фирмата почти при нейното основаване. В продължение на повече от четиридесет години той пренасяше на главата си денкове от склада до колите, неуморно, без нито един ден за почивка, без нито едно оплакване, служеше и нощем като пазач в сградата, спеше върху денковете в склада и отваряше вратата на закъснелите клиенти, на онези, които дръзваха да нарушат определените от стария Москосо часове. Васко му беше признателен, тъй като негърът Жиовани винаги го покровителствуваше, още от неговите начални и мъчителни дни след идването му в предприятието на десетгодишна възраст. Вечер му разказваше разни истории: на младини той бил моряк и му говореше за морета и пристанища. Роден като Жоаум и роб, той, за да бъде свободен, побягнал към морето и там екипажът на италианския параход го превърнал завинаги в Жиовани. Той беше единственият, който показваше симпатии към детето, пленник на мрачното здание, където миризмата на разните подправки замайваше главата. Остаря във фирмата, стигна до седемдесет години и силите започнаха да му изневеряват — вече не вършеше напълно добре работата си. Менендес реши да го уволни и да вземе друг носач.

Васко, дори и след смъртта на дядо си и неговото ново положение на шеф запази известен страх от Менендес. Испанецът беше от тези подмазвачи, които всячески угаждаха на своите началници и се държаха арогантно и просташки с ония, които зависеха от него или бяха с по-нискостоящи постове. Той пое ръководството на предприятието с желязна ръка и работите вървяха превъзходно. Но служителите се оплакваха, положението им беше по-лошо, отколкото през времето на стария Москосо, Васко се страхуваше от студения и критичен поглед на испанеца, от неговия начин да говори без крясъци, без екзалтация, но с непреклонна решителност. Някога, като дете и юноша в канцеларията, Менендес не го упрекваше, както това правеше с другите. Той донасяше, и това Васко знаеше, на дядо му за всяка негова грешка, за всяко нарушение на реда в предприятието. Включително и за неговите редки нощни измъквания, когато вече бе мъж с мустаци, покровителствуван от негъра Жиовани. Сега Менендес се огъваше пред него, показвайки му внимание и уважение, каквито преди проявяваше към стария Москосо. Въпреки това, той се опита да наложи своето решение, когато Васко, огорчен и възмутен, дойде да оспорва случая с уволнения негър. Жиовани беше го потърсил предната вечер, за да му разкаже случилото се с него. Менендес му изплатил мизерната заплата и без никакво обяснение го освободил от работа. Жиовани бе навършил седемдесет години, неговите крака вече нямаха предишната сигурност, ръцете му губеха херкулесовската си сила. Той намери Васко в един бар с приятели, обясни му положението, като примигваше с уморените си очи, за да не заплаче, и с разтреперан глас заключи:

— Фирмата ми изяде месата, сега иска да изхвърли навън кокалите ми…

— Това няма да стане… — увери го Васко.

Старият негър му благодари с един съвет:

— Оня гринго^[1] не ми харесва, господин Арагаузиньо. Бъди предпазлив с него, иначе той може да ти изиграе нещо лошо.

На следния ден Васко осъмна в писалището си, нещо съвсем странно. Повика Менендес на разговор, беше сериозен и свъсен и служителите започнаха да си шушукат. В кабинета на стария Москосо, сега запазен за Васко, се чуваше възбуденият глас на шефа на фирмата. Гласът на Менендес никой не чуваше — от неговите твърди устни никога не бе се чул един вик, една по-високо произнесена дума, нито дори когато ругаеше с най-остри думи някой сгрешил служител.

Не беше лесно Васко да наложи своята воля. Той повишаваше глас, казваше, че е нечовешко уволнението на Жиовани, че не е право да бъде превърнат в просяк на края на живота си един човек, чието съществувание изцяло е било отдадено на работата за преуспяването на фирмата. Менендес се усмихваше с неговата студена усмивка, поклащаше глава в знак на съгласие, но стоеше на своята принципна позиция — когато един служител не може да върши своята работа, остава само да бъде уволнен и да се назначи друг. Такова е правилото на играта и той го прилага. Ако се направеше изключение за Жиовани, ако продължават да му изплащат заплатата, то и други служители ще поискат същото отношение. Господин Васко (сега Менендес поставяше с уважение думата „господин“ пред името на новия шеф, след като в продължение на повече от двайсет години беше го наричал просто Арагаузиньо) може ли да си представи катастрофалните последици от такава политика? Не, не можеше да постъпи по друг начин!

Васко не искаше нищо да знае за принципи, за прилагане на някаква политика, само намираше, че е една жестокост, една истинска мизерия уволнението на Жиовани. Менендес си умиваше ръцете: господин Васко е шеф на фирмата и каквото той реши, ще бъде изпълнено. Той обаче би трябвало да премисли два пъти, преди да отмени един порядък, който направлява целия търговски живот: той щеше да постави в опасност самата структура на фирмата. Без да се смята, че не само Васко е ощетеният, другите съдружници също ще бъдат ощетени. Той, Менендес, не говори за себе си, неговата позиция е в защита на един установен принцип и не за някакви си незначителни милрейса.

Васко загуби контрол над себе си и започна да вика. В крайна сметка повече от петдесет процента от дяловете му принадлежаха и можеше сам да решава. Испанецът се съгласи съвсем угоднически. И виждайки гнева на господаря, той предложи една формула, която да бъде в състояние да примири всички. Жиовани беше уволнен и ще продължава да бъде уволнен. Но те двамата, господин Васко и Менендес, ще му осигурят съществуванието, като му дават месечно средства, с които да живее, да плаща наем за стаята си и за храната. Така всичко ще бъде решено. Това предложение беше началото на дълги преговори, тъй като старият негър не приемаше да напусне склада, нито дори да се премести в къщата на Васко. Накрая стигнаха до едно споразумение: Жиовани ще продължава да работи като нощен пазач с половина от предишната заплата и другата половина ще бъде плащана за сметка на Васко. Негърът, като благодари, повтори предупреждението си:

— Господарю, бъди внимателен с тоя гринго. Той е покварено животно и нищо не струва…

За Васко, Менендес означаваше почивка и безгрижие. Минаваше през писалището за облекчение на съвестта си, разменяше няколко думи с испанеца, слушаше го разсеяно, като говореше за сделките, и отиваше да види Жиовани в склада. Задържаше се малко — винаги имаше някаква определена среща с някой от множеството негови приятели, оная банда, на която сега принадлежеше, или го очакваше някоя нова жена в публичния дом, някое съвсем ново завоевание.

Ерген, увличащ се лесно, нежалещ парите, прахосник до крайност, каращ се, за да плаща сметките из барове и кабарета, той беше популярен сред жените от публичните домове и когато някоя от тях му харесаше, той се увличаше, подреждаше й къща и я обсипваше с подаръци. Напоследък се увлече по Дороти, лека жена, издържана в пансиона на Карол от доктор Роберто Вейга Лима, богат лекар и без клиника, прочут сред леките жени със своята брутална ревност и грубостта си. В известен смисъл беше пълна противоположност на Васко. Жените бягаха от него, въпреки парите му: за нищо и никакво той набиваше жената и имаше хора, които казваха, че тази негова мания да набива компаньонката си в леглото било негов порок. Дороти той доведе от вътрешността при едно пътуване до панаира в Сант Ана. Държеше я почти като пленничка, заплашвайки я всеки момент, и Карол съжаляваше, че я бе приела в пансиона „Монте Карло“. Не можеше да откаже — Роберто беше редовен клиент, харчеше много, неговата фамилия се радваше на престиж. И въпреки това тя се разкайваше. Бедната Дороти живееше по-затворено, отколкото калугерка в някой манастир, Роберто се появяваше в най-неочаквано часове и заплашваше нещастницата с бой. Вечер в салона за танци той бе цяло зрелище: притиснат с Дороти, той показваше майсторството си в тангото и мачиче и бе готов да се обиди, да предизвика скандал, ако някой друг клиент отправи поглед или усмивка към бедната нещастница. Карол, универсален изповедник, знаеше за интереса на Васко, също знаеше, че и Дороти беше увлечена по него. През тези месеци, прекарани в пансиона „Монте Карло“, момичето бе научило много неща. Тя вече не беше неопитното селянче, открито на панаира от лекаря, и не искаше да чуе за друго нещо, освен как да се освободи от грубия си покровител, за да падне в обятията на симпатичния и либерален търговец.

На тази сложна и мъчителна страст отдаваха Карол и Херонимо меланхолията, изразена в очите на Васко. Комендантът мислеше, че причината е друга — влюбване в някоя девойка с намерение за женитба, лудост, за която Дороти би била добро лекарство, безпогрешен лек. Полковникът не се съгласяваше с едните и с другите и неговата диагноза беше една постоянна и неизлечима тъга, предшествувала всичките тези истории, идваща от по-далечно време. Поручикът Лидио Мариньо нямаше предварително оформено мнение и само констатираше факта: това говедо Васко, разполагащ с всичко, за да бъде весел, беше предразположен към кризи на хипохондрия, което може би идваше от черния дроб, но така или иначе беше една идиотщина за човек с толкова пари. В едно нещо бяха съгласни всички — трябва да се открие тайната причина за тази мъка, която разяждаше гърдите на Васко Москосо де Арагаум.

Забавни разговори и приятна компания, богат и млад, радващ се на желязно здраве, защо все пак той правеше впечатление, че крие някакво тайно огорчение, някаква неизлечима рана? Приятелите се загрижиха и най-много комендантът Жоржес Диас Надреу, човек по природа весел, когото обиждаха лично тъгата и страданието.