Жоржи Амаду
Старите моряци (5) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

За телескопа и за неговото разнообразно ползване, с Дороти при лунния блясък на параходната площадка (дюнетка)

Ах, телескопа…! С него тръгваха на път към луната и звездите, на фантастични пътешествия и разкъсваха границите на монотонността и на скуката. Като по някакъв магически знак Перипери престана да бъде едно тихо селище в Бразилския изток, обитавано от старци, очакващи смъртта, и се превърна в междупланетна станция, откъдето излитаха смели пилоти за завладяване на звездните пространства.

Онзи просторен салон с прозорци, отворени към морето, където ставаха толкова оживени празненства през последните летни месеци, когато девойките Кордейро и техните приятелки танцуваха в прегръдките на младежи, сега беше се преобразил напълно. Изчезнали бяха вазите с цветя, пианото, на което Аделия чукаше валсове и фокстроти, грамофонът и претенциозните мебели, сега салонът изглеждаше като някаква командна кула на параход и то до степен, че Леминьо, който беше с деликатен стомах, усещаше да му се повдига и желание да повръща, когато влизаше там. Въжената стълба, спусната от един прозорец, отвеждаше направо към плажа и Зегиня Курвело, кандидат за бордов комисар, проектираше някои ден да влезе и излезе оттам, когато го поотпуснат болките от неговия ревматизъм.

В центъра на стената бяха на качени дипломите в богати рамки, датиращи отпреди двадесет и три години. На една от тях беше записано, презаверено с подписа на някогашния началник на пристанищата, какво Васко Москосо де Арагаум е издържал всички изпити и изпитания, необходими за получаване званието „капитан далечно плаване“, което му дава право да командува всякакъв род и вид кораби от търговския флот по морета и океани. Преди двадесет и три години, още сравнително млад, на тридесет и седем годишна възраст, той получи дипломата си на комендант. Млад на възраст, но вече един стар моряк, тъй като, както сам разказваше, започнал съвсем малък, на десет години като юнга в един разтропан товарен параход и изкачвал постовете един по един, докато стигнал до пръв пилот, пръв помощник-капитан. Безброй пъти е променял параходите, обичал да вижда нови земи, да прекосява моретата, да пътува под най-различни флагове, да се впуска във военни и любовни авантюри. Но когато на тридесет и седем години се почувствувал годен да кандидатствува за поста капитан далечно плаване, той се завърнал в Байя, тъй като там, в неговия морски институт, той искал да получи жадуваното звание. Той желаел пристанището, където ще бъдат регистрирани неговите качества и способности, да бъде неговото родно пристанище, откъдето тръгнал като дете за морски авантюри. Също и той си има своите предразсъдъци — увери през усмивка комендантът. Зегиня протестира: това е било едно благородно отношение, разкриващо патриотизма на коменданта — да дойде от Ориента, за да даде изпитите си в Байя.

„Освен това, без фалшива скромност, с известен блясък“ — уточни капитанът. Това му казал възторжено, по случай изпитите, комендантът Жоржес Диас Надреу, тогава пристанищен комендант, а днес бележит адмирал в нашия славен военноморски флот.

В другата рамка на стената беше дипломата на кавалер на ордена на Христос, важният почетен орден на Португалия, с право на медал и огърлица, даден на коменданта от дон Карлос I, цар на Португалия и Алгарвес, за неговите забележителни заслуги към морския търговски флот.

Той винаги сядаше на един сгъваем стол, от тези употребявани на борда, със седалка и облегалка от гумирано и боядисано платно, до голямото кормилно колело, с лула в ръката и поглед, зареян надалече през прозорците. Върху една дълга маса се намираха огромният и въртящ се глобус, редица навигационни инструменти: компас, секстант, хигрометър. А през големия черен далекоглед се виждаше съвсем наблизо град Байя. Там се намираше и паралелната линия за очертаване посоките и възхитителната колекция от лули, в която всички бяха влюбени. Също и бордовият часовник, който се наричаше хронограф.

По стените бяха накачени навигационни карти, карти на океаните, на заливи, пристанища и малки, загубени острови. Върху мебел, където комендантът пазеше напитки и чаши, в една огромна стъклена кутия имаше миниатюрно копие на голям презокеански параход „един морски гигант, моят незабравим «Бенедикт»“, последният от многото кораби, с които той беше плавал, неговият последен параход. Поставени в рамки, имаше увеличени снимки и на други параходи, от различни големини и разнообразни националности, някои от тях бяха оцветени. Всеки един от тези кораби представляваше един къс от живота на коменданта Васко Москосо де Арагаум, припомняха му разни истории, случки, радости и дълги самотни нощи.

А телескопа! Бе цяла сензация, когато бе монтиран и неговата тръба насочена към небето. „Увеличава осемдесет пъти големината на луната“ — оповестяваше Зегиня Курвело, чиято интимност с инструментите, параходите в рамки и коменданта неспирно се увеличаваше.

През тази осветена от лунния блясък нощ всички забравиха сутрешното погребение на Дониня Барата, жадуващи да наблюдават небето, да открият тайните на небесното пространство, да видят планините на луната, нейното тайнствено лице, да разпознаят някоя звезда, научена някога в университетските аудитории. Всички искаха, с младежка жизненост, да открият Южния кръст.

Дни по-късно те щяха да открият друга и не по-малко увлекателна използваемост на телескопа. Те го насочваха сутрин по посока на много посещавания плаж Платаформа и разглеждаха — увеличени осемдесет пъти — подробности на женските тела при къпането им в морето. Те си оспорваха, сред кикотене, реда за гледане и си разменяха шепнешком неприлични закачки. Изглеждаха като някакви юноши.

Започнаха да привикват да ходят в дома на коменданта, да наблюдават небето, да слушат разни истории. Комендантът приготвяше един вкусен грог по рецепта, научена от някакъв стар морски вълк край бреговете на Хонконг. Неговото приготовление отнемаше половин час с помощта на мулатката Балбина. Това беше цял ритуал. Стопляха вода в един чайник и изгаряха захар в малко тиганче, обелваха един портокал и кората нарязваха на дребни късчета. Тогава комендантът вземаше няколко от своите сини и дебели чаши (тежки, за да не се обръщат при клатенето на парахода), слагаше във всяка една от тях по малко горена захар, глътка вода, друга глътка португалски коняк и ги украсяваше с надробената портокалова кора. В началото само Адриано Мейра и Емилио Фагундес — естествено и Зегиня Курвело — се осмеляваха да пият това толкова странно питие. Но понеже те твърдяха, че е вкусно и слабо, „това дори служи като лекарство“ — уверяваше Зегиня, започнаха и другите да се решават и мляскаха с устни. Дори старият Хосе Пауло и въздържателят Мареко, който никога не се докосваше до алкохолни напитки, пожелаха един ден да опитат и станаха редовни консуматори.

Те сядаха по платнените столове и отпиваха с наслада на малки глътки от ароматното питие. Когато си дадяха сметка, то часът минаваше девет, понякога и девет и половина вечерта. Останалата част от историята оставаше за следния ден при гарата или на площада.

Не мина много време и комендантът стана най-важният и популярен гражданин в Перипери. Неговата слава се разпростираше и из други предградия. Възхваляваха неговото възпитание, неговите маниери, неговата щедра сърдечност, липсата на позьорство. Беше толкова важна личност и въпреки това се отнасяше към всички добре, бил той богат или беден, не си придаваше важност.

Една нощ с навъсено небе, заплашващо да вали, Руй Песоа, онзи от финансовото управление, не можа да овладее любопитството си и запита коменданта защо напуснал още относително млад професията си: преди шестдесетгодишна възраст, тъй като шестдесет щеше сега да навърши, а беше се пенсионирал преди три или четири години. Все още би могъл да плава още десетина години поне, нали така?

Комендантът сложи чашата си на края на масата, до която седеше, изгледа отрупания с облаци хоризонт, лицето му стана сериозно и почти тъжно. Не заговори веднага. Огледа бавно групата приятели, като че за да прецени дали заслужават неговото доверие. Зегиня Курвело започна да нервничи. Руй Песоа беше може би нетактичен. Човек като коменданта неизбежно си има своите тайни, заровени дълбоко в душата, и дълг на приятелите е да уважават неговото мълчание. Канеше се да промени разговора, когато комендантът стана, направи две крачки по посока на прозореца и каза:

— По причина на една жена, за какво друго би могло да бъде…?

Посочи параход „Бенедикт“ в неговата стъклена кутия и продължи:

— Аз командувах това „параходче“ и пътувахме за Австралия. Никога не пожелах да се оженя — това вече ви казах. Предпочитах една любов тук, друга там, както бог даде при спиранията по пристанищата…

Една французойка в Марсилия, туркиня в Цариград, рускиня в Одеса, китайка в Шанхай, една индуска в Калкута — любовни лудории, разбити сърца и после самотата на кораба през нощите на море. Жените били толкова, че никога не поискал да татуира някое име на гърдите или ръцете си, както това правят мнозина моряци. Записвал имена и адреси в един бележник, от много от жените пазел снимки, кичур коса, парче интимна долна дреха или кристалния звън на някой смях, вълнението на една сълза, отърколила се при раздяла. Но и това вече не притежавал, тъй като, когато се запознал и влюбил на борда на „Бенедикт“, пожертвувал за нея и бележника с имена и адреси, които били като някаква карта на двете полукълба, и конкретните спомени за всички останали жени.

Казвала се Дороти, била мургава и слаба, немирните коси падали на лицето й, имала дълги крака, една неспокойна уста и малко тъга в очите. Била с променливо настроение: ту сладка и плаха като дете, ту сурова и отбягваща, чувствуваща се заплашена от всички. Пътувала със съпруга си, едно аморфно същество, собственик на големи фабрики кой знае за какво, зает винаги с цифри и сделки, безразличен към красотата на съпругата си и тъгата, настанила се в нейните очи. Обикаляли света, той, за да отпочине, тя да се опита да намери своето бъдеще — както се изповядала после. Вечер оставала дълго наведена над перилата, загледана във водата.

Как започнал този случай? И сам не знаеше. Той беше капитанът, естествено е да има контакт с тях и се заглеждал в нея: възхищавал се от нейната красота и мълчаливо я желаел. Но голяма била разликата в годините — тя едва навършила двадесет и пет години. Вярното е, че разговаряли много. Той й разказвал за морето, за бурите и за своята хубава страна, за своята интимност със звездите. Когато слизал от командния мостик късно вечер, намирал я самичка при парапета. Разговаряли за едно и друго нещо, а нейните очи го гледали, сякаш искали да го разгадаят. И една нощ, без да знае как и защо станало това, той я почувствувал в прегръдките си.

В качеството си на капитан нямал право да стори това, това е истината. Един капитан далечно плаване, когато слезе на някое пристанище, може да се отдаде на най-големи оргии, на най-разюздана вакханалия. Но на командния пост на своя параход той е длъжен да се държи като някакъв светец, далеч от всякакви изкушения.

— А изкушенията не липсват…

Дороти разхождаше из салона стройното си тяло, неспокойните си устни, горещото си желание… Пенсионерите и бившите търговци я виждаха и желаеха.

— И господин комендантът глътна ли я?

Просташкият глагол огорчи коменданта. Това беше любов, една никога невиждана любов, неизмерима и абсурдна, поглъщаща го целия и довеждаща го до лудост още от момента, когато я взел в прегръдките си и опитал вкуса на нейните устни. Но той беше капитанът и никога през неговата кариера, през неговите четиридесет години моряшки живот не се е измърсявал и с най-малкото петно и не можеше, не можеше… И така й го казал с овлажнени очи, той, който никога не беше плакал през целия си живот.

Дали някой от господата е опитвал някога да убеди една жена, да я накара да разбере едно такова преясно положение? Дороти, по-влюбена и от него, нуждаеща се от него, готова да се самоубие, да се хвърли в морето, ако той не я пожелае, стигнала до крайния предел една ранна утрин, когато по нощница се изкачила към кабините, запазени за офицерите, и почукала на вратата на неговата кабина.

Облечена била в тънка, ефирна нощница, цялата в дантели, едва прикриващи жадуваното тяло, Дороти тичаше с боси крака между слушателите в салона. Андриано Мейра си облизваше устните.

— И господинът не устоя…

Не познаваха те добре неговата непреклонност при изпълнение на дълга. Устоял! Върху голите й плещи (деколтираната нощница разголвала шията и се виждали потръпващите гърди. Тук Аугусто Рамос въздъхна) той наметнал една непромокаема пелерина и я повел обратно почти насила. Тъкмо в този драматичен час, борещ се между дълга и любовта, докато тя стояла полуприпаднала в неговите обятия, той и обещал да слезе на първото пристанище и да замине с нея завинаги, към някакъв скрит за света кът. Пред безкрайното море си разменили само една целувка.

Оставката си той дал по кабела. От параходната компания дошли молби, настоявания, предложения за увеличение на заплатата. Собствениците били в паника — неговото име било обградено с известно уважение и известна слава из далечните морета между моряци и собственици на параходи. Той не отстъпил — бил човек на думата си и бил страстно влюбен. На първото пристанище Макасар, мръсно и загубено пристанище в далечния Изток, той се сбогувал с екипажа си. Стари моряци със загорели лица плачели, когато стискал тяхната честна десница. Срещата с Дороти била определена в къщата на някаква си Карол, контрабандистка на опиум, на която при един случай направил известна услуга. Съпругът напразно чакал и продължил сам пътуването.

Прекарали две безумни седмици, скрити в една малка къщичка в покрайнините на града срещу тропическия лес, отдадени на своята любов с лудешка необузданост, като че са предусещали…

— А съпругът появи ли се?

Какво значение има съпругът — един глупак и половина! Наричаше се Роберт. Комендантът го презирал и не се интересувал от него през цялото развитие на събитията. Тъпак и самомнителен, той мислел да купи любовта и верността на Дороти с женитбата и парите си… Не, съпругът нямаше значение, но треската — да. Онази смъртоносна треска на островите. За два дни тя ликвидирала Дороти и кариерата на коменданта. Как можеше да се върне да командува параходи, да кръстосва моретата, като още там, в онова пристанище на Макасар, той не можеше да престане да вижда пред себе си, нито дори за момент, очите на Дороти, онези печални очи, станали огромни от треската, които го гледали като че той може да я спаси? С изкривена от болка уста тя го молела да не я оставя да умре сега, когато най-после намерила смисъла, радостта да живее. Не можел дори и да умре с нея, както желаел това и молел небето, тъй като имал имунитет срещу тази треска поради многобройните му пътувания из тия места още като съвсем млад. Известно време бил като луд, отдал се и на опиум, а предложения от собственици на параходи валели отвсякъде, но той се завърнал в родната земя. Никога вече няма да се изкачи на команден мостик, за него всичко е свършено и той е дал тържествена клетва за това над гроба на Дороти. За пръв и последен път той наредил да гравират на ръката му едно женско име. Той запретна ръкава на ризата си и показа татуировката: името на Дороти и едно сърце.

Смъкна ръкава и се обърна към прозореца с гръб към приятелите си. Те имаха чувството, че чуват едно задавено хълцане. Тръгнаха си всички наведнъж, мърморейки развълнувани „лека нощ“, а Зегиня Курвело хвана ръката на коменданта и я стисна топло и съчувствено. Всеки един от тях отнасяше със себе си Дороти, нейната жажда за любов, нейната тревожност, незабравимия й образ.

Останал сам, комендантът загаси светлините в салона. Предпочиташе да не беше убил Дороти, да не беше я закопал в онова мръсно пристанище, агонизиращо от треската. Спокойно можеше да я накара да слезе от парахода в някое по-цивилизовано пристанище, но как може да завърши една толкова жадна и цялостна любов, освен със смърт? Движейки се из коридора, осветяван от лунен лъч, той възкресяваше неспокойната и тъжна Дороти с босите си крака при офицерските кабини — това беше големият момент — предлагащите се гърди, разкъсващи деколтето на нощницата, жадните устни, тръпнещия корем като някаква разпалена жарава…

Блъсна вратата на стаята на прислужницата, хвана Дороти за ръка и мулатката Балбина, мърморейки, се размести на леглото, за да стори място за коменданта.