Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Старите моряци
Две истории от пристанищните кейове на Байя - Оригинално заглавие
- Os velhos marinheiros (ou A completa verdade sôbre as discutidas aventuras do comandante Vasco Mocoso de Aragão, capitão de longo curso), 1961 (Пълни авторски права)
- Превод от португалски
- Тодор Ценков, 1972 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Жоржи Амаду
Заглавие: Старите моряци
Преводач: Тодор Ценков
Година на превод: 1972
Език, от който е преведено: португалски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство — Варна
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1972
Тип: новела
Националност: бразилска
Печатница: ДП „Странджата“, Варна
Излязла от печат: 20.IV.1972 г.
Редактор: Петър Алипиев
Технически редактор: Георги Иванов
Художник: Иван Кенаров
Коректор: Денка Мутафчиева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9084
История
- — Добавяне
За това, как се създаде един стар моряк, без кораб и без мореплаване
Никога в историята на мореплаването не е бил толкова на почит постът капитан далечно плаване, толкова ревниво пазено званието комендант, както това вършеше Васко Москосо де Арагаум, с неговия диплом в позлатена рамка, окачен на стената в салона, с неговата поза на човек, кален из далечни морета, с неговото достойно държане на опитен морски вълк.
Той поръча да му се отпечатат с най-голяма бързина визитни картички с неговото име, предшествувано от титлата и следвано от чина му. Той минаваше при познати семейства, връзки, създадени на празненствата в двореца и на приемите, където биваше поканен и оставяше своята картичка с поздравите на коменданта Васко Москосо де Арагаум, капитан далечно плаване.
Той изискваше да се произнася титлата му и не приемаше вече срамното — „господин“ да предшествува неговото име.
— Как сте, господин Васко?
— Извинявай, приятелю: комендант Васко, капитан далечно плаване.
— Не знаех, извинявай!
— Впрочем сега знаеш и моля те да не го забравяш — и подаваше визитната си картичка, от която раздаде толкова много, особено в началото.
Из публичните домове и пансионите, когато някоя заинтересована женичка обхванеше с ръка шията му и се притиснеше до него, шепнейки:
— Господин Арагозиньо…
Той реагираше сдържано и твърдо:
— Дете мое, не съм „господин Арагозиньо“, имам титла и съм комендант Арагаум, от търговската флота.
Дори и Карол бе заставена да измени обръщението си, като го поздравяваше горе на стълбата и сега отронваше сричките като прелестна мелодия:
— Коменданте Арагозиньо, мой скъпи капитане…
Полковникът и комендантът на пристанищата даваха пример: коменданте насам, коменданте натам — около билярда, на масата за покер, пиейки бира или при избухване на шампанското.
Дори и губернаторът, осведомен за случая и за новото щастие, изпълнило гърдите на щедрия приятел на неговия племенник, разтвори обятията си, като го видя за пръв път след церемонията на дипломирането:
— Как се чувствувате, коменданте?
Васко се поклони развълнувано:
— В служба на Ваше Превъзходителство, господин губернаторе!
В писалището на фирмата „Москосо и компания“ той сега се явяваше едва един или два пъти седмично, като че миризмата на риба и сушено месо дразнеше носа му, свикнал с мирис на море. Заповедта беше категорична от Менендес до Жиовани — забранява се категорично да се произнася името на господаря, без да се прибавя титлата на комендант. Рафаел Менендес, когато получи тази заповед, наведе глава в знак на съгласие, прикривайки пресметливата си усмивка. Той заяви, че това отличие, дадено на шефа, е една голяма чест за цялата фирма. И потриваше вечно влажните си ръце.
Жиовани, изненадан и без да разбира това внезапно качество на моряк на господарчето си, но намирайки го за заслужено, разказа му разни истории от времето, когато е бил моряк. И когато Васко се появеше в предприятието, най-много се бавеше при Жиовани, за да извлече всичко от изпразнената глава на негъра.
След визитните картички, неговата непосредствена грижа беше униформата. Неговият шивач, измежду най-добрите в града, се оказа неспособен, но му даде указания: имало една шивачница на Байча до Сапатейро, специализирана за униформи, там командирите на параходите на „Байяна“ си шиели куртките и панталоните. Също и офицерите от армията. А при наближаване на карнавала момчурляците от разните клубове там си поръчваха фантазии на руски принц, италиански граф, френски мускетар или безотечествен пират.
Толкова голяма поръчка от един само клиент тази шивачница никога не бе получавала. Това беше съвсем прекалено! Васко искаше най-малко две униформи от всеки вид, за лято и за зима, всекидневни и за празник, униформа официална и униформа парадна, униформа смесена синьо с бяло, с подходящите шапки и нашивките с конци от истинско злато. Един пълен чеиз! И при това бързаше, необходима му бе поне една парадна униформа, която да бъде готова до петнайсетина дни за парада на Втори юли. Шивачът, изпаднал в делириум, обеща да работят извънредни часове, да прекарат безсънни нощи, за да му предаде навреме една бяла униформа за сутринното дефилиране и една синя за приема в двореца вечерта. Васко обеща тлъсто допълнително възнаграждение за опитните майстори на иглата.
Сутринта на Втори юли беше един апотеоз. По Ларго да Соледад всичко бе наредено за дефилирането — колите с мулата и мулатката, носилките с портретите на Мария Китерия, Лабатут и Жоана Анхелика, ораторите по местата си, полковник Педро де Аленкар начело на строената войска, коменданта Жоржес Диас Надреу начело на моряците от дирекцията на пристанищата, военните музики, изпълняващи военни маршове — когато се появи в своята бяла униформа със златни висулки комендантът Васко Москосо де Арагаум и се присъедини към групата представители на гражданската власт в очакване на губернатора.
Застанал мирно и вдървено, той слушаше речите със сърце, разтуптяно от патриотизъм и гордост. Редом с Херонимо, той дефилира зад губернатора, полковника и капитана на пристанищата до Ларго да Се, претъпкано от хора, в чиято предостойна черква архиепископът отслужи тържествена литургия. Вечерта, на приема, той се издокара със синята униформа, по-официална и пищна, но в замяна на това топла за четиристотин дявола. На целия празник нямаше по-великолепна и благородна фигура, с толкова достойна и забележителна стойка.
В даден момент Жоржес се приближи до него и го поздрави:
— Ти си съвършен! Ако те видеше самият Васко да Гама, би ти завидял. Само едно нещо липсва, за да бъде пълен твоят блясък.
— Какво? — разтревожи се Васко.
— Един орден, мое момче! Един хубав орден.
— Не съм военен, нито политик, откъде да се сдобия?
— Ще се сдобием… Ще се сдобием… Само че ще ти струва някоя и друга банкнота… Но струва си трудът.
Херонимо се натовари да преговаря с португалския консул, собственик на една сладкарница на площада Мунисипал, та по този начин да го накарат да почувствува интереса на правителството за тази проява на почит към коменданта Васко Москосо де Арагаум.
— Но това не е ли Арагозиньо от фирмата „Москосо и компания“ на Стария Хосе Москосо, при подножието на Ладейра да Монтаня?
— Да, това е той същият, господине. Само че сега той е комендант от търговския флот…
— Не знаех, че той пътува с параход…
— Не пътува, но положи изисквания от закона изпит.
— Аз познавах добре дядо му, един честен португалец, един добър човек. А за какво негово царско височество трябва да даде орден на внук му?
Херонимо изтърси пепелта от пурата си и го изгледа с циничните си очи:
— За неговите забележителни морски дела…
— Морски? Доколкото аз зная… той дори не е стъпвал на кораб…
— Е, добре, господин Фернандес, човекът си плаща и негово царско и разорено височество ще награди с орден нашия добър Арагозиньо, срещу една добра купчина контос де рейс… И ако не би могло да се намери друг претекст, спомнете си, че той се казва Васко, комендант е, внук на португалци и почти роднина на адмирала Васко да Гама… За какъв дявол вие още искате да спорите? Измислете мотивите, уредете поръчката и то бързо…
Така се затвърди окончателно славата на коменданта Васко Москосо де Арагаум, когато след няколко месеца и с пет контос де рейс, платени предварително, негово величество Дон Карлос I, цар на Португалия и Ангарвес, му даде ранг на Кавалер на ордена на Христос, създаден преди 700 години, още през епохата на кръстоносните походи, за неговия „забележителен принос за прокарване на нови морски пътища“. С орден и огърлица — нещо, което заслужаваше да се види! Церемонията беше скромна и интимна, но после отличието беше оповестено от вестниците и чествувано пищно с вишновка и португалско вино, както гласеше протоколът.
С титла, в униформа, с орден, Васко Москосо де Арагаум вече не се появи с увиснал нос пред капитана на пристанищата. Неговата веселост беше пълна и шумна — никога някой друг не бе се движил толкова щастлив из улиците на стария град Байя.
Голяма част от времето си сега посвещаваше да търси из вехтошарските дюкяни (впрочем имаше само два в Байя) предмети, свързани с морето, бордови инструменти. Заплащаше ги, на каквато и да е цена. По този начин той сложи началото на своята колекция от карти, гравюри на параходи, секстанти, компаси, старинни часовници. От едно пътуване до Рио де Жанейро комендантът Жоржес му донесе за спомен няколко инструмента.
Неговият морски музей се обогати още повече, когато край бреговете на щата Байя, близо до столицата, претърпя корабокрушение един английски параход. Предмети от него бяха разпродадени на публично наддаване и най-много наддаваше комендантът Васко Москосо де Арагаум. Той закупи кормилното колело, един прекрасен далекоглед, хронометри, магнетични игли, анемометри, влагомери, бордов хронограф, една въжена стълба, без да говорим за двата сандъка уиски, за да почерпи приятелите си.
Тази мания да купува мореплавателни инструменти той нямаше никога да загуби. Няколко години по-късно той стигна дотам да купи един телескоп от един авантюрист германец на минаване през града. Германецът бе се опитал да експлоатира уреда на улицата, като взимаше един милрейс на всеки клиент, интересуващ, се да види небето отблизо, да доближи луната и звездите. Опитът се бе провалил, а трябвало да плаща сметката в пансиона и телескопът се намери в къщата на улица Дос Барне, в която комендантът вече проектираше да се премести.
Негов любим предмет, от винаги растящата му колекция, беше миниатюрата на един кораб, наречен „Бенедикт“. Дълга половин метър, миниатюрата възпроизвеждаше с най-малките му подробности един пътнически параход, поставен в една стъклена кутия. Беше подарък от Херонимо за рождения ден на Васко. Това нещо журналистът бе открил в избата на двореца, в кутия, покрита с прах, захвърлена в един ъгъл като непотребна вещ. Васко подлудя, не намираше думи, за да изкаже благодарността си.
При един от своите дълги разговори с Жиовани той научи, че било привичка на бордовите офицери и най-вече на капитаните да си служат с лула. Капитан, без да смуче от лула не бил капитан, според подчертаното мнение на стария негър. На следния ден Васко се появи в компанията, издокаран с една английска лула, дяволски мъчна за пушене, угасваща прекалено често. С течение на времето той се научи да пуши с лула и не закъсня да се снабди с няколко с различни форми и от различен материал, от дърво, от порцелан и от морска пяна.
От време на време, рано следобеда, Васко посещаваше коменданта Жоржес Диас Надреу в дирекцията на пристанищата. Тогава той се издокарваше в работната си униформа, с моряшката шапка на главата и лулата между зъбите. От прозореца на дирекцията той гледаше морето и внимателно следеше акостирането на параходите.
Един ден беше представен в един бар, където очакваше полковника, на някакъв господин от Пилаум Аркадо. Двамата поведоха разговор и селянинът бе очарован от тази градска връзка:
— Тогава значи господинът е комендант на параход? Но на истински параход, не на някой от ония речните, които само засядат тук и там… Навярно имате много неща за разказване. Кажете ми едно нещо: пътували ли сте вече към китайските или японските брегове?
Невинните очи на коменданта се спряха на бронзовото лице на човека от Пилаум Аркадо:
— В Китай и Япония ли? Да, няколко пъти, господине… Познавам всичко онова…
— Е, кажете ми едно нещо, което искам много да зная — любопитството ясно бе изписано на лицето му: — Истина ли е, че тамошните жени са без косми, само на главата имат косми, иначе никъде нито косъмче, и че онова нещо в тях е напреко? Тия работи ми разказаха…
— Лъжа, занасяли са ви! Няма нищо такова. И там жените са като навсякъде, само че по-стегнати, нещо много приятно…
— Вярно ли? Как изглеждат? С много жени ли е бил господинът?
— Един път в Шанхай излязох из улиците без посока… В една притулена уличка попаднах на някаква разплакана китайка. Наричаше се Лиу…
Очите на суровия селянин пламнаха, когато комендантът Васко Москосо де Арагаум потъна из потайностите на Шанхай, сред оргии с опиум, воден от Лиу, една нежна китайка от лак и слонова кост.
Вечерта се спускаше над Ларго да Се, кръвта на залеза падаше върху черните камъни на старата черква. Васко хвана за ръка Лиу и започна своето пътуване…