Жоржи Амаду
Старите моряци (21) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

Където разказвачът, объркан и опортюнист, прибягва до помощта на съдбата

Вижте сега господа: захваща се един смел историк да разследва истината в едни толкова объркани анали като тези и изведнъж се сблъсква с противоположни и противоречиви версии, привидно заслужаващи доверие и едните, и другите. На кой да се доверим? От двете изложени версии — тази на самия комендант, човек с безспорни заслуги, или тази на Чико Пачеко, с толкова подробности, които могат да се проверят — коя да се предпочете и предложи на доверчивите читатели? Този кладенец донякъде е задръстен от препятствия, кормилни колела и разгулни леки жени и не зная как да стигна до дъното му, за да изтръгна оттам блестяща и гола истината, която да е в състояние да възвеличи паметта на един от двамата противници, а другият да изложи на публично порицание. Кого да възвеличим и кого да разобличим. За да бъда искрен, трябва да призная, че на тази висота на събитията се намирам дезориентиран и объркан.

Посъветвах се с доктор Алберто Сикейра, нашето бележито, макар и оспорвано, светило в юридическата наука. Съдия в продължение на толкова години из вътрешността на страната и в столицата, той би трябвало да бъде в състояние да долови светлината на истината в цялата тази бъркотия. Предостойният се измъкна, като твърдеше, че му е невъзможно да отсъди или пък да даде мнение без задълбочен анализ на подробностите по делото. Като че ще трябва да съди спора между Чико Пачеко и държавата, а не един исторически изследователски труд с оглед на една премия от обществения архив. Нарани ме неговото отношение към моите написани страници и му казах това. Но този самомнителен магистрат ми възрази сухо, че в моето проучване липсват най-елементарни познания за това, какво представлява работата на един историк. Да се започне от датите: недостатъчност на дати. Никой няма да може да разбере точно кога стават разказаните събития, времето, протекло между тях, ден, месец и година на раждането и смъртта на главните фигури. Къде се е видяло книга върху историята без дати? И какво е историята, освен едно редуване на дати за припомняне на случки и факти?

Преглътнах мълчаливо критиката, не бях се замислял над тази подробност. И използвам да изясня въпроса тук, на самото място, като дам веднага нужните данни. За раждането и смъртта не зная датите на почти никой, нито на стария Москосо, нито дори на губернатора. Колкото до коменданта, той умря в това предградие Перипери в 1950 г. на 82-годишна възраст. Като се направи сметка, ще се види, че е бил роден в 1868 г. и е бил тридесет и няколкогодишен, когато стана интимен приятел на онези влиятелни личности. Вече се знае, че фактите, разказани от Чико Пачеко, истински или измислени, са станали в началото на века, през време на управлението на Хосе Марселино, започнало в 1901 г., а преместването на коменданта в Перипери е станало в 1929 година. Какви други дати трябва да посоча? Не зная — нека си го кажа открито. Всъщност аз никога не съм могъл да запомням дати от книгите по история, нито пък названията на реки и вулкани от географията.

Освен това сухата забележка на Предостойния се дължи не толкова на едно правилно критично отношение, колкото на известно лошо отношение към мене, проявено напоследък от съдията. Има няколко дена, откак започна да не се отнася към мене със същото някогашно уважение, вече не ме кани да го придружавам до къщата на Дондоса следобедите и колкото и да го ласкаех, като възхвалявах неговите разбирания и добродетели, той се държеше резервирано и ме поглеждаше с упрек. Не зная причината за тази рязка промяна. Навярно някои са направили някоя интрига в Перипери не липсват интриганти и мнозина от тези подлеци завиждат на близостта ми с един юрист, чиито трудове са публикувани в списания на Юг.

Започнах да мисля най-лошото: дали Предостойният нямаше някакви подозрения, макар и най-леки, за моите отношения с Дондоса? Това би било цяла катастрофа. Разговаряйки по въпроса с тази сладка женичка, още повече се разтревожих, тъй като и тя забелязала, че съдията е променен в отношенията си към нея, разпитвал я, разглеждал възглавниците и чаршафите и всеки момент настоявал да му се кълне във вярност.

Отгоре на всичко и това! Като че не ми стигаха мъчнотиите в моята работа, в тази много трудна задача да установя пълната истина около оспорваните авантюри на коменданта. Тук, пред мен, имам цял куп от бележки, резултат от моите проучвания. И какво се получава? Като взема едни бележки, намирам се сред морето, пътувайки за Азия, на път към Океания, а Дороти е тъжната съпруга на невнимателния милионер, когото напуска заради любовта си към един капитан на параход, в чиито обятия умира от страст и от треска в мръсното пристанище Макасар. Като взема от другите бележки, Дороти е една проститутка в пансиона „Монте Карло“ (пансион, за който установих, че действително е съществувал на първия етаж на една голяма сграда, където по-късно се установи редакцията на „Диарио да Байя“), зарязваща един любовник за друг, спяща, с който и плати, свършвайки с това, че става метреса на един полковник от вътрешността. Онзи швед Йохан е пилот в едни бележки и търговец в други. Менендес преминава от корабопритежател до съдружник в търговска фирма, но въпреки това си остава с един много тежък характер. Една дяволска бъркотия!

Вече ми казаха, че времето е, което винаги в последна сметка установява истината, но аз не вярвам в това. Колкото повече отминава времето, толкова по-мъчно могат да се проучат фактите, да се намерят конкретните доказателства, разяснителните подробности. Ако беше мъчно за жителите на Перипери да открият още на времето кой казва истината и кой лъже, представете си как може да стане това сега, през този месец януари на 1961 г., тридесет и две години след случката. Стигнах до извода, че само с намесата на съдбата, при една от тези още необяснени случайности, понякога действително може да се стигне до научаване на истината. Без това нещо ще остане вечно съмнението: дали Мария Антоанета е била лека и развратна, както казват, че е била привържениците на Френската революция, или е била едно цвете на чистотата и добротата, както я рисуват обожателите на царския обскурантизъм? Кой е в състояние да открие истината, след като е минало толкова време? Кой знае дали тя е спала или не с всички ония графове, включително и с шведа?

Ако съдбата не бе се намесила точно навреме, аз не зная какво щеше да се случи в Перипери през онази 1929 година към края на зимата. Защото населението след ужасната история, разказана от Чико Пачеко, се раздели на две половини. Привържениците на коменданта от една страна, издигнали като знаме званието му и ордена на Христос, и неговите хулители от друга, крещейки високо историята на бившия инспектор по хранителните продукти. Образуваха се две партии, две секти, две враждебни колони. Разгорещените спорове следваха един след друг и малцината, които бяха запазили хладнокръвие, като стария Мареко, се страхуваха, че всеки момент може да избухне конфликтът. Пенсионерите и бившите търговци, ревматици, със зле функциониращи бъбреци, почти всички страдащи от стеснение на пикочния канал, заплашваха се едни други, обиждаха се и един ден Зегиня Курвело пристъпи заслепен към Чико Пачеко, заявявайки високо и ясно своето намерение да изтръгне вонящия му език. Както казва началникът на гарата, старчоците били с дявола в тялото си.

Раздели се населението, а също така и кварталите: на пейките при гарата, които гледаха към морето, седяха привържениците на коменданта, а на ония, които гледаха към улицата — тия на Чико Пачеко. Плажът остана за първите, а площадът за вторите. В Платаформа отец Хусто получаваше новините и се хващаше за главата — как да избере за следващата година кръстника за празненствата на Сан Жоаум?

Посред всичко това един човек оставаше тих и спокоен, усмихнал се със своята добряшка усмивка. Той се изкачваше по скалите, за да наблюдава с далекогледа пристигането на параходите; вечер приготвяше своя топъл грог; печелеше на покер и разказваше своите истории — това бе комендантът Васко Москосо де Арагаум.

Когато достигнаха до ушите му първите слухове за възбуждението, предизвикано от Чико Пачеко, той сподели с интимните си приятели:

— Засегнат е от нещо…

И повдигна рамене, готов да не обръща никакво внимание на всичко това. Но не бе му възможно, тъй като една част от предишните внимателни слушатели му дадоха гръб и мнозина се смееха на неговите истории. И самите негови привърженици му казаха, че е нужно да направи нещо, което да докаже, без сянка на съмнение, неверността на разказваното от бившия инспектор по хранителните стоки. Зегиня Курвело, след като едва не стигна до сбиване с Чико Пачеко, му разкри сърцето си:

— Коменданте, извинете ме, но нужно е да сторите нещо, за да накарате да млъкнат тия клеветници.

— Мисля, че вие имате право. Мислех да се правя, че не зная за тия мизерии. Но понеже има хора, които вярват в тях, не ми остава друго, освен да взема едно решение…

Той се намираше в един от най-добрите си моменти: ръката опряна на прозореца, погледа зареян из морето, косите развени от лекия ветрец.

— Ти, скъпи приятелю, и Руй Песоа сте определени като мои секунданти, за да предизвикам този клеветник на дуел. Тъй като аз съм оскърбеният, имам право да избера оръжието. Настоявам за револвер с шест изстрела, като може да се ползват всичките. Ще застанем на двайсет крачки един срещу друг и мястото ще бъде плажът. Умрелият ще се отърколи в морето…

Зегиня Курвело бе завладян от ентусиазъм и излезе припряно да изпълни мисията си. Провали се. Чико Пачеко не пожела дори да посочи секундантите си. Не бил той човек за дуели, това било безсмислена идиотщина, в наше време дуелът не бил на мода, бил нещо смешно. Той, Чико Пачеко, изпитвал ужас от огнестрелните оръжия и не обичал дори и да ги гледа. Шарлатанинът е бил близък с офицери от армията и флотата и е възможно да се е научил да стреля, да има точна ръка. В тая той не се забърква. Ако шарлатанинът иска, нека да прибегне до правосъдието, да заведе дело за клевета и той, Чико Пачеко, ще докаже всичко, което е разказвал. Ако има кураж, нека се отнесе до правосъдието. Един дуел не доказва нищо, има предимство, който е по-добър стрелец. Не, той не иска и да чува за дуели…

Зегиня Курвело произнесе само една дума:

— Страхливец!

Това предизвикателство се разнесе из площада, където се събираха неприятелите на коменданта и Чико Пачеко изгуби малко нещо от авторитета си пред своите почитатели. Изгледите за един дуел бяха приятни и на двете групи, възбуждаше ги. Но все пак това предимство на коменданта беше преходно. На дъното си оставаше съмнението, неговите истории вече не намираха някогашния отзвук, вече не предизвикваха предишния ентусиазъм.

Самият Зегиня Курвело един ден му каза:

— Истината е, че измислиците на тоя мошеник никога не бяха опровергани.

Комендантът го изгледа с чистите си очи:

— Ако аз трябва да търся доказателства, за да се защитя от един страхливец, който избяга от полето на честта; ако между моята дума и неговата има хора, които да се колебаят, тогава предпочитам да се махна оттук. В един вестник прочетох обявата за продажба на една къща на остров Итапарика. Там поне ще бъда сред морето, като че се намирам на някакъв кораб, далече от подлостта и завистта.

И той повдигна падналия си гребен:

— Един ден ще разберат грешката си, ще почувствуват моята липса. Но аз няма да се унижа да опровергавам един малодушник, една костенурка.

В такава задънена улица стояха работите, когато се случи един нов факт и истината се наложи. Това не бе в зависимост нито от коменданта, нито от Чико Пачеко, нито от Зегиня Курвело, от Адриано Мейра, от стария Хосе Пауло или от Мареко, единствения, който не се възбуди и запазваше равновесие посред бурята. Беше съдба, хазарт или случайност — дайте му име, каквото най-вече ви харесва.

Аз също бих искал намесата на съдбата, за да отстраня растящите подозрения на Предостойния съдия, доктор Алберто Сикейра, нещо, с което да му докажа чистотата на моите отношения с Дондоса, които са само отражение на моето приятелство към бележитото и недоверчиво светило. Невъзможно! Защото фактически украсявам с рога главата на Предостойния и изяждам шоколадите и държанката му? Само за това ли? Тогава не знаете ли, че съдбата е капризна? Когато тя се намеси, за да установи истината, то тя прави това в зависимост от симпатиите си и не според доказателствата и документите. Тогава защо да не мога да докажа на съдията моята невинност, като включително държа сметка и за услугата, направена от на Предостойния, замествайки го в леглото на Дондоса? Оставям я сутрин доволна и весела и разположена да понася с търпение и усмивки безмерната тъпост на бележитото светило.