Жоржи Амаду
Старите моряци (32) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

За годеничество и клетви за вечна любов, или за това как комендантът спусна котва под лунна светлина в сърцето на голямата бакеанка

Първата дума за годеничество и женитба беше произнесена плахо от коменданта в Натал. Вървяха двамата, той и Клотилде, из плажа Арейа Прета и толкова красива беше окръжаващата обстановка и изящността на града, че не можеше да не ги почувствуват и коментират с прилагателни и възклицания. Параходът щеше да престои малко време в пристанището и скоро щеше да се отправи към Форталеза. Те искаха да видят всичко с младежка припряност и голямата бакеанка възклицаваше при завоите на плажа, белите къщи на града, крепостта на „Трес Рейс Магос“, посребрената, от слънцето река.

— Вие сте видели толкова неща, толкова красиви места по света, че навярно вече сте изморени и дори не ви прави впечатление. Не е ли така? — каза Клотилде, когато се спряха да се възхитят на пейзажа от кокосови палми и пясък.

— Да, видях много неща, целия свят. Но малко нещо се забелязва, когато сме сами. Дори не е приятно да се гледа…

— Ах! — въздъхна голямата бакеанка. — Вярно е… Дори не е приятно…

— Беден е, които е сам.

— Ах!

— Кажете ми едно нещо: не мислите ли, че ако един ден…

— Какво?

— Ако срещнете един опитен в живота мъж и сам… Едно любящо сърце… Не бихте ли приели да свържете своя живот с неговия, да си имате свой дом, да бъдете щастлива?

— Страхувам се. Мисля, че никога няма да бъда щастлива.

Тя наведе глава, унесена в своите спомени. Комендантът търсеше думите и мъчно ги намираше. Никога не беше предлагал женитба на никоя жена, неговият единствен опит по въпроса беше валсът с Мадалена Понтес Мендес, но не успя дори да й заговори. Как да стори това сега?

— Аз, ако бих срещнал една девойка по моя вкус, способна да разбере един старец…

— Вие, господине, старец? Не казвайте това…

— Да, способен съм да…

— Коменданте! Коменданте!

Сенаторът и други двама идваха към тях.

— Антипатичен човек! — сподели Клотилде.

— Кой?

— Тоя сенатор… Нали вече пристигна, какво още иска?

Сенаторът само искаше да бъде любезен с коменданта, чиито авторитет и мореплавателни познания бяха му направили впечатление. Представи приятелите си — един депутат в щата и един полковник от вътрешността, двама изтъкнати местни политически водачи, негови съмишленици.

— Този е комендантът Васко Москосо де Арагаум, човек пътувал много и преживял много авантюри. Скитал е по целия свят… Един герой!

Двамата политици се съгласяваха, усмихваха се и се възхищаваха на героя, представен им от негово превъзходителство сенатора.

— Елате с мене, искам да видите едно забележително нещо в Натал. Едно нещо, което съществува само тук, нещо единствено в цяла Бразилия, едно изключително дело. Вие трябва да го видите, коменданте. Гарантирам, че при всичките ваши скитания никъде не сте видели нещо подобно.

Повлече ги да посетят някакво добре обзаведено домакинско училище, чиято задача беше да подготвя богатите девойки в щата за брака, като ги сдобие с всички необходими неща за облеклото. Отидоха без желание. Комендантът проклинаше вниманието на сенатора, прекъснал разговора му с Клотилде, след като той беше започнал да навлиза в същността и да намира решаващите думи. Клотилде с много романтичен поглед, с унесен и далечен вид вървеше, сякаш плуваше из облаците.

Завърнаха се прибързано в парахода, защото в школата бяха се забавили повече, отколкото очакваха. Директорката не пропускаше и най-малката подробност: тя показваше всичко, обясняваше всичко, горда от училището, ученичките, от облеклото, от обучението.

— Сега кажете ми, коменданте, видели ли сте някъде, в някое място, откъдето сте минали, нещо подобно? Нещо по-добро или което да се приравни с него? — сенаторът не чака отговор и подчерта: — В целия свят не съществува нищо подобно. С други думи, дори швейцарците! — да, господине, швейцарците признават това. От Швейцария вече дойдоха писма с искания за сведения от училището. От Швейцария, да, господине!

— Забележително дело, много забележително — съгласи се комендантът, обезсърчен за загубата на онзи голям случай, когато Клотилде беше развълнувана от красотата на плажа и моментът беше подходящ.

Но вечерта след вечерята и едно бързо преминаване през салона, където тя опита пианото, настроено от един компетентен акордьор в Натал, Клотилде запита дали комендантът не желае да направят една обиколка.

— Тази вечер е нощ на пълнолуние — разсмя се тя със своя рязък смях.

Сърцето на Васко се развълнува — това беше жадуваната възможност. Изкачиха се на пустата, най-горна палуба.

От кръв и злато беше направена голямата, пълна луна, разстилаща се над морето.

— Гледайте…! — каза тя, отправяйки се към парапета.

Луната излизаше от водата, където беше спала и почивала и започваше прегледа си на влюбени и любовници из плажовете и улиците, по пристаните на Байя, из далечни, загубени пристанища и по палубите на параходите. Плътното лунно миро се разливаше над северните зелени води и североизточните ветрове — Терал от Пернамбуко и Аракати от Сеара — достигаха от юг и от север, за да поздравят луната с кроткия полъх на бриза. Вътре в лунното отражение плаваше ИТА, в тази вълшебна нощ, когато комендантът, застанал зад Клотилде, хвана ръцете й и каза с глас, изпълнен с любов и страх:

— Клотилде! Ах, Клотилде, лоша…

— Аз лоша? — тя потрепери и нейният глас беше само един шепот. — Защо казвате това, коменданте?

— Тогава не виждате ли, не разбирате ли, не чувствувате ли?

— Не вярвам на мъжете…

— Аз също не вярвах на жените… Но сега вярвам на себе си — умирам от любов…

— Не вярвам и ме е страх…

Но тя не отдръпваше ръцете си от Васковите ръце, облегнала се беше на него и усещаше неговия дъх. Без никой да знае как се случи, мистерия на морето в нощ с пълнолуние, тя положи глава на широкото рамо на коменданта, украсено с еполети и котва. Той я прихвана с ръка през кръста, тя потрепери и въздъхна. Обърна я към себе си, устата им се срещнаха и това беше продължителна целувка на дълго незадоволявана жажда, целувка на юношески сърца със стар, незаситен глад.

— Ох! — въздъхна тя, когато още в неговите обятия можа да си поеме дъх. — Какво сторих аз, боже мой! Какъв срам… А сега какво ще стане?

— Ще се оженим, ако вие ме приемете…

Тогава тя му разказа своя тъжен опит, причината за нейното меланхолично безбрачие. Един ден заобичала един мъж, дала му своето девствено сърце, невинно вложила в него цялото свое доверие. Бил лекар, много богат, много прочут, дошъл от Рио де Жанейро в Белем. Клиентелата му била огромна, не успявал да обслужва всички. Той бил най-добрата партия в Белем и бил луд по нея. Голям познавач на музиката, дори свирел малко на пиано, те изпълнявали партитури на четири ръце и душите им се побратимявали в музиката. Клотилде вмъкваше в разказа и въздишки. Сгодили се, клели се във вечна любов и определили дата за сватбата. Тогава тя била на седемнайсет години, свенлива и наивна провинциална девойка. Тя отдала сърцето си на лекаря, уверена в неговото достойнство и неговата любов…

Какво ли се е случило? — питаше се тревожно Васко. Навярно през някоя от ония вечери на пиано на четири ръце, когато семейството случайно не се е намирало вкъщи, той злоупотребил с нейната моминска наивност, сторил й е зло и после побягнал… И я оставил с нейното разочарование и нейния срам. Но той нямаше защо да ревнува. Поради това нямаше той по-малко да я уважава. Тъкмо обратното: неговата пламенна любов ще се увеличи, ще се засили и решението му да й предложи ръката си за съпруг…

… Да, уверена в неговото достойнство и неговата любов… Но мъжете са измамни или поне почти всички… И може ли да си представи той какво се случи в навечерието на сватбата!… Тя не обича да говори за това, то значи да отвори наново незараснала добре рана, а още чувствувала сърцето си наранено: открила, че той озлочестил в Рио де Жанейро едно момиче, едно бедно девойче, шивачка. Нещастницата имала от него момче и той й пращал пари всеки месец. Като научила за годежа и близката женитба, нещастницата писала едно писмо до нея, Клотилде, като й разказала всичко и поставила в нейни ръце своята съдба и тази на детето си. Какво можеше тя да стори? Разкъсвайки собственото си сърце, тя скъсала с лекаря и настояла той да се завърне в Рио де Жанейро и да се ожени за майката на своето дете. Той го сторил. Днес е прочут лекар в Рио де Жанейро, богат и важна личност и всеки следобед е в Жокей клуба. Малката шивачка се превърнала във важна дама… Колкото до нея, то тя се заклела никога да не се омъжи, да не открие наново сърцето си за никой мъж… Никога не беше поглеждала мъжко лице. Но при това пътуване…

Трогна се комендантът от такова благородство на душата, от такава безкористност. Не беше той достоен за нея, нито дори да целуне крайчеца на нейната рокля. Но тъй като любовта издига човешкото същество, той се издигна до нейните очи, нейното лице, нейната ненаситна уста и дълго се целуваха под лунната светлина.

Той също разказа причината за неговия самотен живот, защо никога не беше се женил. Тя се наричаше Дороти и той носи нейното име и едно сърце, татуирани на ръката му.

— Татуирани? Това значи, че няма да изчезнат?

— Никога. Татуировката беше направена от един китаец, майстор в тая професия, в Сингапур.

— Това значи, че не сте я забравили, навярно още ходите след нея…

— Тя умря… — за минутката на трагично мълчание Дороти се очерта на лунната светлина с нейното стройно тяло и треската й за любов.

Умряла в навечерието, преди да се оженят. Тя току-що получила развода, като най-после мъжът й се съгласил да я освободи.

— Ах! Тя е била омъжена!

Да, беше омъжена, когато той се запознал с нея и я обикнал на борда на „Бенедикт“, един голям параход, който кръстосвал между Европа и Австралия. Това било една страст почти толкова светкавична и дълбока, каквато сега изпитва на борда на ИТА към Клотилде. Тя пътувала със съпруга си, но какво струват договорите и законите пред любовта? Той зарязал парахода, тя мъжа си и слезли на скрито азиатско пристанище в очакване на решението на съпруга…

— Безсрамница… Омъжена…

Не, нека Клотилде да не бъде несправедлива и да не я осъжда. Защото не е имало нищо между тях, нищо не се е случило. Дороти разказала всичко на съпруга си и забягнала само защото онзи егоист не искал да й даде развод. Не отишли по-далече от целомъдрени целувки. Тя останала да чака в къщата на една света мисионерка, сестра Карол. Само след развода и нова женитба щели да принадлежат един на друг. Самата Дороти така беше поискала. Получила най-сетне развода, книжата за женитбата били съответно приготвени, когато треската, онази ужасна азиатска треска, против която той имал имунитет, свършила с нея за три дни. С нея и с неговата кариера. Бил като луд, заклел се вече да не стъпи на параход и ако сега командва този ИТА до Белем, то е, защото законът го заставя и не могъл да не изпълни дълга си, в който се е заклел тържествено, когато получил след блестящ изпит диплома за комендант. Ето защо той никога не се е оженил и затворил завинаги своето сърце. Но при това пътуване…

Тя поиска време, за да помисли. Преди да стигнат в Белем, тя ще му отговори — сега още е объркана и замаяна. Освен това трябва да получи съгласието на брат си. И от Жасмин, добави тя усмихнато…

Параходът се хлъзгаше през тази нощ на пълнолуние, небе и море бяха окъпани в сребро и злато. На палубата, опрени на вътрешната стена, комендантът и Клотилде си разменяха клетви за любов. Смееха се без причина, въздишаха, казваха си несвързани думи, открадваха си целувки, стискаха си ръцете. Дочуха шум по стълбата и потърсиха прикритие в сянката на спасителната лодка. На палубата се появи друга двойка. Първо видяха фигурата на доктор Фирминио Морайс, адвоката от Пара. Огледа се наоколо, изкачи се горе и направи знак, за да повика някого. Тогава се появи с протегнати към него ръце Моема, момичето с индианска кръв, веднага се прегърнаха и почнаха да се целуват буйно и припряно като луди.

— Безсрамница… — промърмори Клотилде. — Той е женен…

— Любовта — отговори й комендантът — не зачита разни споразумения, любовта е като бурята.

Той я хвана за ръка, излязоха от другата страна и отидоха да се присъединят към пътниците в салона. Клотилде го помоли да пази в тайна годежа, в който се клеха под лунната светлина. Искаше да се омъжи без поканени, без съобщения, без празненство, само тя, Васко, нейния брат и снаха й. И ако трябва да стане това, трябва да го сторят в кратко време — тя не е съгласна да се протака годежът.

— Времето, необходимо за снабдяване с книжата…

С нея искаше той да се завърне в Перипери, със съпругата, намерена по морето, тази, за която беше чакал толкова време по командните мостици на параходи, в блеснали в светлини трансатлантици или черни товарни параходи из далечните самотни пътища. При един отблясък на луната тя видя разкъсана завинаги самотата си, свършено дългото очакване.