Жоржи Амаду
Старите моряци (4) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

За това, как чувствената танцьорка Зорайя и суровият моряк Жиовани взеха участие при бдението и погребението на старата Дониня Барата

Нито дори смъртта — впрочем очаквана от месеци на Дониня Барата, вдовица на Астрожилдо Барата, пенсионер от „Вода и канализация“, не успя да направи някаква пролука в интереса, предизвикан от идването и настаняването на коменданта. Като че ли на хората вече не оставаше толкова излишно време за страха.

Външно нищо не се промени, бдение и погребение бяха подчинени на същите церемонии: появиха се някакви тъмни роднини от града, дойде отец Хусто с трамвая, за да благослови тялото, жените обраха цветята из градините си, старците обуха обувки и си вързаха връзки за погребението. Въпреки това имаше една недоловима и неопределена разлика, като че присъствието на смъртта не се чувствуваше така брутално, като че тя беше се задържала по-малко време между тях. Защото когато от време на време смъртта минаваше през Перипери, след това не си отиваше веднага, едва приключила своята мрачна работа. Тя оставаше наоколо, дори и след погребението, нейната ледена сянка се простираше върху пенсионерите и бившите търговци, върху техните приведени съпруги, и сърната се свиваха, сякаш хищната лапа на смъртта ги стискаше, за да ги опита. Бризът губеше своята нежна милувка, те се чувствуваха с превити плети от страх и от погребалното дихание, разнесено от смъртта. За кого щеше тя да дойде при своето следващо посещение?

Не, не беше същото нещо присъствието на смъртта там, в град Байя. Там тя беше бърза и банална — под колелата на някой автомобил, на леглата в болниците, из страниците за злополуки и престъпления. Тук тя беше лека и второстепенна, понякога не заслужаваше повече от два реда във вестниците и се губеше посред толкова живот, който я обграждаше, толкова шум и борба. За нея нямаше място в припрените сърца, нейната сянка се разтваряше в светлините и смехът не позволяваше да се чуе нейният шепот. Как можеха да почувствуват нейния дъх на гнило жените, потънали в парфюми и страстни пристъпи на желание? Смъртта преминаваше незабелязана: едва извършила своята работа и вече изчезваше, защото нямаше време за губене с нея сред толкова припряност и жажда да се живее.

„Еди-кой си е умрял“, оповестяваше се във вестниците, по радиото, при разговори и се казваше: „нещастния!“, „бедния!“, „вече беше късно!“, „беше още толкова млад!…“ и повече не се говореше за това, защото имаше още много неща за коментиране, много смях за смеене, много амбиции за задоволяване, много живот за живеене.

В Перипери беше различно. Това не беше живот, направен от работа и борба, от амбиции и мъчнотии, от любов и омраза, от надежда и отчаяние за ония, които там живееха или вегетираха. Там времето се удължаваше, нищо не го караше да бърза, събитията се случваха и се задържаха. И най-продължителното от всичко беше смъртта, която никога не беше банална и бърза, винаги внезапна и закъсняла със своето пристигане, тя загасваше всички прояви на живот в селището. Не бяха ли вече започнали да умират те, пенсионерите и бившите търговии, когато дойдоха тук, доведени от желанието да живеят колкото е възможно повече време, да удължат годините далече от вълненията и желанията? Това беше едно селище от стари хора без друг реален интерес, освен към собствения си живот и смъртта на някой от тях убиваше по малко всички — те ставаха мълчаливи и меланхолични.

Игрите на дама и карти ставаха редки, някои дори преставаха да излизат от домовете си, други преувеличаваха болестите си, дните бяха тъжни и редките разговори меланхолични. Едва след като поотмине сянката на смъртта, най-после прогонена от този остатък на живот, от единственото желание и любов, което им оставаше — това да не умират, тогава наново се раждаше умореният им смях, малката амбиция да се спечели една партия на табла или карти, отново се оживяваха разговорите при гарата, на площада, а сега вечер и в салона на коменданта.

Слаби бяха изградените стени от интереси, за да прикрият с тях смъртта, да ги защитят те от нейното мрачно присъствие, да затворят очите им за нейното зловещо видение.

Комендантът отиде на бдението, облечен в своето сако от дебел син плат с металически копчета, с лулата и такето. Но може би защото беше току-що пристигнал от града, той не влезе приведен и съкрушен, сякаш този труп е нещо като пролог на неговата собствена смърт… Погледна изсушеното лице на Дониня, което не беше успял да опознае, и каза почти усмихнато:

— Вижда се, че като млада е била хубава жена…

Бдението беше сънливо и мълчаливо. Всеки мислеше за себе си, виждаше се проснат в ковчег, заобиколен от лошо миришещи свещи, с цветя в краката и свършил завинаги. Понякога един или друг потреперваха — страхът беше се вкопчил във всеки един от тях, страхът от смъртта. Не мислеха за Дониня, за нейната младост, за нейната далечна и съмнителна красота. Казаното от коменданта ги откъсна от това вцепенение. Мареко, който познаваше покойната от младини, се порови из паметта си.

— Да, доста хубавичка.

Комендантът седна, кръстоса крака, запали лулата си (не беше оная от морска пяна, неприлична за бдение, а една черна лула с извит мундщук), погледна наоколо и поде разговор:

— Лицето на покойната ми напомня, дори и не зная защо, за една арабска танцьорка, която познавах, изминаха вече много години оттогава, когато плавах на борда на един холандски товарен параход. По нейна вина моят пилот един швед — Йохан, щеше да си провали живота… Но успях да го спася…

Така е с човек, който много е живял: каквато и да е случка, пейзаж или лице, му напомнят нещо от миналото, някаква любовна история край бреговете на една река, лицето на някой. Комендантът не видя ли в сбръчканото и мършаво лице на Дониня, където другите виждаха само смъртта, мургавото, с цвят на пшеница лице и дългите синкави коси на Зорайя, грешницата, нежната танцьорка с огнени устни? Онази, за която Йохан, трагичният пилот швед беше сключил заеми, продал предмети от кораба и искал да се самоубие. С танцови стъпки Зорайя изпълваше салона, докато комендантът мъчително се напрягаше да си спомни екзотичната мелодия на влудяващия танец, за да я тананика:

— Не съм силен в музиката, но запомних тая мелодия…

И как да се забрави, господа, като тя клокочеше в кръвта на мъжете, музика, изтощаваща като някакъв порок? Опорочи се Йохан и загуби главата си. Музика и танец — Зорайя беше като някаква болест, която прониква в кръвта и я отравя… Със змийски ръце, с изваяни крака, с блясъка на скъпоценни камъни на върха на гърдите и едно цвете на пъпа й — кой не би си загубил главата?

Всички присъствуващи дават право на Йохан, трогват се от грижите на коменданта към своя другар от екипажа, за да го изтръгне от похотливите и скъпи прегръдки на танцьорката. Ех, тия ръце, тия крака, тези гърди…! Всеки един от тях виждаше Зорайя в салона. Тя танцуваше и нейната голота от рози и есмералди закриваше рахитичния труп на Дониня, прогонваше страха и смъртта.

На следния ден сутринта, на погребението, отново пак комендантът ги откъсна от обкръжението на смъртта, като се появи в една великолепна парадна униформа. Още не бяха го виждали така, в пълна униформа: със сребърни еполети, с бели ръкавици на ръцете, носещ едно ново таке с позлатена котва. И с ордени на гърдите. Той каза:

— На море това ставаше твърде бързо: трупът се увива в едно платнище, покрива се със знамето, един моряк изсвирва с корнет погребалната и тялото потъва във водата. По-бързо и по-хубаво, не е ли така?

— Вие, коменданте, присъствували ли сте на някое такова погребение?

— Е, да… на десетки… присъствувах и командувах… десетици.

Той притваряше очи и съседите му чувствуваха дефилирането на спомените в този негов прост жест.

— Спомням си за бедния Жиовани… Един моряк, който беше под моите заповеди много години. Аз се премествах на друг кораб, той също се махваше — беше много привързан към мене. Само че беше италианец, а както господата знаят, италианците са много суеверни. Винаги ме молеше: „Коменданте, ако аз умра на парахода, искам да бъда хвърлен във води на моята родина“. Според него, ако тялото му бъде хвърлено в други води, неговата душа нямало да намери покой…

Погребението се движеше бавно и гласът на коменданта беше тих, отмерен:

— Когато той умря, тоя храбър Жиовани, ми създаде една дяволска работа…

— От какво умря?

— От много пиене. От какво друго би могъл да умре Жиовани? Пиеше като отчаян човек — семейни неприятности. Е, добре: когато той умря, бях принуден да направя двудневно плаване извън моя маршрут. Извън маршрута, господа, знаете ли какво значи това? И то само за да се спусне тялото в италиански води!… Аз бях обещал и изпълних. Промених посоката, пътувахме четиридесет и осем часа…

— А… покойникът…

— Какво?

— Издържа ли толкова време без…

— Тялото сложихме в хладилната камера на парахода. За часа на церемонията беше твърд като осолена риба, но беше много добре запазен, само че, загдето изпълних дадената дума, имах страшни усложнения със собствениците… Не искаха и да знаят…

Не, тук хората искаха да знаят и питаха. И там Жиовани с неговото пиянство и неговите семейни огорчения, с бронзовата кожа, ощавена от морската сол, се движеше между тях и ковчега на Дониня из улиците на Перипери. Комендантът разказваше и за спора си със скъперниците собственици на парахода, за неговите категорични и доста иронични отговори, защищавайки правото на своите моряци да бъдат хвърлени във водите на тяхната родина и техните тела да бъдат разкъсани от риби, които те добре познават. Така, като се потопят за последен път, техните мъртви очи ще могат да съгледат в далечината бреговете на родината и да протегнат към тях своите неподвижни ръце. Но беше невъзможна работа да се убеди един дръвник като Менендес, шефа с много зъл характер, един отвратителен чиновник на фирмата, който с интриги и блъскане стигнал до върховното ръководство на предприятието, подхвърлил почти на мизерия предишния шеф, един добър човек, който можеше да разбира моряците… Един бандит беше тоя някой си Менендес и комендантът го ненавиждаше.

Как хората да се заврат по стаите си, скрити в леглата под завивките, влошили се внезапно техните болести, треперейки от страх, притиснати от смъртта, когато комендантът през същия този следобед беше на площада и разказваше за корабокрушението, което преживял край бреговете на Перу при едно земетресение? Вълни като планини, морето се разтваряло в дълбоки пропасти, а небето било толкова черно, че никога вече не могъл да види такава черна нощ.

Нощта на погребението на Дониня Барата беше с пълна луна и лунният блясък се разливаше по водата и пясъка. При друг случай те дори не биха забелязали красотата на небето и биха стояли заключени из стаите си с неумолимата увереност в близката смърт. Но сега комендантът ги канеше да пийнат по чашка в неговата къща и да гледат небето с телескопа.