Жоржи Амаду
Старите моряци (7) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

За вредата от това да не се знае география и за погрешния опит за блъфиране в играта на покер

— Ах, ако аз знаех география…!

Чико Пачеко повтаряше между зъби тази фраза, съжалявайки за скитнишките юношески дни: той беше широко известен бегач от лекциите. А свободното време през цял един живот похаби за безполезни неща, докато би могъл да се посвети, от сърце и душа, на упорито изучаване на географията, наука, за чиято полезност едва сега си даваше сметка.

— Къде ли скита Маркос Ваз де Толедо? — питаше се той с надеждата да види да слиза от влака, като по чудо, на гарата на Перипери, колегата му по служба, с когото не беше се виждал повече от двайсет години.

Маркос Ваз де Толедо, южняк и изпълнен със самодоволство, беше всезнаещ по география: столици, главни градове, заливи и острови, езера и лагуни, планини и вулкани, пълноводни реки и малки рекички, морски течения и пристанища — речни и морски… Той имаше на върха на езика си десетици пристанища по избор от Европа, Америка, Африка, Азия и Океания. Изключителен със знанията си, този Маркос Ваз де Толедо беше донякъде рязък, маниак със своите знания и караше другарите си да бягат от него, да отбягват дружбата му. Достатъчно беше да му се даде и най-малкият повод и той, човек с дълго цигаре и изненадваща памет, започваше да рецитира мъчни имена от Хамбург до Шанхай, от Ню Йорк до Буенос Айрес. Самият Чико Пачеко — приятел на говоренето и враг на слушането — го нарече „товарен кораб“ от ония, които не могат да зърнат никое пристанище, колкото и мизерно да е то, без да спрат на него.

Чико Пачеко признаваше със закъснение това подценяване на географските познания. Той считаше Маркос Ваз де Толедо за натраплив, крайно банален и като го видеше, завиваше зад първия ъгъл. Но какво не би дал да го има сега в Перипери, с неговите вътрешни морета, неговите течения и меридиани, с онези стотици имена на прекрасни пристанища… От отегчителните контакти с разни места за спускане на котви той запомни само най-познати и лесни имена, напълно безполезни да разобличи един измамник. Защото беше сигурен, че се отнасяше до един измамник, злоупотребил с доверчивостта на тази старческа простотия в Перипери, с тези слабоумни наивници, готови да повярват, на който и да е шарлатанин, да преглътнат и най-глупавите измислици. Сам той при много случаи им подхвърляше такива лъжи, че да настръхнат на човек косите, а те, нещастниците, дори не се съмняваха.

В света нямаше друг толкова подходят пазар за един лъжец да пласира своята стока като Перипери. Заплащаше му се с монетата на почит и уважение. Доказателство за това беше сам той, Чико Пачеко: повече го почитаха за измислените истории относно съдии и прокурори, за пресилването в разказите за съдебните средства и трикове, отколкото за понесената от него неправда. Неговите лъжи бяха обаче просташки и ограничени, неговото поле на действие не отиваше по-далече от град Байя, с хора познати и със сцена само на половин час път с влака.

Как да се конкурира с един безмерно прекаляващ човек, щръкнал на кувертата на параходи сред далечни морета и океани, обграден от бури, корабокрушения, акули, брулен от всички ветрове и изпълнен с жени, множеството от тях страстни и похотливи.

Чико Пачеко присвиваше малките си очи: никога не беше виждал подобно дебелоочие. Нито дори Ромеу дас Дорес, чиято професия беше да свидетелствува лъжливо пред съдилищата (плащането предварително!), стар пияница и пройдоха, не беше такъв циник. Комендантът (комендант — краставици!) нямаше никакво чувство за смешното, хвърляше се дръзко и разказваше, като вмъкваше истории със звучни и сложни имена на пристанища и географски произшествия, с мореплавателни термини и продаваше добре своите лъжи на най-висока цена. А около него се лигавеха наивни глупци, сбирщина от тъпаци. Само оставаше тия идиоти да лижат краката на коменданта (комендант — краставици!).

Да се конкурира беше невъзможно. Оставаше му само да разобличи измамника, да разкрие шарлатанина. Ах! Да би знаел география! Би захвърлил в краката му разни там морски течения, някакви си ширини и дължини, свил би неговите въжени стълби, заставил би го бързо да слезе от командния мостик и завинаги да се махне от парахода. „Нужно е да поръчам да ми пратят някои учебници от Байя“ — реши той.

Откакто се завърна, живееше разяждан от страхотно огорчение. Неговата обикновена бледност стана по-жълта и го застрашаваше една атака на жлъчката. Фигурата на Васко Москосо де Арагаум, неговите лули, навигационните инструменти, картите и параходите в рамки, бинокъла и телескопа, неговото високомерно кепе господствуваха в Перипери от край до край, от гарата до плажа и нямаше място за друго важно нещо, за друга известна личност, за друг герой. Подръпвайки от своята пура със сламка и рядък пушек (но какво струваше една пура със сламка, колкото и да е тя миризлива, пред една лула от морска пяна и ароматичен тютюн!), Чико Пачеко предъвкваше злобата си и кроеше планове за отмъщение.

Все пак — размишляваше той — на лицето му е изписана лъжата, това не вижда само който не иска, или тия идиоти, негови слушатели, които са повече на другата страна, по пътя за гробищата. Глупакът Зегиня Курвело, превърнал се от толкова възхищение в моряк от втора категория, вървеше след шарлатанина като някакъв ординарец, носеше му далекогледа при гротескната церемония за инспекциониране на залива от високите скали при влизане на параходите. Той събираше хората да гледат, като че сега пристанището на Байя беше под наблюдението и управлението на обитателите на Перипери. При слизане Васко съобщаваше:

— Един холандски параход. Съвършена маневра…

Или разкриваше тайнствено:

— Един товарен от Панама… Трябва да пренася много контрабанда…

Хората разменяха затворнически погледи, чувствуваха се замесени в рисковани сделки, всеки поотделно малко нещо контрабандист и най-вече Зегиня Курвело. „Палячовщина“ — мърмореше Чико Пачеко, пожълтял още повече, с горчивия вкус на завистта в устата му, пълна с гнили зъби. Разглеждаше усмихнатото и сърдечно лице на коменданта (комендант, ама утре!), видът му на голям хитрец, и все повече се убеждаваше, че ако някой ден тоя тип се качи и то на някое миниатюрно крайбрежно параходче, малко по-нататък от пристанищата Илеус, Аракажу и Белмонте, то това няма да бъде с негово знание.

Чико Пачеко подмяташе уж мимоходом своите подозрения. Тогава му навираха в лицето дипломата, подписана и заверена, сложена на видно място в салона в позлатена рамка. Да, дипломата беше една реалност, която мъчно можеше да се отрече. Но какво доказваше тя, освен командуването на някое от ония миниатюрни корабчета на Компания Байяна, в които за краткото пътуване от Каравелас до Салвадор пътниците си повръщаха и червата? А може би дори и това да не е! Кой знае може и никога комендантът (комендант — трици!) да не е излизал от реката Сан Франциско, от някое речно параходче, пътувало цял живот от Жоазейро до Пирапора и от Пирапора до Жоазейро. В този негов вид на амбулантен търговец, на продавач на изплащане, само глупците се мамеха, но не и той, Чико Пачеко, свикнал да се бори с хитреци адвокати, с многознайковци от съдилищата, с всякакъв вид мошеници. Тези истории за азиатски пристанища, за острови из Индийския океан, за жени от Цейлон, за гръцки моряци, Васко действително ги знаеше, прочел ги е някъде, чул е да ги разказват, или просто ги измисляше. Миниатюрно параходче по реката Сан Франциско — това беше максималното, което му признаваше Чико Пачеко.

Победен от дипломата при своето първо нападение, той не се обезкуражи — беше със закалена жилка от десетгодишните дела с държавата. Докато очакваше учебниците, поръчани на сина (бяха толкова, сякаш щеше да посвети остатъка от живота си за изучаване на географията…!), той реши да проучи слабите страни на неприятеля; подробности, които да са в състояние да предизвикат съмнения и да го сдобият със съюзници.

Обърна внимание на разочарованието на Емилио Фагундес. Когато беше в Министерството на земеделието, Емилио Фагундес достигна да види името си напечатано във вестниците благодарение на своята страст и майсторство и шахматната игра. Дори участвува в един шампионат в Рио де Жанейро и постигна четвърто място, нещо, което беше цяло събитие. Сега, вече пенсиониран, неговото единствено недоволство от Перипери беше липсата на един добър партньор, а там нямаше такъв, като се изключат играчите на дама, домино или на карти. С пристигането на коменданта (комендант — един дърдорко!) той се беше изпълнил с надежда, но скоро се разочарова — човекът не можеше да различи един топ от един офицер, един кон от един цар. Трябваше да продължи да играе по кореспонденция с партньори от столицата и да решава задачите от специализираните отдели във вестници и списания. Голямо разочарование!

— Мислех, че един човек на морето трябва да знае шахмат… — призна един ден той пред Чико Пачеко.

За пръв път в живота си бившият инспектор по хранителните продукти се увлече по сложностите на шахмата. Преди това той я считаше за някаква отегчителна игра, а Емилио Фагундес за чудак. Действително беше странно един човек на морето да не се интересува от игра, толкова полезна за убиване на времето. През дългите часове на спокойно плаване навярно не може да има по-добро средство за минаване на времето. Реши да се хвърли към командния мостик с шахматната кутия, точно в най-вълнуващия момент, когато комендантът (комендант — козел!) предотвратява едно сблъскване с трагически последици между неговия параход и един огромен айсберг в Северно море, в една мъглява и студена нощ. Мъглата била толкова гъста, че могло да се реже с нож като някакъв кашкавал, черният параход се движел с намален ход, неговите сирени жаловито известявали опасността, пътниците били обзети от паника, когато бялата ледена маса, цяла плаваща планина, се появила от лявата страна на парахода…

— Господин Васко, искам да ви питам нещо…

— Комендант Васко Москосо де Арагаум, на вашите заповеди.

Държеше на титлите си, понеже, както сам той казваше, друго богатство и чест не притежава, освен документите на капитан. Чико Пачеко, като задържа с усилие циничните думи, повтори титлите му и каза:

— И тъй, господин комендант (лайнен…) кажете ми едно нещо, което ме гъделичка: как така господинът, морски човек, разполагащ с толкова свободно време, да не знае да играе шах? Чувал съм да казват, че тази игра е на голяма почит сред моряците…

— Значи осведомили са ви погрешно, скъпи приятелю. Моряшка игра е играта на зарове или на карти, хазартни игри. Един добре оспорван покер — това да. Прекарал съм дълги нощи, без да спя, до изгрев-слънце, край масите на покер…

Схванал подмятането, той продължи несмутимо:

— Онзи път, когато претърпях корабокрушение при Расмат, острова приличащ на Перипери, в лодката си имахме само някакви сухари, малко вода и едни карти. И тъкмо там, застрашени от всички страни, ние изиграхме един добър покер. Бяхме петима и когато един оставаше при кормилото, четиримата залагаха. Играехме на сухарите и на глътките вода, на които имахме право. Беше забавно. Два дена и две нощи…

Но Чико Пачеко играеше добре покер:

— Покер? Тогава, ура! Можем да направим едно каре. Беше почнало да ми става мъчно за една добра партия… Мареко е пристрастен…

— Пристрастен не съм, но бих играл една партия…

— … Леминьо също играе, без да говорим за Аугусто Рамос…

Кой знае дали тази история да играят покер не беше още някаква хитрина на Васко? Ах, та той ли не знаеше правилата, той ли нямаше мярка при залагане, той ли не знаеше хитрините при блъфа…

— Можем още сега да направим едно каре…

— Сега не, извинете! Трябва да довърша случая, за който разказвах… — измъкна се Васко и се върна на прекъснатия разказ.

— Оставете края за после… — натискаше се Чико Пачеко.

— Беше на най-вълнуващото място… — припомни Руй Песоа.

— Дотам, че започнах да чувствувам студ по гръбначния стълб — призна си Зегиня.

Чико Пачеко изгледа с презрение групата около Васко. Глупци! Значи те още не виждаха лъжата? Сигурно е, че тоя измамник не знае дори с колко карти се играе, нито стойността на една поредица или пък на една тройка! Усмихна се обнадежден. Гласът на коменданта (комендант в задника!) разгръщаше шумно драматичната история. И така ледената планина почти щяла да се блъсне с парахода — пътниците крещели, моряците си загубили главите, когато той грабнал от ръцете на кормчията кормилното колело…

— Докато вие свършите, аз ще повикам Аугусто Рамос… Можем да се съберем и в твоята къща, нали Мареко?

— Аз играя само ако е на евтиничко… Въпрос на стотинки… — Мареко беше притеснен, защото помагаше на една своя снаха в Байя, вдовица и с деца.

Айсбергът премина леко отъркал се о парахода и Чико Пачеко отиде да търси Аугусто Рамос и карти. Хванал здраво кормилото, Васко наблюдавал тържествуващо ледената планина, която бавно се отдалечавала, влачена от ледените течения.

Не липсваха карти, почти всички си хвърляха пасианси през самотните следобедни часове, преди разговорите на площада. Карти, станали дебели и мръсни от всекидневната употреба.

— Хайде, хайде да влизаме… — бързаше Чико Пачеко.

— Зяпачите да не подсказват… — обяви Леминьо, тъй като всички заемаха места, за да присъствуват на партията.

— Аз вече бях чувал да говорят за тази история с айсберга.

— Не си ли спомняш потъването на „Титаник“? Блъснал се в едно такова парче… Много е опасно…

Васко се усмихваше, приближи се и взе картите. Чико Пачеко сяйна, когато комендантът (комендант — дръвник!), като погледна мръсните карти, хвърли ги върху масата, поклати глава и отказа:

— С тези карти не! Невъзможно е!

— Ех пък вие, господине, не бъдете придирчив. За една игра на шега, на стотинки, те служат много добре. Хайде да сядаме… — и Чико Пачеко придвижи един стол.

Зегиня Курвело продължаваше да вижда айсберга:

— Аз бих се хвърлил във водата, ако видя пред себе си едно такова парче…

— Не, с тези карти не играя, не е приятно.

— Да не би да не знаете как се играе покер? — тържествуваше Чико Пачеко.

Васко Москосо де Арагаум го изгледа с очи, изпълнени с изненада:

— Защо пък да не зная?

— Е, знае се тя…

Васко даде гръб и излезе припряно. Чико заключи:

— Тази мутра никога през живота си не е виждала покер. Да се играе в спасителна лодка — къде се е виждало това? Това типче мисли, че хората са идиоти… Трупа лъжите си една върху друга…

— Лъжа ли?

— Разбира се, господин Леминьо. Та значи вие не виждате това? Достатъчно е малко да се понатисне и той смъква панталоните. Не видя ли сега тази история с покера? Играл на сухарите и глътките вода… Намирам карти и партньорите и тоя тип побягна… — Само защото картите са малко поизносени и извинението е готово… Кой моряк, колкото и той да е пропаднал, не играе своето покерче?

Зегиня слезе от своя айсберг още зъзнещ и се яви в защита на своя идол.

— Кой ви каза, че не знае? Той ли ви каза това?

— Ето ви и вас с вашите ласкателства към това човеченце…

— Ласкателство, но честно, обаче не изпитвам завист…

— Към кого завист? За какво?

— Спокойствие, господа… — прекъсна ги Мареко. — Какво е това? Двама стари приятели да спорят без причини!

— Не позволявам да се съмняват в думите на един честен човек…

— Съмнявам се в неговия покер…

— Истината е, че той изчезна… — отбеляза Руй Песоа.

Но Васко вече пристигаше и донесе две тестета карти и една кутия с фишове. Картите нови и красиви бяха в неотворен пакет, блестящи, с фотографията на един трансатлантически параход, от чийто комин се издигаше син дим, отпечатан от двете страни на пакета. Да, ето това бяха карти! И картите преминаваха от ръце на ръце.

Този следобед поражението на Чико Пачеко не се ограничи само в тази подробност. Добър играч на покер, но нервен и раздразнителен, склонен да блъфира всеки момент, той не беше партньор на висотата на Васко Москосо де Арагаум, човек със заразяващо добро настроение, играещ с познание, сигурност и мореплавателни термини. Той знаеше кога да влиза и кога да излиза от играта, знаеше да блъфира точно навреме, бързо разбираше хитруванията на всеки играч. Чико Пачеко можеше всичко да му отрича, но не и способностите му в покера. Той беше истински майстор!

Зегиня Курвело следеше играта седнал отстрани. Айсбергът изчезна надалече, топейки се от южната топлина, и сега сигурната ръка и точен поглед на Васко се изявяваха на игралната маса. Зегиня от време на време хвърляше поглед на превъзходство към несправедливия бивш инспектор по хранителните продукти. А колкото до Васко, то той с един прост чифт дами прибра един голям залог на Чико Пачеко. Тия пари бяха заложени на някакъв мизерен чифт седмици и Зегиня не издържа:

— Завистта убива, господин Чико Пачеко.

Действително убиваше: Чичо Пачеко чувствуваше болки в черния дроб и купи жетони за още пет милрейса.

Тази незабравима игра на покер предизвика раждането на нова привичка в Перипери: всеки четвъртък вечерта се събираха в дома на Васко, за една оспорвана партия, старият Хосе Пауло, Аугусто Рамос и Леминьо, плюс двама неизбежни зяпачи. Зегиня Курвело започна да прониква в тайните на играта — един моряк има задължението да познава и обича покера. Чико Пачеко отказа да участвува в групата. Не, той няма да стъпи в къщата на коменданта (комендант — тоя курвин син!).