Забавен и, бих казал, уникален роман, който освен удоволствието от четенето и живите образи на героите, ни представя по ярък и запомнящ се начин картини от напълно непознатата за нас Бразилия от 30-те и 50-те години на 20-и век.
Дружелюбната самоирония, спокойният хумор и разказвачески талант на автора изграждат един жив свят, където читателят се пренася неусетно и без всякакво усилие; заживява в Перипери и става част от малкото и странно общество в това крайморско предградие.
Нито тематично, нито стилистично, а някак си по дух или просто заради милото отношение на автора към недалечното минало „Старите моряци“ се родее с „Българи от старо време“. (Нека това мое твърдение не отблъсква читателите, които не обичат Каравелов.)
Жоржи Амаду рисува страна с южноевропейска по същността си култура, гарнирана с малко екзотика — нещо напълно противоположно на съвременния мулти-расов, мулти-етнически ад, в който се е превръща Бразилия през втората половина на века.
Преводът на Тодор Ценков е отличен, а финалът на историята — незабравим.
Благодаря за коментара, който ме насочи към този автор и книгата му на която сега се радвам. Първото заглавие ми напомни до някъде „Улица консервна“ на Стайнбек. В допълнение заслужава да се отбележи и тънкият хумор в книгата.
Бразилия винаги е била страна с преобладаващо смесено (главно мулати, но има и значителна индианска примес) и чернокожо население. Нещо повече, тези хора с техния произход от търговията с роби (тоест до към средата на 19 век) имат постари предци в Бразилия от белите, повечето от които произлизат от имигранти от края на 19-и и началото на 20-и век. Меко казано е невежество да се твърди, че Бразилия отскоро е станала мулти-расова и мулти-етническа държава. Ироничното, че този коментар е върху книга на автор, добре описал как в Байа няма нито един род, който да няма негърска кръв.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.