Жоржи Амаду
Старите моряци (13) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

За капитана на пристанищата с неговите негърки и мулатки и Мадалена Понтес Мендес, отегчената госпожица

Капитанът на пристанищата Жоржес Диас Надреу обичаше да гледа около себе си весели лица, усмихнати уста. Това беше неговият климат. Той не понасяше тъжни хора, нещо, което може би обяснява неговото отчуждаване от семейното огнище, където съпругата му беше съвършено олицетворение на тъгата и на благочестието. Тя беше всецяло отдадена на черквата, на благотворителната дейност, благоговееше пред болните и страдащите, сираците и вдовиците и бе напълно щастлива през светата неделя с Процесията на срещата и на Мъртвия бог с измиване краката на бедните, с големите восъчни свещи и черни воали и погребалните звуци на дървените черковни клепала, заместили веселия звън на камбаните.

Как се ожени той, веселият поручик от военноморския флот, за девойка с толкова различен темперамент? Грасиня, когато в салоните на морския клуб в Рио де Жанейро той се запозна с нея и се влюби, нямаше нищо меланхолично. Тя цялата беше една свободна и чиста усмивка и намираше много духовити устройваните от младежа шеги, на които невинаги ръкопляскаха адмиралите. Смъртта на десетмесечното им дете беше причина за това огорчение от живота, за тази незаинтересованост към измамните радости на тоя спят. Малкият, обожаван от майката, заболя внезапно — повиши температура без причини и без диагноза. Умря, когато Грасиня и мъжът й се намираха на някакъв празник на борда на един военен параход. Танцуваше в прегръдките на Жоржес, когато дойде новината. Тя се счете отговорна за смъртта на сина си, облече се в траур завинаги, отказа се от празници и развлечения и се обърна с лице към небето, където навярно се намираше невинното й дете, и към черквата, така може би щеше да заслужи прошка от бога и възможност да срещне отново сина си след смъртта — нещо, за което се молеше всеки ден в своите молитви. В нейното отвращение от радостите на живота се включи и мъжът й, или поне що се отнася, до какъвто и да е физически контакт. Жоржес страда за смъртта на детето, което наричаше Моряка и за което мечтаеше да направи кариера и да постигне големи успехи. Но той не се отпусна като съпругата си и се опита да я убеди в необходимостта от други дечица, за да запълнят мястото, оставено от Моряка. Тя го отблъскваше с отвращение и го молеше със сълзи на очи никога да не повтори да я търси за такива греховни цели. Тези неща за нея се били свършили и то завинаги. Искаше да има своя отделна стая и съветваше Жоржес също да изостави измамните наслади на живота, да се обърне към бога и да чака от неговото милосърдие прошка за сторените грешки. Жоржес широко разтвори уста от изненада. Той разбираше и съчувствуваше на началното отчаяние на жена си, но й даде за това един кратък срок — два или три месеца. Междувременно тя се затвори окончателно в своето нещастие, превърна се в призрак, движещ се из къщата, шепнеща молитви с безкръвните си устни, скрила красотата си, едва показваща се през черните рокли и безкрайните сълзи. Отиде да спи в стаята на детето, превърната в нещо като параклис за молитви. Жоржес я търси известно време, за да й помогне да надживее болката и това отпускане, но не постигна резултат. Постигна разместване в службата и в града, но Грасиня продължаваше да не се интересува от всичко, което не е във връзка със спомена за детето и вечния живот. Тогава той си изми ръцете и започна да живее свой живот.

Вкъщи прекарваше възможно най-малко време. Занимаваше се с проблемите около капитанството на пристанищата и на Школата за млади моряци, с малкия парк, който обграждаше къщата му край морето на Байя. После сменяше дрехите си, обличаше се цивилно и тръгваше да търси Херонимо в двореца, полковника в казармата или отиваше направо в Барис, където живееше в къщата, наследена от дядо му, и в която бе прекарал първите години от своето детство Васко Москосо де Арагаум. Излизаха да играят билярд, да играят на зарове за аперитива, заедно да вечерят и после идваше часът за жените или за покер.

Дружбата на Васко с този кръг от хора с такъв престиж бе започнала преди доста време в едно кабаре по причина именно на коменданта Жоржес. Облечен цивилно, Жоржес приличаше със сините си очи и руси коси на някакъв пътуващ чужденец и никой не би могъл да допусне, че той е капитан втори ранг от военноморския флот. Васко заемаше сам една стратегическа маса, близо до сцената, на която щеше да се представи Зорайя, една танцьорка, преминаваща през града. За нея и за нейните танци беше чувал да разказва един негов приятел, швед, вносител на тютюн, метли и какао, с кантора в долната част на града, на име Йохан, чието презиме беше невъзможно нито да се напише, нито да се произнесе. На съседната маса беше капитанът на пристанищата. Васко го взе за европеец и за известно време се забавляваше да гадае от каква точно националност е — италианец или французин, германец или холандец? Ако не бяха достатъчни, косата му с цвят на жито и небесносините му очи, то обстоятелството, че беше в компанията на една апетитна много изписана мулатка, потвърждаваше предположението му, че е гринго. Васко се задълбочи в размисъл. Куриозен бе фактът, че негърките и мулатките упражняваха мощно въздействие над чужденците. Те не можеха само да зърнат някоя по-тъмна мулатка, без да изпаднат в най-голяма възбуда. Що се отнася до него, бразилец със смесена кръв, то той си даваше и живота за някоя руса, с бяла, почти розова кожа. На какво се дължеше това различие във вкусовете? Не успя да намери отговора, тъй като трима типове с навъсени лица влязоха в кабарето, преминаха край него и блъснаха просташки неговия стол. Те навярно идваха с някакво определено намерение, това се виждаше от тяхното грубо държане. Намерението им Васко установи веднага: тримата разбиха лицето на грингото и му отнеха насила мулатката. Но, дяволски чужденец измамник!… Онова, което изглеждаше напълно редовен побой, се превърна в ожесточена борба — европеецът не беше лесна жертва. Полетяха бутилки и столове и Васко не се въздържа. Намери, че е абсурд трима души да се бият срещу един, и се намеси в бъркотията, като взе страната на непознатия. Мулатката викаше — един от субектите беше й ударил няколко шамара. Васко беше силен, израснал бе, пренасяйки денкове, и от Жиовани бе научил някои удари на капоейра.

Борбата беше ожесточена и завърши с поражението и изгонването на нападателите. Собственикът на кабарето, знаещ самоличността на Жоржес, също се намеси в скандала. С него и с келнерите надделяха над тримата млади хора, чиято история научиха отпосле. Бяха любовникът на мулатката и негови двама приятели, готови да отмъстят за измяната към техния приятел и така да излекуват непоносимата болка от рогата му. Тържествуващият Жоржес не се съгласи да повикат полицията, както предложи Васко. Мулатката, с разцепена устна, изглеждаше трогната от избухването на любовника си, от силата на неговото чувство, довело го дотам, да замисли и да осъществи нападение над капитана на пристанищата, господар на моряците и на плавателните съдове.

Този подвиг я спечели наново и тя напусна победителите в кабарето и се спусна с викове за любов след победения шампион.

Васко прие поканата на Жоржес да седне на неговата маса, размениха си визитните картички и търговецът сяйна, като научи за кого се отнася, кому бе помогнал в един труден момент:

— Коменданте, много се радвам! Представете си, господине, аз мислех, че сте чужденец…

— Моят баща беше французин, но аз съм роден във Вила Рика, щата Минас…

— За мене е голяма чест. Господинът може да разполага…

— Нека оставим настрана тая работа с „господине“. Ние сме приятели…

Побратимяването завършиха със Зорайя към края на нощта. Йохан се появи и се присъедини към тях, ръкопляскаха на балерината, дъщеря на един арабин от Сан Паулу, поръчаха й шампанско и я отведоха с други две жени в един отдалечен публичен дом, посещаван от коменданта. На следния ден Васко бе представен на полковника, на поручика и на доктор Херонимо. Последният не закъсня да му поиска пари в заем, като по този начин окончателно се оформи това приятелство и влизането на Васко в тази забележителна среда.

Също и във висшето общество. Започнаха да го канят за празниците в двореца, на приеми, на балове, да присъствува на парада на Втори юли и на Седми септември на официалната трибуна редом с губернатора, с висшите представители на властта и висшите офицери. Херонимо, сприятелил се веднъж с него, не го изоставяше, по-точно казано, и четиримата го ценяха, а също и останалите — майори, капитани, съдии, депутати, правителствени секретари, — които понякога се появяваха в групата за разговор, за една партия на покер, на някои гуляй. Отвориха се вратите и на други заведения за него, интимният приятел на началника на кабинета на губернатора, приятелят на неговия адютант, на командира на полка, на капитана на пристанищата. Васко напусна своята стара среда, съставена от търговци из долната част на града, хора с ограничен манталитет и лишени от блясък. Само Йохан, на когото Жоржес симпатизираше, продължи да заслужава приятелството му. Той се появяваше от време на време, винаги страстно влюбен в Зорайя, канещ се да я измъкне от кабарето. Тя беше една превъзходна жена, стихия в кревата, но като балерина най-голямата скитница измежду всички, които Йохан бе виждал да танцуват из кабаретата. А той беше обиколил половината свят, преди да се установи в Байя.

Васко Москосо де Арагаум имаше всичко, за да се чувствува щастлив: пари и обществено положение, здраве и добри приятели, пресищане от жени, щастие в играта, сигурна ръка в покера, никаква грижа не го тревожеше. Тогава за какъв дявол беше този пристъп на меланхолия, който помрачаваше неговите открити очи и прекъсваше веселия му смях?

Комендантът Жоржес Диас Надреу обичаше да вижда около себе си весели лица. Реши да проучи тайната причина за тази необяснима тъга и същевременно да открие подходящо лекарство, което да бъде в състояние да разгони облаците от лицето на приятеля му. В продължение на известно време той мислеше, че се отнася до несподелена любов, болка от младини, рана, която ще зарасне с течение на времето, с някоя нова страст, като например Дороти. Напоследък Васко бе проявил интерес към една госпожица от обществото, запознанство на едно празненство в двореца, дъщеря за женитба на един висш съдия, високомерната Мадалена Понтес Мендес. Жоржес се разтревожи. Как може една превзета и занесена госпожица, суха като някаква тояга и с лице, сякаш усеща на всички страни воня на лайна, да развълнува така един уравновесен мъж, познавач на жените, обичащ да се радва на живота? Един абсурд, но от абсурди беше направена цялата вселена и в това той все повече се убеждаваше.

— Тая така наречена Мадалена извика в мене желание да повръщам… — казваше капитанът на пристанищата на полковника. — Тя е едно нищожество…

Неговата надежда за излекуване на Васко лежеше в Дороти, в нейните пламенни очи, в ония устни само за целуване. Тя бе жена, жадна за любов („достатъчно бе да се зърне нейното лице и това се виждаше“), нуждаеща се от мъжкар, способен да я язди из полетата на нощта и да галопира пред вратите на зорницата чак до идването на съня и на умората.

— Тая, да, заслужава си едно главоболие… Вместо да страда за някаква самодоволна лигла и идиотка.

Според загриженото мнение на Жоржес на Васко е нужно да разреши веднъж завинаги случая с Дороти. Върху този въпрос той продължително разговаря с Карол.