Жоржи Амаду
Старите моряци (23) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

За коменданта на командния мостик

Изкачи се по стълбата на борда придружен от Америко Антунес, представителя на компанията. Един моряк носеше двата му куфара. Обзе го силно вълнение, когато стъпи на парахода, и едва дочуваше гласа на другия, който му представяше един добре облечен мъж:

— Доктор Хомеро Кавалканти, сенатор от Рио Гранде до Норте, комендант Васко Москосо де Арагаум…

— Щастие е, коменданте, че се намирате в Байя. Иначе щяхме да бъдем задържани тук, а това за мене би било ужас. Имам важна работа в Натал, която ме чака…

— Комендантът беше много любезен — обясни Антунес.

— Само изпълнявам моя дълг.

Представен беше на бордовия комисар, пътниците ти обграждаха с любопитство. Това пътуване беше пълно с произшествия: със смърт на борда и тялото на капитана, поставено за една нощ и един ден в салона за танци, превърнат в погребален салон, с опасност за забавяне в Байя и накрая — радостната новина за откриване на един пенсиониран капитан.

Воден от Америко Антунес, комендантът премина сред голямото безредие преди заминаване: сбогуващи се хора, куфари, пренасяни от обслужващи кабините, деца, които се пречкаха из краката на проходящите, лаят на едно уплашено куче в ръцете на една зряла и натруфена госпожа. Кученцето изръмжа заплашително към коменданта, искайки да се освободи от ръцете на пътничката. Тя се усмихна на капитана далечно плаване и се извини:

— Простете му, капитане, то не може да си представи колко много ви дължим…

Пътниците знаеха за неговия жест, ценяха го и Васко се почувствува горд:

— … моят дълг, уважаема госпожо…

Беше хубавичка и нейният парфюм последва коменданта, който питаше тихичко Америко:

— Значи, само да кажа…

— … да, само да кажете…

Изкачиха се по тясната стълба, водеща към кувертата, запазена за офицерите. Морякът вървеше пред тях и остави куфарите на коменданта в неговата кабина. Васко посочи с пръст леглото:

— Тук ли умря той?

— Не. Умря на командния мостик от колапс, бедният!

Минаваше бордовият лекар, беше му представен и той ги придружи до командния мостик, където офицерите вече чакаха, строени в права редица.

— Комендантът Васко Москосо де Арагаум, който ни прави честта и голямата услуга да поеме командуването на парахода до Белем.

— Хейр Матос, нашият пръв помощник-капитан!

Пристъпи напред един рус, усмихнат млад мъж. Васко остана с впечатление, че той и представителят на компанията си размениха някакъв поглед, нещо като намигване. Но първият помощник вече му протягаше ръка:

— Голяма чест е за мене да служа под заповедите на носител на такова високо отличие. — Той имаше предвид значката на ордена на Христос, която блестеше на униформата му.

Изредиха се пилотите, шефът на машинното, неговият помощник. После първият помощник-капитан, застанал пред останалите на командния мостик, се поклони и каза:

— Очакваме вашите заповеди, капитане.

Васко отправи бърз поглед към Америко Антунес, той направи едно леко движение с глава, като да го окуражи, и комендантът каза:

— Господата знаят, че моето присъствие тук е само една формалност, изисквана от закона. Не искам да променям каквото и да било на парахода през тези малко дни под моя команда. Параходът е в добри ръце, господа. Господин пръв помощник, продължавайте да командувате парахода, аз не желая да се бъркам в нищо.

— Вижда се ясно, коменданте, че сте стар морски вълк, познавач на морските обичаи. Ще прибягваме до вашата помощ само ако изникне неочаквано някоя сериозна проблема, изискваща вашите познания, нещо, което надявам се, няма да се случи.

Америко Антунес завърши церемонията:

— Корабът е ваш, коменданте. Аз ви пожелавам от името на компанията едно приятно пътуване.

Наближаваше часът за тръгване и той се сбогува. Васко остана на командния мостик да слуша как помощник-капитанът отправя заповедите си. Вдигаха стълбата, свързваща парахода с пристана, поздравителното изсвирване на сирената се изгуби високо над черковните кули, развяваха се кърпи за сбогом, жени плачеха под дъжда. Параходът започна бавно да се отделя с първите маневри. Васко погледна по посока на Перипери. Навярно там, на плажа, стояха приятелите му и Зегиня Курвело с протегната за сбогом ръка му пожелаваше успех и добро пътуване. Комендантът би искал да поднесе към очите си далекогледа, да ги потърси през дъжда и разстоянието и да ги види по-отблизо. Но не се решаваше дори и да се помръдне в този тържествен час, когато се носеха заповедите за тръгване.