Жоржи Амаду
Старите моряци (17) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

За това как при един грандиозен гуляй Васко плаче на рамото на Жоржес и за резултата от тези изповеди

Изминаха месеци. Роберто отпътува за Рио де Жанейро и оттам се завърна, донасяйки с багажа си една перуанска индианка, примирена и тиха. Лидио Мариньо има четири или пет нови случаи из пансионите и публичните домове, включително с Мими, на която разкри тайната с отвличането и маскираните бандити. Съдията Руфино умря в един публичен дом и скандализира целия град. Въпреки обещанията, дадени на Карол, той вече не се върна в пансиона „Монте Карло“ ужасен пред перспективата за ново нападение. Той започна да посещава по-прикрити публични домове и умря в този на Лаура, където бе открил някоя си Арлете, момиче на ненавършени петнайсет години. Бедното момиче, като почувствувала стареца върху нея в предсмъртни спазми, надала силни викове, почнала да плаче и крещи и привлякла всички съседи, включително един полицаи от цивилната гвардия, зает да играе на Бичо из околностите. Така произшествието стана публично достояние. При пренасяне на тялото пред публичния дом при Ладейра де Сан Мигел се събра голяма тълпа от любопитни. Хората си подхвърляха обидни остроти, които предизвикваха висок, смях; сина на починалия депутат те сочеха с пръст. Арлете и Лаура бяха откарани в полицията, където бяха подложени на най-различни оскърбления. Полицаят беше единственият, който извлече известна изгода от тази скандална случка; той повторно заложи на Бичо, рискувайки 500 милрейс на 7.015, като събрал цифрите на годините на покойника и Арлете. Интелигентно и щастливо предчувствие: играта Бичо изисква проницателност, внимателно наблюдение на околните сили на съдбата, способност да се долавят поуките (или предчувствията!) от събитията.

Отминаха толкова неща, дори и страстното увлечение на Васко и Дороти, толкова напрегнато и трескаво, толкова стихийно и дълбоко в продължение на известно време! Увлечение толкова силно, че той нареди да татуират нейното любимо име и едно сърце на дясната му ръка, работа, изпълнена с вещина от един китаец с брадичка, появил се кой знае как в Байя. Тази лудешка страст започна да отслабва, естествено, малко по малко, при всекидневното съжителство. Васко започна да спира продължителни погледи на други жени, да си поспива тук и там, макар че Дороти прекара цялото лято на негови разноски в къщичката в Амаралина и той редовно я водеше да танцува в пансиона „Монте Карло“. Когато настъпи зимата, тя се завърна окончателно в пансиона и Карол, познавачка на човешката природа и крехкостта на увлеченията, я посъветва да се усмихва и на други клиенти, да ги окуражава в техните претенции. Васко си запази известни права на предимство и известна отговорност в нейните разходи, но любовта вече беше свършила.

Само онази стара тъга, меланхолията, която помрачаваше очите му и се отразяваше на усмивката му, продължаваше и се засилваше. Приятелите му започнаха сериозно да подозират за някаква скрита болест: дали пък Васко не бе осъден да умре в някакъв кратък срок и това той пазеше в тайна? Може би някаква болест на сърцето, позната само нему и на лекаря. Не умря ли от сърце още млад неговият баща? Това би обяснило много неща, според полковник Аленкар, горещ поддръжник на тази теза: ергенството на Васко, пилеенето на пари, жаждата да живее припряно, като че искаше да изпита до максимум прелестите на живота за малкото време, с което разполага… Не би могла да бъде друга тази тайнствена причина.

Доктор Менандро Коймараенс ги разочарова. Прочут специалист и то по сърдечни болести, при него Васко бе водил неведнъж за консултация Дороти, постоянно изложена на заболявания от грип.

— Онзи е силен като бик — отговори доктор Менандро на делегацията от приятели. — Има сърце от стомана. Ще умре от старост като дядо си. Съвсем абсурдна е тази ваша идея.

— По дяволите! — възкликна комендантът Жоржес Диас Надреу. — Ще открия причината за тъгата на тоя човек. Обзалагам се, че ще я открия.

— Васко си е такъв, трябва да се дължи на неговата природа. Защо да си създавате грижи? — философствуваше лекарят, за когото имаха значение само болките на тялото.

— Защото не понасям да гледам тъжни хора. И още по-малко един мой приятел.

Тогава се започна „фазата на големите разпити“, както я нарече Херонимо. Срещнеха ли се с Васко и комендантът Жоржес започваше да го сондира, да повдига най-различни въпроси и да се опитва да изтръгне от него изповеди. Той се порови в детството и юношеството на приятеля си, във времето, прекарано в писалището, пътуванията му като търговски пътник, неговите първи влюбвания, неговите планове. Капитанът на пристанищата не се задоволяваше да изтръгне нещо само от търговеца. Той се срещна с Менендес, с шведа Йохан — винаги влюбен в Зорайя, с която бе започнал да живее извънбрачно — дори и с негъра Жиовани води продължителен разговор. Безплодни издирвания, които не водеха до нищо. Жоржес никога не бе срещал човек с толкова основания да бъде весел, напълно и изцяло щастлив. Защо, по дяволите, тогава беше тази тъга?

Но всичко в света има край, също и най-добре пазената тайна. Всичко свършва с това, че става известно, всяка тайна намира някой ден своето обяснение. Това стана една нощ на голямо пиянство — чествуваха годишнината на поручик Лидио Мариньо и неговото сгодяване. Поручикът беше се сгодил същия следобед при едно интимно празненство с дъщерята на един чифликчия от южния край на щата и женитбата бе определена за декември.

Започнаха да пият още съвсем рано, преди церемонията за искане ръката на момичето. Продължиха по време на вечерята, предложена от тъста в малкия дворец в Кампо Гранде, с португалски вина и френско шампанско. Когато пристигнаха в пансиона „Монте Карло“ една голяма група от приятели и жени, намериха салона украсен с малки знаменца от копринена хартия, всички момичета облечени изящно, келнерите и оркестърът по местата си и нито един клиент. Карол в една трогателна изява на приятелство тази вечер беше отпратила другите клиенти и запази за тях целия пансион.

За това важно чествуване компанията беше се увеличила много. Бяха дошли офицери от 19-и полк, от пристанищното управление, от военната полиция, колеги от двореца. Комендантът Надреу ходи от пансион в пансион, от публичен дом в публичен дом и събра накуп всички познати от поручика жени, за да му направи една изненада. Срещата с всичките тези жени той определи в пансиона „Монте Карло“, също и с още няколко други, включително и Мадам Лулу, натоварена да произнесе приветствено слово на Лидио, на най-чистия френски език от парижките публични домове. Жоржес и Васко бяха застанали начело на подготовката на празненството и те искаха да устроят нещо невиждано, нещо, което да надмине всяко друго по-раншно чествуване. Когато пристигнаха за вечерята при годежа, те биха вече готови: комендантът се смееше неспирно, а търговецът беше мрачен, както обикновено, когато пиеше много. Във всеки посетен от тях пансион или публичен дом те глътваха по чашка: да откажат това би означавало едно невнимание към Мадам и момичетата.

Това действително беше едно несравнимо празненство, паметно пиянство, гуляй, заслужаващ да бъде записан в аналите на града. Призори мъжете по гащи и жените по корсети организираха едно шествие на площада на театъра за удоволствие на закъснелите приходящи, пред очите на безсилните стражари и пазачи. Само ако бяха луди, те биха се намесили да възпрепятствуват тази оригинална манифестация, като начело на шествието те разпознаха доктор Херонимо Пайва, племенник на губернатора, вдигнал бутилка шампанско, пееш с хриплив глас.

По средата на празненството, когато оживлението беше най-голямо, след демонстрацията на канкан, изнесена от Мадам Лулу, Жоржес оповести на полковник Педро де Аленкар, като сочеше Васко, чиято тъга се увеличаваше след всяка чаша:

— Ще хвана бика за рогата. Тоя мухльо ще ми каже какво му е…

Отстрани мулатката Клариса, настанила се на коленете му, хвана Васко под ръка и го отвлече към един тих кът на салона:

— Господин Арагозиньо, днес ти трябва да ми кажеш какъв вид лайна са се настанили в гърдите ти. Отваряй устата си и бълвай тая история.

— Каква история?

— История или жена, или болест, или угризение за някое престъпление — каквото и да е. Искам да зная за какъв дявол е тая твоя тъга…

Васко погледна приятеля си и почувствува неговата преданост, неговия чистосърдечен интерес. Да, капитанът на пристанищата е един добър човек!

— Това, което ме потиска, в основата си е една глупост. Но не мога да се освободя от нея, да не мисля за нея…

— В това, кое? — дошъл бе върховният момент и на Жоржес се възвърна напълно съзнанието, излекуван от пиянството.

— Не съм като вас, не съм…

— Не си какво?

— Еднакъв с вас, разбираш ли?

— Не…

— Ето как: ти си капитан на пристанищата, военноморски офицер, комендант… Педро е полковник; Херонимо — доктор; Лидио — поручик… А аз? Аз съм нищо, аз съм едно лайно — господин Васко, господин Арагозиньо, без никаква титла, чин.

Загледа се в коменданта, разтвори сърцето си и се откри:

— Господин Васко… Господин Арагозиньо… Всякога, когато чуя да ме повикат, става ми нещо тук, вътре, огорчава ме…

— Но каква глупост, драги мой! Никога не съм помислил за такова нещо. За всичко помислих, дори и за това, че си извършил някое престъпление, знам ли… Но за това, че страдаш, защото нямаш титла, не, не помислих. Срещат, се едни такива работи…

— Но то е, защото не знаеш…

— Какво…? Та само преди един ден хората тука искаха всеки поотделно да разменят своята титла, своето положение за твоя живот… Какво нещо са хората…

— Ти знаеш ли какво значи да ходиш през цялото време с полковници, коменданти, доктори, а сам да си нищо?

Внезапно комендантът започна да се смее, сякаш отново го бе хванало пиянството, сякаш огорченията на Васко бяха ужасно смешен анекдот и той не спираше да се смее. Търговецът се обиди:

— Ако беше, за да се посмееш и затова ме запита… — и той се надигна да става.

Комендантът го дръпна за ръкава на дрехата:

— Сядай тук, господин глупчо! — и продължи да се смее, но с усилие. — Искаш да кажеш, че ако имаш някаква титла, ще се свърши с тая твоя тъга, с това нацупено лице?

— С каква титла бих могъл да се сдобия на тази възраст?

— Но аз ще те сдобия с една…

— Ти? — не повярва Арагаум, свикнал с шегите на Жоржес.

— Лично аз. Можеш да бъдеш спокоен.

— За бога, Жоржес, аз те моля за една услуга: шегувай се с всичко, което искаш, прави си всякакви закачки с мене, но не и с тази работа. Това е една услуга, за която те моля…

Той беше сериозен и развълнуван. Капитанът на пристанищата поклати глава и сините му очи се спряха на Васко:

— Не бъди глупак! Значи аз съм човек, който може да се шегува с огорченията на един приятел? Казах, че ще те снабдя с една титла и ще го сторя. Говоря сериозно. Днес е празник, да отидем да пием. Утре отново ще разговаряме. Аз ще реша твоя случай.

На следния ден, рано следобеда, комендантът изпрати един моряк в дома на Васко с една заръка: очаквал го в дирекцията на пристанищата. Търговецът още спеше, изморен от гуляя предния ден. Само Жоржес притежаваше тази брутална издръжливост — той можеше да си легне призори и ще заеме поста си в дирекцията точно в определения час, обръснат, с усмихнато лице, като да е спал дванайсет часа.

Васко се приготви набързо — в паметта му се възстанови снощният разговор посред големия гуляй. Какъв ли вид титла ще бъде тази, обещана толкова тържествено от Жоржес? Все още се страхуваше от някакъв фарс, но онзи говореше сериозно и неговите шеги имаха една граница. Васко не успяваше да налучка обещаното решение на неговия проблем: в крайна сметка титлите и дипломите не се намират из улиците, за да ги подритват хората.

Когато пристигна в дирекцията, там вече се намираше полковник Педро де Аленкар. Той каза на Васко:

— Но колко е абсурдно, драги Васко…

Васко измърмори смутено:

— Не зависи от моята воля. Не искам да мисля, а мисля за това, не искам да чувствувам, а чувствувам…

— Е, добре, аз ще те сдобия с титла — отново потвърди Жоржес. — Какво ще кажеш, драги Васко, за титлата: капитан далечно плаване? Знаеш ли какво е един капитан далечно плаване?

Васко слушаше невярващ:

— Капитан на търговски кораб, не е ли това?

— Точно това… Как ти се струва: Комендант Васко Москосо де Арагаум, капитан далечно плаване.

— Но как? — обърна се и към полковника той: — Как?

— Много е просто. Жоржес ще ти обясни…

Капитанът на пристанищата притвори очи, облегна се на въртящия се стол, неговото лице се покри с блаженство и започна да обяснява. В онова време титлата капитан далечно плаване, постът комендант в търговския флот, не се получаваше в никаква школа след редовно посещение на лекциите и годишни изпити. Постигаха го заместник-капитаните и пилотите с многогодишен опит, лоцманите и бордовите офицери посредством един конкурсен изпит, полаган в дирекцията на пристанищата, пред изпитна комисия, съставена от морски офицери. Конкурсът, доста обстоен и мъчен, се състоеше в представяне на един труд, нещо като дисертация за докторат, в която кандидатът показва своята компетентност, описвайки едно пътуване по море, една част от брега, с всичките му географски и технически подробности от излизането от някое пристанище до пристигането в друго. В този труд кандидатът трябваше да реши също различни проблеми от навигацията — при спокойно море, сред буря, при дефекти в кораба, опасност от корабокрушение. След одобрение на дисертацията кандидатът се подлага на изпит по различни предмети само устно: астрономическа навигация, метеорология, навигационна полиция — морска и речна, морско търговско право, международно морско право, бордови машини и парни котли. След като премине изпитите, връчва му се титлата и може да излезе в открито море командуващ своя параход.

— Просто, нали? — запита го Жоржес и му подаде един напечатан лист, на който Васко задържа смаяните си очи.

Той прегледа набързо листа, изпълнен с много дребни и гъсти букви. Успя да научи, че изпитът по астрономическа навигация обхващаше ползването и коригирането на секстанта, употребата и чертаенето на карти, астрономическа навигация (върху един максимален кръг), употребата и пълно опознаване на хронометъра, ползване, теория и корекция на компаса.

Дори не пожела да се осведомява за другите материи и сложи листа на масата. Да, нямаше никакво съмнение: Жоржес още веднъж се забавляваше за негова сметка.

— Ти ми беше обещал…

— … една титла и това сега изпълнявам…

— … че няма да ми устроиш някоя шега…

— А каква шега сега си правя, моля? — той беше сърдит.

— Сега не, но… Един такъв изпит… Без да говорим, че аз не съм нито пилот, нито лоцман, нито нищо подобно. До днес съм се качвал само на тези параходи, там по реката Парагуасу, за да отида до Качоейра. Веднъж отидох до Илеус с парахода „Мараху“ на Компания Байяна подир някаква си фуста и си повърнах и душата…

— Прав си. Забравих да ти кажа, че не е необходимо да си пилот, нито лоцман, нито бордов офицер, за да положиш изпит. Той е свободен за всички. Е, ясно е, че по принцип се допускат хора, прекарали години на борда, с всестранен опит. Но неотдавна, за да съм сигурен, проучих закона, с който се установява този изпит — свободен е за всички. Въпросът е само да кандидатствуваш и да подадеш молба. Впрочем аз съм готов с черновата, ти само ще трябва да я препишеш и подпишеш.

Той му подаде друг лист и Васко остана с него в ръка:

— Много добре, мога да кандидатствувам. А как ще изкарам изпитите? Нищо не разбирам от целия този латински, никога не съм виждат друго толкова сложно нещо. Без да говоря за дисертацията — къде да търся знания, за да я напиша? Не обичам да напиша дори и едно писмо и затова съм ял много пердах от дядо ми…

— Аз предвидих всичко, драги мой. Дисертацията, описание на едно пътуване от Порто Алегре до Рио де Жанейро, минавайки през Паранагуа и Флорианополис, вече се пише.

— Ти лично?

— Не, дотам няма да отида, стар съм за такава работа. Поручик Марио ще ти направи тази услуга… После, ако искаш ще му направиш един подарък… Някаква, каква да е глупост…

— Каквото той би предпочел, без да говорим за моето вечно приятелство. Ами устните изпити? От всичко, което е писано в тая хартия, не зная нито бъкел.

— Много просто, мое момче, помислил съм за всичко. Върху всеки предмет ще подготвим два или три въпроса и едновременно отговорите. Ще ти предадем въпросите и отговорите. Ти ще изучиш на памет отговорите, ще се явиш на изпит и издържал го с отличие, ще получиш твоята жадувана титла.

Васко изглеждаше, сякаш се съмнява в истинността на това неочаквано предложение. Жоржес продължи:

— Не забравяй, че изпитната комисия е назначавана и председателствувана от мене. Ще назнача поручик Марио и поручик Гарсия, добри момчета и твои приятели. И ти ще станеш комендант, заклет и миропомазан и без опасност за човечеството, защото никога няма да се навреш да командуваш кораб.

— Опазил ме господ!

Жоржес стана и потупа Васко по гърба:

— И ако след това ми се явиш с оклюмал нос, ще повикам няколко моряци и ще им заповядам да те набият добре.

Полковникът се намеси, потривайки ръце:

— А в деня на получаване на дипломата ще направим един зверски гуляй. По-голям от онзиденшния… Един от тия гуляи, които измиват душата.

— След един месец ще свикам изпитната комисия — съобщи Жоржес.

— Защо толкова късно? — стресна се Васко.

— Ти вече бързаш, а? За да дам време на Марио да редактира писмената работа и на тебе да я препишеш с твой почерк и да запаметиш отговорите за устния изпит, едно по едно, буква по буква. Всичко трябва да ти е на върха на езика. Това е цената, която ще заплатиш за титлата капитан далечно плаване, господин лайнен коменданте.

— А ако аз се объркам през време на изпита, ако стана нервен?

— Не се обърквай и не ставай нервен! А сега препиши молбата и после я остави вън, че имам много работа.

— Ще започнем да подготвяме чествуването — съобщи полковникът.

Васко се наведе над хартията и започна да преписва. Беше замаян, всичко това му се струваше нереално, някакъв абсурден сън. Очите си чувствуваше влажни и едва разчиташе буквите. Нямаше нищо по-добро в света от приятелството, приятелите са солта на земята. Искаше му се да им каже това, но не знаеше как.