Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Старите моряци
Две истории от пристанищните кейове на Байя - Оригинално заглавие
- Os velhos marinheiros (ou A completa verdade sôbre as discutidas aventuras do comandante Vasco Mocoso de Aragão, capitão de longo curso), 1961 (Пълни авторски права)
- Превод от португалски
- Тодор Ценков, 1972 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Жоржи Амаду
Заглавие: Старите моряци
Преводач: Тодор Ценков
Година на превод: 1972
Език, от който е преведено: португалски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство — Варна
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1972
Тип: новела
Националност: бразилска
Печатница: ДП „Странджата“, Варна
Излязла от печат: 20.IV.1972 г.
Редактор: Петър Алипиев
Технически редактор: Георги Иванов
Художник: Иван Кенаров
Коректор: Денка Мутафчиева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9084
История
- — Добавяне
За пристигането на героя в Перипери и за неговата близост с морето
— Напред, юнги!
Глас, свикнал да заповядва. Направи жест с ръка, сочейки посоката, слезе по трите стъпала на перона и пое ръководството на прехода с твърда ръка на кормилото и очи в компаса.
Образува се нещо като малко шествие, което дефилираше из улицата: начело, решителен и спокоен комендантът. Няколко метра назад, Како Подре и Мисаел, двамата носачи с част от багажа. Како Подре по този час вече беше изпил своите обичайни чашки, неговите крачки бяха несигурни, но не му се стори съвсем лошо обръщението „юнга“, с което се отнесе към него новопристигналият. Любопитните дойдоха отпосле, разменяйки си шушукания, и групата им растеше, тъй като колелото на корабно кормило на главата на Мисаел беше примамлива реклама.
Не влезе в къщата. Задоволи се само да я посочи на носачите и продължи да ходи. Отправи се към плажа, отиде до скалите, спря се да ги измери с поглед на познавач и започна да се изкачва. Не бяха високи, също не бяха стръмни, по техния склон летните дни децата се качваха и слизаха, а нощем там се криеха влюбени. Но в държането на коменданта имаше толкова достойнство, че всички разбраха колко мъчно е предприетото, сякаш изведнъж скромните скали се бяха превърнали в отвесна стена от камъни, никога непобеждавана от човешки крак.
Когато стигна на върха, той застана прав, с ръце скръстени на гърдите, загледан във водата. Така неподвижен, с лице срещу слънцето, с коси развявани от вятъра (този лек и постоянен бриз в Перипери), той наподобяваше войник, застанал мирно на някакъв парад, или поради неговата импозантност — на някаква бронзова статуя на генерал. Облечен беше в някакво странно сако, в което имаше нещо от военен шинел, синьо и от дебел плат, и с широка яка. Само Зегиня Курвело, страстен читател на авантюристични романи, отгатна, че пред тях се намира, от плът и кръв, един човек на морето, свикнал с корабите и морето. Пошепна своето впечатление на другите: дреха като тази имаше на илюстрацията на корицата на един роман за авантюри из океана — една история на крехка платноходка по средата на някакво море сред бури и водорасли. Морякът от корицата беше облечен в едно такова сако.
Тази неподвижност трая едва един момент, но беше един продължителен момент, почти вечен, с който се запечати този образ в паметта на съседите. После новодошлият протегна в продължителен жест късата си ръка и каза:
— Ето тук сме, океане, отново заедно.
Отново скръсти ръце на гърдите си и това беше едно потвърждение, но също така и едно предизвикателство. Неговият поглед обхващаше спокойните води, където морето и реката се размесваха в приветливия, тих залив. В далечината тъмнееха закотвени кораби и бързи платноходки, чиито бели платна пунктираха ведрата синевина на пейзажа. В този поглед и в неподвижната поза нещо напомняше за някогашна близост с океана, породена от любов и гняв, от преживени истории, към кои то бяха чувствителни тези кротки сърца, стоящи далече от всякакви авантюри и героични дела. Справедливо е да се направи изключение за Зегиня Курвело, тъй като той с друго не живееше, а жадно поглъщаше евтини брошури за пирати и пионери и беше напълно подготвен, за да стане пророк или свети Йоан Кръстител — предвестител на пристигналия герой.
Така че, когато комендантът слезе от скалите и навлезе в кръга на съседите, мърморейки, сякаш говореше сам със себе си „далече от океана не мога да живея…“, той завладя окончателно възхищението на своите съграждани. Изглеждаше обаче, че не ги вижда, че не си дава сметка за тяхното присъствие и любопитство.
Всеки негов жест като че се подчиняваше на едно точно пресмятане: първо измери с поглед разстоянието, което го отделяше от близката и усамотена къща, близо до плажа, с прозорци, разтворени към морето. Установи посоката и се насочи към къщата. Съседите внимателно следяха неговите движения и го разглеждаха с уважение: лице кръгло и зачервено, коса гъста и посребрена, моряшко сако с блестящи, металически копчета. След като всички се раздвижиха, между съседите и коменданта се настани Зегиня Курвело — той вече зае своя пост.
Носачите пристигаха с останалия багаж и комендантът издаваше точни и категорични заповеди: куфари, кревати и шкафове из стаите, сандъци и други вещи да се оставят в салона.
Само след като беше свършена тази работа, той сякаш си даде сметка за малкото множество, което го наблюдаваше от улицата. Той им се усмихна, поздрави с поклащане на глава и сложи ръка на гърдите с жест, в който имаше нещо ориенталско, нещо екзотично. Едно хорово „добър ден“ отговори на неговия поздрав. Зегиня Курвело, след като се въоръжи с кураж, пристъпи една крачка по посока на вратата.
Комендантът вадеше от един от двата големи джоба на сакото някакъв непознат предмет, който изглеждаше револвер, и Зегиня отстъпи назад. Не беше револвер, но какъв дявол беше това? Комендантът го сложи в устата си и се оказа, че е една лула, но не някаква проста лула, която сама по себе си пак би била една екстравагантност в тяхното предградие. Беше от морска пяна, художествено изработена: мундщукът представляваше голи крака и бедра на жена, а нейните глава и бюст оформяха самата лула. „Ох!“ — измърмори Зегиня и загуби инициативата.
Когато си я възвърна, току-що дошлият съсед вече се отдалечаваше от вратата. Зегиня избърза, предложи му услугите си и го запита не би ли могъл да му бъде полезен с нещо.
— Много, много благодаря… — отклони предложението комендантът. Той извади визитна картичка от един портфейл и я подаде на Зегиня, като подчерта: Един стар моряк на вашите заповеди.
После го видяха, подпомаган от носачите в салона, да отваря с чук и тесла сандъците. Появиха се странни инструменти: един огромен далекоглед, един компас. Любопитните постояха още из околностите да го наблюдават. После се пръснаха, за да разпространяват новината, а Зегиня показваше визитната картичка, украсена с една котва:
Комендант Васко Москосо де Арагаум
капитан далечно плаване
Ето как стана неговото пристигане в Перипери, в онзи ранен, безкрайно син следобед, когато с един замах той установи своята репутация и изтъкна своите разбирания.