Жоржи Амаду
Старите моряци (24) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Os velhos marinheiros (ou A completa verdade sôbre as discutidas aventuras do comandante Vasco Mocoso de Aragão, capitão de longo curso), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Жоржи Амаду

Заглавие: Старите моряци

Преводач: Тодор Ценков

Година на превод: 1972

Език, от който е преведено: португалски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство — Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1972

Тип: новела

Националност: бразилска

Печатница: ДП „Странджата“, Варна

Излязла от печат: 20.IV.1972 г.

Редактор: Петър Алипиев

Технически редактор: Георги Иванов

Художник: Иван Кенаров

Коректор: Денка Мутафчиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9084

История

  1. — Добавяне

За коменданта, председателствуващ масата в салона за хранене при развълнувано море, със заплахи от вътрешна и стомашна революции

През тази първа нощ салонът за хранене не беше толкова посетен в часа за вечеря. Валеше и духаше силен вятър, развълнуваното море люлееше силно парахода и това обезкуражаваше пътниците, болшинството от които се бяха прибрали по кабините си.

Васко също би предпочел да почива в своята кабина след вълненията през този толкова разнообразен и решителен ден. Също така би бил и по-спокоен: понякога от стомаха му се надигаха някакви заплашителни спазми. Но на капитана се падаше да председателствува голямата централна маса в салона за хранене. Първият помощник, комисарят, пилотите и лекарят се сменяваха при председателствуването на второстепенните маси. Не можеше да отсъствува, правеше огромни усилия, и дори глътна две хапчета от стъкълцето, купено в една аптека с подчертана гаранция на продавача. Кой знае може би щеше да срещне в салона дамата с кученцето и да размени с нея една усмивка и няколко думи. Сенаторът от Рио Гранде до Норте, доктор Хомеро Кавалканти, вече чакаше гладен и нетърпелив.

Със сенатора от дясната му страна федералният депутат от Параѝба, доктор Отон Рибейро, едър собственик и банкер, от лявата, комендантът даде своята първа заповед на борда: заповяда да сервират вечерята. Огледа салона: много места бяха празни, госпожата е кученцето навярно не се решаваше да излезе при това развълнувано море. Жалко!

Сенаторът и депутатът спореха за политика. През тази 1929 г. борбата за президентството беше в пълен ход с кандидатурите на Хулио Престес и Жетулио Варгас и образуваната Алианса Либерал, обединяваща губернаторите на Рио Гранде до Сул, Минас Жерайс и Параѝба. Депутатът от Параѝба заплашваше властта с неизбежни и фатални революции, шушукаше, че Сикейра Кампос, Карлос Престес, Жоаум Алберто и Хуарес Тавора, инкогнито и нелегално кръстосвали Бразилия от край до край и вдигнали на крак въоръженото движение.

Сенаторът се смееше на тия слухове: страната е спокойна и доволна, подкрепя работната програма на бележития доктор Уашингтон Луис, негов продължител и наследник ще бъде не по-малко бележитият доктор Луис Престес от Сан Паулу. Цялото това възбуждение не е нищо повече от буря в чаша вода и няма да отиде по-далече от пламенните речи на ораторите гаучос: Жоаум Невес, Батиста Лузардо, Освалдо Араня. Колкото до военните, то тези панаирни революционери, в случай че се осмелят да преминат границата, напускайки политическото си убежище в Ла Плата, ще бъдат безмилостно изловени от полицията и натикани в затвора.

Комендантът се навеждаше почтително надясно и слушаше официалните думи на сенатора.

— Полиция… Затвор… Вижте какво, драги мой сенаторе, не се самоизмамвайте. Тази ваша полиция не струва нищо. Тогава значи моят бележит приятел не знае, че само преди ден-два Сикейра Кампос е бил видян в Сан Паулу? Полицията се шашна и обгради квартала. Докато това става, той излиза от редакцията на в. „Естадо де Сан Паулу“, придружаван от доктор Хулио де Москита, преоблечен като кюре. И премина спокойно между полицаите… Това знаят всички…

— Приказки… Не вярвам нито една само думичка. Тия контета и хвалипръцковци се намират в Буенос Айрес и само се карат едни с други. Не се осмеляват да стъпят в Бразилия и прекарват времето си да пращат молби за амнистия. Това са едни безразсъдни младежи с объркани глави. От които все пак се възхищават, след като дори един Артур Бернардес се издокарва като революционер… Няма да се осмелят…

— Няма да се осмелят ли? А границата не е ли при Рио Гранде до Сул?

— Жетулио Варгас не е луд, няма да се захване с тия фантазьори. Значи ли, че ще предприемат едно революционно движение, за да изхвърлят на боклука Варгас? Защото ако те имат някаква възможност, не е Жетулио, който ще управлява — ще бъдат или Исидоро, или Престес. Не мислите ли така, коменданте?

Васко би предпочел да не мисли, най-вече да не поглежда към супата, някакъв отвратителен бял крем, в пълно противоречие с морските условия през тази вечер. Ще трябва да обърне внимание на комисаря да не се повтаря такава небрежност — менюто в кораба трябва да държи сметка на предвижданията за времето. Побутна чинията, направи някакъв неопределен жест в отговор на сенатора и вече губеше надежда за идване със закъснение на господарката на кученцето. Депутатът наново се хвърли в атака, след като „несъзнателно“ беше омел чинията със супа:

— Впрочем продължавайте да не вярвате, стойте впрегнат в колата на тоя дебелоглавец Уашингтон и когато си дадете сметка, ще бъде късно, огънят ще бъде запален под краката ви. При последното мое пътуване на север, с един ИТА, също като тоя, знаете ли кой беше на борда и остана в Ресифе? Жоаум Алберто — да, господине! Мога да ви кажа също, че той вече не се намира там, това зная със сигурност. Пътуваше като търговски пътник на една фирма от Рио де Жанейро, но аз веднага го познах. Всички тия моряци — й той сочеше коменданта — са с нас, с Революцията. Превозват конспираторите, скрити в техните кабини. С други думи, с тях е целият народ. Не е ли истина, коменданте?

Една чиста и възмутителна провокация беше това второ блюдо: едно парче риба, плуващо в сос от домати и скариди, гарнирани с пюре от сладки картофи, където се виждаха жълти резени масло. Достатъчно беше да спре поглед на този ужас и стомахът му се преобръщаше. Комендантът, за да избегне упорития поглед и опасния въпрос на депутата, направи едно отчаяно усилие и поднесе с вилицата една хапка в огорчената си уста. Този депутат от Параѝба видимо беше повърхностен човек: разправяше за революции и конспирации и лакомо гълташе парчета риба, скариди и масленото пюре. Малко пъти е падала толкова ниско човешката природа, помисли си комендантът при това противно зрелище. Като изтъкна с едно мляскане на езика си прекрасното качество на рибата, депутатът продължи настойчиво да свързва конците на предсказанията си:

— Възможно е дори и тук, в този параход, да се намират или Престес, или Сикейра. Скрит в кабината на лекаря или на машиниста, или пък в кабината на нашия храбър комендант. Защо пък да е невъзможно?

Сенаторът потрепери: въпреки неговото привидно спокойствие и неговото доверие в силата на правителството, тези слухове го смущаваха. Впрочем не бяха ли му потвърдили в самата полиция, че преди не много време беше минал през Натал Хуарес Табора? А той не конспирираше ли с млади поручици като Хураси Магалхаенс и агитатори като Кафе Фильо? Та нали той знаеше, че те се бяха събирали съвсем наблизо до двореца? Полицията откри следите на тоя революционер едва когато той вече беше заминал за Параѝба, където къщата на Хосе Америко де Алмейда беше известна като център на конспирация. Защо този Америко не останеше само да пише своите романи? Депутатът може би имаше право, че в парахода с възможно да се намира някои от тия фанатични смутители на обществения ред. Хвърли един недоверчив поглед на коменданта и намери странна неговата физиономия. Депутатът упорствуваше тревожно:

— През някои от близките дни на пристана в Натал спира невинно някой от тези ИТА и вместо да стоварва пътници, изхвърля из улиците група революционери. Те се отправят към двореца и започва пукотевица — бум, бум, бум… Не се мамете, всичките тези хора от крайбрежното параходство са с поручиците. Не е ли истина, коменданте?

— Аз не принадлежа към кадрите на крайбрежното параходство. Винаги съм бил на кораби за далечно плаване, докато се пенсионирах. Тук се намирам поради злополучното…

— Ах! Вярно, бях забравил! Да, вие спасихте нашето положение… Иначе трябваше да чакаме пристигането на друг капитан от Рио де Жанейро. Да, господине, много добре! Не че аз имах нещо против да прекарам някой ден в Байя. Не бързам като господин сенатора, който има нужда да стигне по-скоро в Натал. Аз имам време и ми харесва Байя. Хубава земя, само че Либералният съюз там е много слаб с Витал Соарес като кандидат за вицепрезидент… Но в замяна има едни такива привлекателни женички…

Комендантът се усмихна с усилие в знак на съгласие. Сенаторът, доволен от новата насока на разговора, отдалечаващ революционерите, които му развалиха вечерята, използва да отклони темата:

— Далечно плаване, далечни морета… Видяхте ли много страни, коменданте?

— Фактически целия свят, пътувал съм под най-различни знамена.

— Съблазнителна професия, но малко нещо монотонна, нали? Дни наред по море и особено при дългите пътувания… — философствуваше сенаторът.

— Но навярно е пипвал от време на време по някое парченце, нали, коменданте? — Депутатът изостави конспираторите за жените.

Печеното пиле беше съблазнително, Васко фактически не беше ял още нищо, освен хляб. Мъчно беше обаче да нареже пилето поради люлеенето на парахода. Да хване с ръка не беше прилично.

— На борда капитанът е като отшелник.

— Хайде, коменданте, на мене не минават тия истории…

— На пристанищата впрочем човек се измъква на сушата и…

— Из целия този свят, по който пътувахте, капитане, къде намерихте най-добрите жени, най-топлите?

Не беше време за такъв разговор, пилето заплашваше да скочи от чинията, изискваше пълно внимание и големи грижи. Васко се отказа от него.

— Мъчно е да се каже. Зависи…

— Е, добре, кой не знае, че англичанките са студени, французойките искат само пари, испанките са много горещи… Дори и аз, който още не съм излизал от Бразилия…

— Да, истина е, има разлика. По мое мнение най-горещите от всички… — той позамълча и понижи глас, сенаторът и депутатът се наведоха, за да чуят по-добре тайната… — най-добри от всички са арабките.

— Горещи? — въздъхна сенаторът.

— Цял пожар!

— Когато още бях момчурляк, имаше една туркиня с отворена къща в Кампина Гранде. Една прелест! Но вземаше много каймета и това не беше за джобовете на момчетиите, а само за богатите чифликчии — спомни си депутатът.

Салатата от плодове с нейния захаросан сироп за малко не предизвика катастрофата. Комендантът едва глътна първата и последна лъжица и беше му нужна цялата воля, за да я задържи в стомаха си. В неговите вътрешности имаше някакво объркване, нещо като нежелание да живее, някакво разочарование. За щастие любезната и хубавичка дама с кученцето не дойде в салона за хранене. Не би могъл да разговаря с нея, не изпитваше желание за нищо и единственото, което искаше, беше да дойде по-скоро краят на вечерята.

— Почти не ядохте, коменданте — каза депутатът и унищожаваше всичко пред себе си.

— Не се чувствувам добре, имах някакво усложнение вследствие на едни зелени смокини, които ядох. Сега не искам да се насилвам.

— Помислих, представете си, че е морската. Един комендант и морска болест, какъв абсурд!

Тримата се разсмяха на това невъзможно и комично хрумване. Васко реши да не рискува с кафето. Той почака, напрягайки сили, докато свършат вечерята всички, за да стане и с това да даде знак, че вечерята е приключила. Депутатът се опита да го задържи при дюнетката:

— Ако откриете, коменданте, някой от тия революционери, скрит във вашата каюта? Какво ще сторите? Ще го предадете ли на полицията или ще запазите тайната?

Какво би сторил? Знаеше той как да постъпи при такъв случай. Не се месеше в политика от края на управлението на Хосе Марселино и след убийството на дон Карлос I, цар на Португалия и Алгарвес. Не искаше да знае за революционери и революции, нито за разни Уашингтон, Хулио Престес или Жетулио и нищо не може да му попречи сега да се прибере бързо в своята кабина. Нито дори усмихнатото създание с кученцето, ако се появеше отнякъде. Искаше да остане сам, легнал, с глава, положена на една възглавница.

— Извинете, докторе, но трябва да заема моя пост на командния мостик. Трябва да видя как върви пътуването.

— Впрочем отивайте и после се върнете, за да си поговорим. Ще бъда в читалнята.

Васко забърза нагоре по стълбата и дъждът яростно шибаше кувертата, запазена за офицерите. Някакъв човек пресече пътя му към кабината.

— Добър вечер, коменданте.

Беше бордовият лекар, който пушеше една байянска пура.

— Ще отидете на мостика да смукнете от лулата си? Не предпочитате ли една пура?

Той извади от джоба на куртката си една черна и силно миришеща пура.

— Много благодаря, но пуша само с лула…

— Господинът е роден в самия Байя?…

— Да…

— И не обича пури? Това е едно престъпление… — разсмя се лекарят.

— Въпрос на навик. Извинете ме ще отида да почина малко.

— Още толкова рано?

— Имах един уморителен ден…

— Тогава лека нощ!

Вятърът натика дълбоко в носа му миризливия пушек на пурата и една по-силна вълна разклати парахода. Васко избърза към каютата си. За щастие лекарят слизаше по стълбата. Защото не му остана време да стигне до жадуваната врата. Наведе се до самата вътрешна стена и от устата му започна да излиза на струи честта и животът му, изпитваше усещането, че е настъпил последният му час, чувствуваше се мръсен, унижен, сведен до състоянието на някакъв парцал. Огледа се със страх — нямаше никой наоколо. Придвижи се към кабината си, заключи се отвътре и се тръшна на кушетката, без сили да се разсъблече.