Жоржи Амаду
Старите моряци (11) (Пълна истина за оспорваните авантюри на коменданта Васко Москосо де Арагаум — капитан далечно плаване)

За пансиона „Монте Карло“ и за петимата важни господа

Блеснала в скъпоценности: пръстени по ръцете, огърлици около шията, диадема в косите, големи обеци на ушите, влачейки опашката на вечерната си рокля, с бюст, издигнат високо от сутиена, с полуотворени в усмивка уста, Карол избърза, като ги видя да се появяват на края на стълбището:

— Е, най-после… Мислех, че днес няма да дойдете.

Тя носеше с изящество своите петдесет и шест добре преживени години и дебелината си, срещу която се бори без полза: тя дойде с годините и със спестяванията, добре вложени в полици и недвижими имоти. Победна кариера, изпълнена с труд и мъки: четиридесет години в публични домове, първо като пансионерка и после като собственичка, от онзи далечен ден, когато един търговски пътник, минавайки през Гараньоунс, я взе със себе си, като я подмами с хубавите си приказки и държанието си на човек от големия град, обещавайки й звездите от небето. И всичко това бе за една седмица, когато я заряза в Ресифе. Момиче на шестнайсет години, без стотинка, без познати, без опит, тя скиташе по мостовете, загледана във водите на реката като на едно разрешение…

През един от спокойните следобеди, излегнала се на люлеещия се австрийски стол като на някакъв трон в салона за хранене, с касата със скъпоценности върху дебелите й бедра, Карол си припомняше онази нощ на раздвоение: малката, обезчестена Каролина, с един възел в гърлото и треперещи крака, изгубена из улиците и ужасена от града, беше привлечена от водите на Капибарибе. Тя опипваше пръстените с брилянти, огърлицата от истински перли, брошките и гривните, изумрудите и топазите и си припомняше онази нощ, когато нейни бяха само всичката умора и всичкият страх на света.

Карол дойде на себе си малко след това и сега може да се усмихва, припомняйки си часовете пред самоубийство и търговския пътник. Когато се появи в Гараньоунс, той й се стори като някакъв принц от приказките, с неговите чанти с мостри и неговото сладкодумие, а беше само някакъв беден дявол, без пари и без очарование. Принцове бяха тези млади мъже, които сега се изкачваха по стълбите на пансиона „Монте Карло“. Той бе разположен на един просторен етаж на площада на театъра и беше най-елегантният и луксозен пансион за леки жени в град Байя, чиято единствена и абсолютна собственичка е Каролина да Силва Медейрос, повече позната като Карол — Златния език.

Петимата млади мъже, всички облечени в бели костюми от скъп ленен плат, с елегантни шапки от фина слама, елегантни бастуни, с накъдрени бакенбарди и мустаци, блестящи и шумни, я обградиха и обсипаха с изобилие от прегръдки и целувки, със закачки и комплименти:

— Слава на нашата царица и господарка! — поклони й се един висок към четиридесетгодишен мъж, здравеняк, с бронзова кожа и скоро остригана коса.

— Колко голяма чест, полковник! Влезте като в свой дом.

Пред краката на Карол се поклони с комично смирение един силен и симпатичен кавалер, много рус, с дяволити сини очи:

— Кланям се в краката ви, господарке на моето сърце…

— Не чак толкова, коменданте, познавам господарката на вашето сърце…

— По-хубава от всякога… — казваше третият; като й целуваше обсипаната с пръстени ръка, опитен в ласките.

Впрочем тя беше, която се наведе, за да го поздрави, и после го прегърна:

— Добре дошъл, доктор Херонимо! Дайте заповедите си на тази ваша слугиня…

Тя се обърна към един почти голобрад, красив и мълчалив младеж:

— Поручикът е очакван с нетърпение…

Накрая тя обгърна в една прегръдка, в която имаше истинско приятелство, последния от групата, с прегърбен нос, романтична коса и известна меланхолия на влюбен в очите му:

— Господин Арагаум! Мили Арагаумчо! Щастливи са очите, които ви виждат…

Погледът на Арагаум стана още по-мътен, въпреки видимото благоразположение в гласа на Карол и нейния ентусиазъм. Тя забеляза неговата тъга, помисли, че знае причината, и пошепна на ухото на младежа:

— Постоянствувай и накрая ще победиш… Аз знам какво говоря… — и добави по-високо: — Чувам признания и въздишки…

Полковникът каза през смях:

— С нашия Арагаум няма кой да се мери. Не помагат нито пагони, нито титли…

Към него също се обърна и келнерът с писклив глас и женствени движения:

— Запазих масата в ъгъла, господин Арагаум, тази постоянната.

Отидоха да я заемат и Карол ги придружаваше като изява на върховно уважение. Жените от другите маси се раздвижиха, готови да зарежат евентуалните си клиенти при най-малкия знак на господарката на дома или на някой от новодошлите. Поручикът се прегърна с една дребна руса женичка, доскоро самотна, скрита зад оркестъра.

Арагаум обгърна с поглед салона, докато срещна погледа на Дороти. Там беше тя с ръце в ръцете на Роберто, който я бе прилепил на дебелите си гърди, в положение, прекалено дори и за един пансион на веселието. Той завираше свинската си уста в шията на жената. Неспокойните, почти умоляващи очи на Дороти се спряха на Арагаум и една страхлива усмивка цъфна на нейните устни. Някаква пролетна топлота се надигна в гърдите на Арагаум. Този доктор Роберто Вейга Лима, надут и глупав, син на богати родители, не заслужаваше крехката и строга красота на Дороти, нейните плахи очи, тази жажда за любов, която изгаряше лицето й като треска.

Не беше случайна, нито безплатна тази голяма изява на уважение от страна на опитната Карол: петимата мъже, насядали около масата и поръчващи напитки, правеха чест и покровителствуваха нейния пансион. Те бяха каймакът на Байя, най-ухажваните бохеми сред ония, които се движеха из кафенета, игрални и публични домове, пансиони за леки жени. Около тях се събираха мнозина други и образуваха една голяма, прахосническа група — най-добрите хора на града. Но петимата бяха неразделни, те се събираха всеки ден привечер, играеха билярд, пиеха бира и продължаваха нощта на покер и вечеря в кабаретата.

— Тия петимата са господарите на щата… — казваха за тях, като ги видеха да влизат в двореца, в някое учреждение, в някой бар или пансиона „Моите Карло“, и имаха известно право.

Карол шепнеше нещо на ухото на полковника и правеше знаци на една висока, мургава и елегантна жена:

— Днес пристигна от Ресифе… Тя е нещо изящно.

— Грижите се само за полковника… А военноморският флот нищо ли не заслужава? — оплака се онзи със сините очи и лице на гринго.

— За коменданта имам нещо изключително сочно… Тъкмо по вашия вкус, с обгорена кожа…

Всички на масата се разсмяха. Негърката се приближаваше с вид на фатална жена. Оркестърът засвири едно аржентинско танго и Роберто излезе да танцува с Дороти. Медицина не научи за десет години, прекарани в университета (според злите езици той получил дипломата си поради прослужени в университета години), но беше научил валс, танго и мачиче^[1] и то така, че беше изключителен танцьор, въпреки тлъстините си. Ето сега с Дороти той правеше такива сложни стъпки в тангото, че бе цял спектакъл. Тя се възползуваше, за да запали гърдите на Арагаум с дълбоки погледи и плахи усмивки. Келнерът идваше с напитки, жени се движеха близо до масата в очакване на едно повикване. Негърката Мусу седна на колената на русия комендант и го гъделичкаше по врата. Карол сияеше, горда със своя пансион, с оркестъра, с жените, подбрани една по една, с внимателните келнери, със запаса от скъпи напитки, с първокласните клиенти. И преди всичко с тия петима клиенти.

Полковник Педро де Аленкар, дошъл от Рио де Жанейро, вдовец без деца, командуваше 19-и пехотен полк на гарнизон в града. Капитан втори ранг Жоржес Диас Надреу, капитан на пристанищата, син на баща французин и майка бразилка, беше като луд за една партия покер, една добра негърка и някоя забавна дяволия. Той живееше, за да измисля шеги и закачки с приятелите си, някои от тях тежички, но беше най-преданият между приятелите, когато станеше нужда от това. Той беше, който накара да изпишат, да поставят в рамка и да окачат в пансиона „Монте Карло“ двустишието: Кабарето е домашното огнище на бохемите. Доктор Херонимо де Пайва, младеж на тридесетина и няколко години, адвокат без клиентела и журналист, непознат в Рио де Жанейро, дойде в Байя, доведен от роднината си губернатор, на когото пишеше речите. Като началник на губернаторския кабинет той се радваше на най-голям престиж. Искаше да бъде политически деец и да стане федерален депутат на предстоящите избори. Поручикът Лидио Мариньо, адютант на губернатора, беше желаната партия, по която въздишаха всички девойки за женитба в града. Син на прославения полковник Америко Мариньо, феодален господар от околностите на Сан Франсиско и щатски сенатор, девойките го дебнеха иззад пердето на прозорците и въздишаха, когато той минаваше наперено в своята униформа. На вечеринките и домашните празненства те мечтаеха да танцуват с поручика. Мечтател и романтичен, Лидио също беше фаворитът на жените в публичните домове и пансиони, където често ги сменяше.

И накрая „господни“ Васко Москосо де Арагаум, Арагаузиньо, шеф на фирмата „Москосо и компания“, една от най-богатите в града, търгуваща с риба, вина, масла, европейски сиренета, английски сладки картофи и най-разнообразни други продукти. Фирмата търгуваше със селищата в целия щат Байя и проникваше в Сержипе и Алагоас посредством цял легион търговски пътници. Васко Москосо де Арагаум беше считан като един от най-богатите хора сред търговците в Байя и неговата фирма за една от най-уважаваните и солидни.

Напитките се лееха на масата — тези клиенти не се спираха пред разноските. Не им липсваха нито обществено положение, нито пари. Карол, седнала между тях, чувствуваше се малко нещо на власт, като че също и тя принадлежеше на официалните среди и голямата търговия, близка с двореца и банките, заповядваща в живота на щата. Та нима не посещаваше често нейното разкошно легло доктор Херонимо, привличан още като съвсем млад от такива зрели, опитни и дебели жени? Когато Жоржес се шегуваше с него, началникът на кабинета отговаряше:

— Не съм куче, за да оглозгвам кокали. Също не обичам зелени плодове. Карол има своите тайни… Да, нейните тайни: познанията от огромния й опит. И нейният престиж: та вече не беше ли направила да назначат един неин племенник в официалната печатница, син на нейна по-малка сестра, омъжена в Гараньоунс, чийто мъж си прекарва живота да хули пропадналата балдъза. Една обикновена молба към Херонимо през една нощ на безумие беше достатъчна. Тя произвеждаше войници в ефрейтори, настаняваше свои протежета, деца на бедни хора, нейни кръщелничета, в морското училище. Арагаузиньо й поръчителствуваше всеки път, когато тя имаше нужда да вземе пари от банката да купи още някоя къща за даване под наем. За баловете в двореца, когато там се събираше цялото байянско общество, Карол изготвяше менюто, доставяше напитките и келнерите на пансиона „Монте Карло“ бяха викани, за да обслужват строгите господа и добродетелните госпожи. Хитроумно тя оправяше и разваляше много работи и дори политици от вътрешността идваха да я ухажват и да молят за нейното покровителство. Онази малка Каролина от Гараньоунс, почти самоубийца през една нощ при мостовете на Ресифе, днес бе покрита със скъпоценности на площада при Театъра в Салвадор да Байя. И се усмихваше на масата на петимата господа.