Агата Кристи
Анонимният подател (7)

I

Мисля, че беше след около седмица, когато Партридж ме осведоми, че мисис Бейкър би искала да й отделя минута-две, ако ми е удобно.

Името мисис Бейкър не ми говореше нищо.

— Коя е мисис Бейкър? — попитах озадачено аз. — Не може ли да се срещне с мис Джоана?

Оказа се обаче, че аз съм човекът, с когото тя иска да разговаря. После се изясни, че мисис Бейкър е майката на онова момиче — Беатрис.

Съвсем бях забравил за Беатрис. От около две седмици бях забелязал една жена на средна възраст, с тънки кичури посивяла коса, да се оттегля криволичейки, обикновено на колене, от банята, стълбите или коридорите при появяването ми, и знаех, че това е новата ни приходяща прислужница. А иначе усложненията с Беатрис напълно бяха изчезнали от ума ми.

Не можех да откажа да се видя с майката на Беатрис, особено след като разбрах, че Джоана е излязла. Все пак трябва да призная, че бях леко притеснен от перспективата за срещата. Искрено се надявах да не бъда обвинен, че съм се подиграл с чувствата на Беатрис. Проклех наум злонамереността на авторите на анонимни писма, а гласно наредих майката на Беатрис да бъде поканена.

Мисис Бейкър беше едра, пълна жена със загоряло лице, която говореше много бързо. Почувствах огромно облекчение, когато не забелязах никакви признаци, по които да съдя, че е ядосана или готова да ме обвинява.

— Надявам се, сър — започна веднага тя, след като Партридж затвори вратата след себе си, — че ще извините волността, която си позволявам, идвайки при вас. Но си помислих, сър, че точно вие сте човекът, с когото трябва да говоря. Ще се радвам да ме посъветвате какво да направя при създалите се обстоятелства, защото по мое мнение, сър, нещо трябва да се направи, а и аз не обичам да бездействам, и според мене, вместо да се хленчи и да се стене, трябва да се „заловим за работа“, както каза викарият в проповедта си по-миналата седмица.

Бях доста озадачен и реших, че съм пропуснал нещо важно от разговора.

— Разбира се — отвърнах аз. — Няма ли, ъъъ, да седнете, мисис Бейкър? Ще се радвам да ви помогна, ако мога…

И замълчах в очакване.

— Благодаря ви, сър — мисис Бейкър седна на ръба на стола. — Много сте мил. Радвам се, че дойдох при вас. Все повтарях на Беатрис, която лежи и непрекъснато плаче, че понеже е от Лондон, мистър Бъртън сигурно знае какво може да се направи в дадения случай. А нещо трябва да се направи, защото тези млади мъже са толкова буйни и изобщо не се вслушват в разумните съвети, нито вярват на думите на едно момиче. Ако аз бях засегнатата, щях да му дам да се разбере и щях да попитам за онова момиче в мелницата.

Все повече и повече се озадачавах.

— Съжалявам, но нищо не разбирам. Какво се е случило?

— Става дума за писмата, сър. Онези злобни и неприлични писма, в които се използват такива лоши думи. По-лоши дори и от тези, които съм виждала в Библията.

Пропускайки тази интересна странична забележка, аз отчаяно попитах:

— Да не би дъщеря ви да е получила нови писма?

— Не тя, сър. Тя получи само едно. Онова, което стана причина да напусне работата си тук.

— Беше абсолютно неоснователно — започнах аз, обаче мисис Бейкър ме прекъсна почтително, но твърдо:

— Няма нужда да ме уверявате, сър, че написаното е долна лъжа. Имам думата на мис Партридж, а и аз самата съм убедена, че е така. Вие не сте от тези мъже, сър, зная го добре, а и сте инвалид. Всичко беше долна лъжа, но посъветвах Беатрис, че е по-добре да напусне, защото знаете какво нещо са клюките, сър. Няма дим без огън, така казват хората. За едно момиче малко повече предпазливост никога не е излишна. А и тя беше много засрамена от писмото и когато ми съобщи, че повече няма да отиде на работа, аз казах само „Съвсем правилно“. Макар че ние и двете съжаляваме за неудобствата, които…

Тъй като не знаеше как да завърши изречението, мисис Бейкър си пое дълбоко дъх и започна отново.

— И аз се надявах, че с това ще приключи всичко. Но сега Джордж, който работи в гаража, приятелят на Беатрис, е получил едно от онези писма. В него се твърдят ужасни неща за нашата Беатрис, че тя ходи с Том, сина на Фред Ледбетър, а аз мога да ви уверя, сър, че момичето е било просто учтиво с него и само го е поздравявало, така да се каже.

От новото усложнение със сина на Фред Ледбетър, Том, вече ми се зави свят.

— Чакайте сега да изясним нещата — прекъснах я аз. — Приятелят на Беатрис, ъъъ, е получил анонимно писмо, в което се отправят обвинения, че тя се среща с друг младеж?

— Точно така, сър, и всичко това, изразено с ужасни думи, е подлудило младия Джордж. Той дойде бесен и заяви на Беатрис, че няма да търпи такива неща и не би се примирил тя да ходи с други мъже зад гърба му, а когато тя му каза, че всичко написано е лъжа, той й отговори, че няма дим без огън, и изхвърча разярен, и оттогава Беатрис е толкова разстроена, че аз реших да си сложа шапката и да дойда при вас, сър.

Мисис Бейкър направи пауза и ме погледна с надежда, подобно на куче, което чака да получи награда, след като ловко е изпълнило труден номер.

— Но защо дойдохте при мене? — попитах аз.

— Както разбрах, сър, вие също сте получили едно от онези отвратителни писма, и си помислих, че като лондончанин ще знаете как да постъпите.

— Ако бях на ваше място, щях да отида в полицията. Тази история трябва да бъде спряна.

Мисис Бейкър изглеждаше дълбоко шокирана.

— О, не, сър. Не мога да отида в полицията.

— Защо не?

— Никога не съм си имала работа с полицията. Никой от нас не го е правил.

— Сигурно е така. Но полицаите са единствените хора, които могат да се справят, защото такава им е работата.

— Да отида при Бърт Ръндъл?

Знаех, че Бърт Ръндъл е полицаят.

— В полицейското управление сигурно има сержант или инспектор.

— Аз да отида в полицейското управление?

Гласът на мисис Бейкър изразяваше упрек и недоверие.

Започнах да се ядосвам.

— Това е единственият съвет, който мога да ви дам.

Мисис Бейкър мълчеше и очевидно съвсем не беше убедена. После замислено и сериозно заяви:

— Тези писма трябва да бъдат спрени, сър, непременно трябва да бъдат спрени. Рано или късно ще причинят зло.

— Струва ми се, че вече са го причинили — отговорих аз.

— Имах предвид насилие, сър. Младежите понякога стават много избухливи, а и възрастните също.

— Много хора ли са получили от тези писма?

Мисис Бейкър кимна.

— Става все по-лошо и по-лошо, сър. Мисис и мистър Бидъл в Блу Бор, те винаги са били много щастливи, а сега тези писма карат съпруга да си мисли разни неща, които изобщо не са верни, сър.

Наведох се напред:

— Мисис Бейкър, имате ли някаква представа, някаква идея за това, кой може да пише отвратителните писма?

За моя най-голяма изненада тя кимна.

— Имаме идея, сър. Да, имаме много правдоподобна идея.

— Кой е?

Предполагах, че няма да иска да спомене името, но тя веднага отвърна:

— Мисис Клийт, така мислим, сър. Със сигурност е мисис Клийт.

Тази сутрин вече бях чул толкова много имена, че съвсем се обърках. Затова попитах:

— Коя е мисис Клийт?

Както разбрах, мисис Клийт беше съпругата на един стар градинар, който нямаше постоянна работа. Живееше в къща на пътя, който водеше надолу към воденицата. Следващите ми въпроси не получиха задоволителни отговори. Когато попитах защо смятат, че мисис Клийт пише тези писма, мисис Бейкър само отвърна многозначително: „Точно в нейния стил е“.

Накрая я изпратих, като повторих съвета си да отиде в полицията, но разбрах, че едва ли щеше да го последва. Останах с впечатлението, че съм я разочаровал.

После размислих върху думите й. Според мене сигурно твърдението й беше истина, след като цялото село беше на мнение, че мисис Клийт е виновна, макар и доказателствата да бяха съмнителни. Реших да поговоря с Грифит за случая. Вероятно познаваше тази жена. Ако той смяташе, че е уместно, можехме да отидем в полицията и да кажем, че тя стои на дъното на всички тези неприятности.

Пристигнах при него в часа, в който приемното му време беше към края си. След като и последният пациент си тръгна, влязох в кабинета.

— Здравейте, Бъртън.

Разказах му накратко разговора си с мисис Бейкър и му предадох думите й, че според нея мисис Клийт е отговорна за писмата. За мое разочарование Грифит поклати глава.

— Не е толкова просто.

— Не смятате ли, че тази жена е на дъното на всичко?

— Може и да е. Но ми се струва доста невероятно.

— Тогава защо всички мислят, че тя е виновна?

Той се усмихна.

— О, вие не сте наясно. Мисис Клийт е местната вещица.

— Боже мой! — възкликнах аз.

— Да, в днешно време звучи доста странно, но такава е истината. Всички смятат, че има някои хора, някои семейства, които е по-добре да не бъдат закачани. Мисис Клийт произлиза от семейство на магьосници. Опасявам се, че тя полага доста усилия, за да поддържа легендата. Тя е странна жена — злобна и язвителна. Не й беше трудно, когато някое дете си порежеше пръста или паднеше лошо, или пък се разболееше от заушка, да кимне с глава и да каже: „Да, той открадна ябълките ми миналата седмица“ или „Той дръпна опашката на котката ми“. Скоро майките започнаха да държат децата си далече от нея, а други жени й носеха мед или сладкиши, които бяха опекли, за да спечелят благоразположението й и да не ги урочаса. Глупаво и суеверно е, но е така. Ето защо е естествено да смятат, че тя стои на дъното на всичко.

— А вярно ли е?

— О, не. Тя не е такъв човек. Не е толкова просто.

— Имате ли някаква идея? — погледнах го аз с любопитство.

Той поклати глава, но погледът му беше разсеян.

— Не. Нямам никаква идея. Но това не ми харесва, Бъртън. Накрая ще се случи някакво нещастие.