Агата Кристи
Анонимният подател (10)

II

Новината за трагедията донесе Партридж. Партридж обожаваше нещастията. Носът й винаги потрепваше възбудено, когато съобщаваше лоши новини.

Тя влязла в стаята на Джоана, а носът й потрепвал повече от всякога, очите й блестели, ъглите на устата й били отпуснати в престорена скръб.

— Нещо ужасно се е случило тази сутрин, мис — казала тя, докато вдигала транспарантите.

На Джоана, с нейните лондонски навици, й трябвали една-две минути, за да се разсъни. Тя само измърморила „Ааа“ и се обърнала на другата страна, без да прояви интерес.

Партридж оставила чая й до нея и започнала отново.

— Ужасно е! Шокиращо! Не можах да повярвам, когато чух.

— Кое е ужасно? — попитала Джоана, опитвайки се да се събуди.

— Горката мисис Симингтън — после Партридж драматично замълчала. — Мъртва е.

— Мъртва? — Джоана се изправила в леглото, вече напълно разсънена.

— Да, мис, вчера следобед, а още по-лошото е, че се е самоубила.

— О, не, Партридж!

Джоана наистина била шокирана — мисис Симингтън не е точно човека, който бихте свързали с някаква трагедия.

— Да, мис, истина е. Направила го е. Не че не е била принудена да го направи, горката жена.

— Принудена? — Тогава Джоана започнала да се досеща за истината. — Да не би…

Тя попитала с поглед и Партридж й кимнала.

— Точно така, мис. Едно от онези отвратителни писма!

— Какво е пишело в него?

За съжаление Партридж не беше успяла да научи.

— Тези неща наистина са отвратителни — отбелязала Джоана. — Но не мога да разбера как могат да доведат някого до самоубийство.

Партридж подсмръкнала и многозначително отвърнала:

— Освен ако не са верни, мис.

— О! — възкликнала Джоана.

След като Партридж напуснала стаята, сестра ми допила чая си, наметнала един халат и решила да дойде при мене, за да ми каже новината.

Сетих се за думите на Оуен Грифит. Рано или късно куршумът, изстрелян напосоки, попада в целта. Сега беше поразил мисис Симингтън. Колкото и невероятно да изглеждаше, очевидно тя е имала някаква тайна… Помислих си, че въпреки цялата си интелигентност, тя не беше особено издръжлива. Беше от онези слаби жени, които се нуждаеха от опора и лесно се пречупваха.

Джоана ме побутна и попита за какво мисля. Повторих й думите на Оуен.

— Разбира се, както винаги той знае всичко — язвително заяви Джоана. — Този човек си мисли, че знае всичко.

— Той е умен.

— Той е просто надут — отсече Джоана. После добави: — Ужасно надут! — След минута-две тя продължи: — Колко ужасно за съпруга й, а и за момичето. Как мислиш, че се чувства Меган?

Нямах никаква представа и казах това на Джоана. Беше странно, че никой не можеше да прецени какво чувства или мисли Меган.

Джоана кимна и заяви:

— Човек никога не знае какво мислят децата, сменени от феите. — След кратко мълчание добави: — Мислиш ли… Би ли искал… Чудя се дали тя ще се съгласи да дойде и да поживее с нас няколко дни? Шокът е доста голям за девойка на нейната възраст.

— Можем да отидем и да я попитаме — съгласих се аз.

— За момчетата не е страшно — продължи сестра ми. — Гувернантката им ще се погрижи за тях. Предполагам обаче, че тя е от онзи тип хора, които могат да подлудят Меган.

Реших, че е напълно възможно. Представих си как Елси Холанд изрича баналност след баналност и предлага безброй чаши чай. Мило същество, но не точно човекът, от който се нуждаеше едно чувствително момиче.

Самият аз си мислех да поканя Меган, но се радвах, че предложението дойде от Джоана, без да й го подсказвам.

След закуска се отправихме към къщата на семейство Симингтън. И двамата бяхме доста нервни. Отиването ни там можеше да се изтълкува като проява на нескрито и граничещо с жестокост любопитство. За щастие срещнахме Оуен Грифит на портата. Изглеждаше обезпокоен и замислен. Въпреки всичко ме поздрави топло.

— О, здравейте, Бъртън. Радвам се да ви видя. Това, от което се страхувах, че рано или късно ще стане, се случи. Проклета работа!

— Добро утро, доктор Грифит — каза Джоана с глас, който обикновено използваше, когато разговаряше с една от глухите ни лели.

Грифит се стресна и се изчерви.

— О… о, добро утро, мис Бъртън.

— Помислих си, че не сте ме видели.

Оуен Грифит почервеня още повече. Срамежливостта му го обгърна като мантия.

— Аз… аз… Съжалявам, бях се замислил и не ви видях.

Джоана безжалостно продължи:

— Но все пак аз имам съвсем нормален човешки ръст.

— Само от раменете надолу — казах й тихо и строго аз. После продължих на висок глас: — Сестра ми и аз се чудехме, Грифит, дали ще бъде удобно да поканим момичето да дойде у нас за ден-два. Как мислите? Не бих искал да се натрапвам, но сигурно ударът е твърде голям за горкото дете. Как ще реагира Симингтън на подобно предложение?

Грифит поразсъждава върху идеята и накрая заяви:

— Смятам, че ще бъде чудесно. Тя е доста особено и нервно момиче и ще й се отрази добре да се откъсне за малко от цялата тази история. Мис Холанд върши чудеса, тя е здравомислещ човек, но и без това работата около момчетата и Симингтън е достатъчна. Той е твърде изтощен и объркан.

— Било е… — поколебах се аз — самоубийство?

— О, да — кимна Грифит. — Не би могло да е нещастен случай. Написала е „Не мога да продължавам“ на парче хартия. Писмото трябва да е пристигнало вчера със следобедната поща. Пликът беше на пода до стола й, а самото писмо — смачкано на топка и хвърлено в камината.

— Какво… — и аз спрях, ужасен от себе си.

Грифит се усмихна мрачно.

— Не бива да се притеснявате да питате. Писмото ще бъде прочетено по време на следствието. За съжаление няма да се мине без тази формалност. Беше в обичайния стил — отново с неприлично съдържание. Конкретното обвинение е, че второто момче — Колин, не е син на Симингтън.

— Мислите ли, че е вярно? — недоверчиво възкликнах.

Грифит сви рамене.

— Не мога да кажа нищо. Живея тук само от пет години. Доколкото зная, Симингтън бяха тиха, щастлива семейна двойка, изцяло отдадени един на друг и на децата си. Вярно е, че това момче не прилича много на родителите си — вземете яркочервената му коса например, но често децата имат чертите на дядо си или баба си.

— Тази липса на прилика сигурно предизвикала конкретното обвинение. Отвратително и неуместно обвинение, съвсем напосоки.

— Твърде вероятно. Всъщност зад всички тези отровни писма няма истински факти, а само необуздана злоба и ненавист.

— Но улучи право в целта — намеси се Джоана. — Все пак тя не би се самоубила, ако не беше вярно?

Грифит каза колебливо:

— Не съм съвсем сигурен. От известно време имаше проблеми със здравето, беше напрегната и истерична. Страдаше от нервно разстройство. Смятам, че е възможно шокът от получаването на подобно писмо, съдържащо такива факти, да е предизвикал паника и чувство на безнадеждност и тя да е решила да се самоубие. Може би си е внушила, че съпругът й няма да й повярва, когато отрича обвиненията. Не е изключено срамът и отвращението да са й подействали толкова силно, че да са нарушили временно способността й да преценява правилно обстоятелствата.

— Самоубийство в състояние на временна невменяемост — прекъсна го Джоана.

— Точно така. Мисля, че имам достатъчно основания да защитавам тази теза по време на следствието.

— Разбирам — отвърна Джоана.

Нещо в гласа й накара Оуен да продължи ядосано:

— Всички основания! Не сте ли съгласна, мис Бъртън?

— О, напротив, съгласна съм. На ваше място и аз бих направила същото.

Оуен я погледна със съмнение, после бавно тръгна надолу по улицата. Джоана и аз продължихме към къщата.

Предната врата беше отворена и беше по-лесно да влезем направо, отколкото да звъним, още повече че отвътре се чуваше гласът на Елси Холанд.

Тя говореше на мистър Симингтън, който се беше свил на един стол и изглеждаше напълно замаян.

— Наистина, мистър Симингтън, трябва да хапнете нещо. Не сте закусвали, поне не така, както трябва, снощи не ядохте нищо, а след този шок се нуждаете от достатъчно сили, за да не се разболеете. Докторът ви каза същото, преди да си тръгне.

С безжизнен глас Симингтън й отвърна:

— Много сте мила, мис Холанд, но…

— Една чаша с прекрасен, топъл чай — отвърна Елси Холанд и набута напитката в ръцете му.

Лично аз бих дал на бедния човек уиски със сода. Мисля, че се нуждаеше точно от това. Както и да е, той прие чашата с чай и погледна Елси Холанд:

— Не знам как да ви се отблагодаря за всичко, което направихте и продължавате да правите, мис Холанд. Вие сте просто чудесна.

Момичето се изчерви и изглеждаше поласкано.

— Много мило от ваша страна, че го казвате, мистър Симингтън. Трябва да ми позволите да ви помогна с всичко, което мога. Не се притеснявайте за децата — ще се грижа за тях, ще успокоя и прислугата, а ако има нещо друго, което трябва да направя — да напиша някои писма или да телефонирам на някого, не се колебайте да ми кажете.

— Много сте мила — повтори Симингтън.

Елси Холанд се обърна, видя ни и бързо дойде при нас.

— Не е ли ужасно? — прошепна тя.

Като я гледах, си помислих, че наистина е мило момиче. Приятно, оправно, практично в критични случаи. Прекрасните й сини очи бяха леко зачервени, което показваше, че е достатъчно мекосърдечна, за да пролее няколко сълзи за смъртта на работодателката си.

— Може ли да поговорим? — попита Джоана. — Не бихме искали да безпокоим мистър Симингтън.

Елси Холанд кимна разбиращо и ни поведе към трапезарията, която се намираше на другия край на вестибюла.

— Наистина е ужасно за него — повтори тя. — Такъв шок. Кой би си помислил, че подобно нещо може да се случи? Сега, разбира се, съзнавам, че от известно време се държеше странно. Беше ужасно нервна и непрекъснато плачеше. Помислих си, че има проблеми със здравето, но доктор Грифит винаги ни успокояваше, че не е нищо сериозно. Беше раздразнителна и сприхава и понякога човек не знаеше как да се държи с нея.

— Всъщност дойдохме да попитаме дали можем да вземем Меган при нас за няколко дни, ако тя иска, разбира се — прекъсна я Джоана.

Елси Холанд изглеждаше доста изненадана.

— Меган? — колебливо попита тя. — Не зная. Искам да кажа, много мило от ваша страна, но тя е толкова странно момиче. Човек никога не знае какво е отношението й в даден момент, какво всъщност мисли.

— Решихме, че така можем да помогнем — неопределено продължи Джоана.

— О, що се отнася за това, наистина ще ми помогнете. Трябва да се грижа за момчетата (те в момента са при готвачката), а също и за бедния мистър Симингтън — той се нуждае от грижи, а има и толкова други неща, които ми предстои да свърша. Наистина нямам много време за Меган. Мисля, че сега е в старата детска стая на последния етаж на къщата. Изглежда иска да бъде далече от всички. Не зная дали…

Джоана ме погледна едва забележимо. Бързо се измъкнах от стаята и се качих горе.

Старата детска стая беше на последния етаж. Отворих вратата и влязох. Долната стая гледаше към градината и щорите бяха вдигнати. Но в тази стая, която имаше изглед към пътя, те бяха спуснати докрай.

В сивия сумрак видях Меган, която се беше свила на дивана до отсрещната стена. Напомняше ми за уплашено животно, което се крие. Беше се вцепенила от страх.

— Меган.

Приближих се и несъзнателно възприех тона на човек, успокояващ ужасено животинче. Бях искрено изненадан, че не й подадох морков или захарче. Прииска ми се да го направя.

Тя се втренчи в мене, без да помръдне и без да промени изражението на лицето си.

— Меган. Джоана и аз дойдохме да те поканим да поживееш у нас известно време, ако искаш, разбира се.

От неясния здрач долетя глухият й глас.

— Да живея с вас? Във вашата къща?

— Да.

— Искаш да кажеш, че сте дошли да ме отведете оттук?

— Да, мила.

Изведнъж започна цялата да се тресе. Беше страшно, но в същото време и много трогателно.

— О, моля ви, отведете ме оттук! Моля ви. Ужасно е да бъда тук и да се чувствам толкова виновна.

Приближих се до нея и ръцете й се вкопчиха в ръкава ми.

— Аз съм ужасна страхливка. Не знаех, че съм такава.

— Всичко е наред, смешничето ми — казах аз. — Тези неща действат доста разстройващо. Хайде, ела.

— Може ли веднага да тръгнем? Без да губим нито минута.

— Ами, няма ли да си вземеш някои неща?

— Какви неща? Защо?

— Мило мое момиче, ние ще ти осигурим легло и баня и всичко останало, но не си мисли, че ще ти отстъпя четката си за зъби.

Тя се изхили тихо.

— Разбирам. Днес май съм доста глупава. Не трябва да ми обръщаш внимание. Ще отида да си взема някои неща. Ти… Нали няма да си тръгнете без мене?

— Ще чакаме пред вратата.

— Благодаря. Много благодаря. Съжалявам, че съм толкова глупава. Ужасно е, когато загубиш майка си.

— Зная.

Потупах я приятелски по гърба. Тя ми хвърли благодарен поглед, после изчезна в спалнята, а аз слязох долу.

— Намерих Меган. Идва.

— О, това е чудесно! — възкликна Елси Холанд. — Така ще се поразвлече малко. Доста е нервна. Труден характер. Ще бъде голямо облекчение за мене, ако поне за нея не трябва да се грижа. Много мило от ваша страна, мис Бъртън. Надявам се, че няма да ви досажда. О, Боже мой, пак телефонът. Трябва да го вдигна. Мистър Симингтън не е в състояние.

Тя излезе бързо от стаята.

— Изключително грижовен ангел! — отбеляза Джоана.

— Думите ти са доста злобни. Тя е мило момиче и явно е много опитна.

— Наистина. И го съзнава.

— Не ти подхожда, Джоана.

— Искаш да кажеш да оставя момичето да си гледа работата?

— Именно.

— Не мога да понасям самодоволни хора. Те предизвикват най-лошите ми инстинкти — отвърна Джоана. — Как е Меган?

— Беше се свила в тъмната стая като ранена газела.

— Горкото дете. Имаше ли желание да дойде?

— Направо подскочи от радост.

Тропотът във вестибюла възвести слизането на Меган и на куфара й. Излязох и го взех от нея. Зад мене Джоана настойчиво я подкани:

— Хайде. Вече два пъти отказах прекрасния горещ чай.

Излязохме навън при колата. Подразних се, че Джоана трябваше да качи куфара. Вече се оправях само с една патерица, но все още не бях готов за атлетически подвизи.

— Качвай се — подканих Метан.

Тя се качи, а след нея и аз. Джоана запали колата и ние потеглихме към къщи.

Когато пристигнахме в Литъл Фърз, Меган се стовари на един стол и избухна в сълзи. Плачеше с искреността и усърдието на дете — мисля, че точната дума беше „рев“. Излязох от стаята, за да потърся някакъв лек, а Джоана остана, макар че се чувстваше съвсем безпомощна.

След малко чух Меган да казва със задавен глас:

— Съжалявам. Изглежда идиотско.

— Няма нищо. Вземи си друга кърпа — мило предложи Джоана.

Предполагам, че й подаде необходимата вещ. Влязох отново в стаята и подадох на Меган една препълнена чаша.

— Какво е това?

— Коктейл — отвърнах.

— Така ли? Наистина ли? — сълзите на Меган незабавно пресъхнаха. — Никога не съм пила коктейл.

— Сега е моментът да го направиш.

Меган внимателно опита напитката, после върху лицето й цъфна щастлива усмивка, тя наведе главата си назад и изпи коктейла наведнъж.

— Прекрасен е — каза тя. — Мога ли да получа още един?

— Не.

— Защо?

— След около десет минути ще ти стане ясно.

— О!

Меган прехвърли вниманието си върху Джоана.

— Наистина ужасно съжалявам, че бях толкова досадна, виейки така. Не мога да разбера защо. Изглежда много глупаво, понеже всъщност се радвам, че съм тук.

— Няма нищо — отвърна Джоана. — Ние също се радваме, че ще ни гостуваш.

— Не е възможно. Вие просто сте любезни и все пак аз съм ви благодарна.

— Моля те, остави благодарностите — прекъсна я Джоана. — Това ще ме притесни много. Казах истината, когато ти споменах, че ще се радваме да ни гостуваш. Джери и аз вече изчерпахме всички теми за разговор помежду си и не можем да измислим нищо ново.

— Но сега ще имаме всякакви интересни дискусии — за Гонерила и Регана, и прочие — добавих аз.

Лицето на Меган светна.

— Дълго мислих и май че открих отговора. Сигурно е било заради факта че ужасният им стар баща винаги ги е карал да се подмазват. Когато непрекъснато трябва да повтаряш „Благодаря ви“ и „Колко сте мил“, и всякакви подобни неща, това те кара да бъдеш лош и странен по природа и да мечтаеш поне веднъж да постъпиш отвратително, просто за разнообразие. И когато се появи такъв случай, вероятно вече си се главозамаял и отиваш твърде далече. Старият крал Лир е бил ужасен, нали? Искам да кажа, че си е заслужил отношението на Корделия.

— Виждам, че се очертават интересни спорове относно Шекспир — отбелязах аз.

— Ясно. Вие двамата ще ставате интелектуалци — заяви Джоана. — Аз обаче се страхувам, че винаги съм намирала Шекспир за ужасно скучен. Например дългите сцени, в които всички са пияни и се предполага, че трябва да са смешни.

— Като говорим за пиене — обърнах се аз към Меган, — как се чувстваш?

— Много добре, благодаря.

— Не си ли замаяна? Джоана не ти ли изглежда двойна или нещо подобно?

— Не. Просто съм настроена да говоря по-дълго, отколкото трябва.

— Чудесно — заявих аз. — Очевидно пиенето ти понася. Ако, разбира се, това е първият ти коктейл.

— О, да.

— Издръжливата глава е ценно качество за всеки човек — казах аз.

Джоана заведе Меган горе, за да си разопакова багажа.

Партридж влезе в стаята и кисело съобщи, че е приготвила само две чаши яйчен крем за обяд и попита какво да направи.