Агата Кристи
Анонимният подател (2)

II

Виждам, че не започнах както трябва. Не съм описал Лимсток, а без да разбере какъв град е Лимсток, човек няма да разбере и разказа ми.

Преди всичко Лимсток има древна история. Някъде по времето на норманското нашествие е бил важен център — най-вече като църковно средище. В Лимсток имало манастир и безброй амбициозни и властни игумени. Лордове и барони от близката околност си уреждали сметките с небесното царство, като оставяли част от земите си на манастира. Манастирът в Лимсток дълги години бил богат, влиятелен и могъщ в този район. Но след време Хенри VIII го принудил да сподели съдбата на всички свои съвременници. Оттогава градът бил управляван от крепост. Но продължавал да бъде важен. Имал права, привилегии и богатства.

По-късно, през хиляда седемстотин и някоя година, прогресът помел Лимсток. Крепостта се срутила. Покрай Лимсток не минавали нито железопътни линии, нито главни пътища. Той се превърнал в малко провинциално пазарно градче, незначително и забравено от всички, с хълмове, простиращи се зад него, заобиколено от мирни ферми и полета.

Веднъж седмично тук се провеждаше пазар и тогава човек можеше да срещне говеда по уличките и пътищата. Два пъти годишно се организираха конни надбягвания, на които се явяваха само най-невзрачните коне. Главната улица беше очарователна, с изискани къщи навътре в дворовете, които изглеждаха несъвместими с изложените по прозорците на приземните им етажи кифли, зеленчуци или плодове. Имаше голям, неподреден манифактурен магазин, внушителен железарски магазин, претенциозна поща, няколко магазина, разпръснати из града и предлагащи неизвестно какво, две съперничещи си месарници и универсален магазин. Лимсток разполагаше и с лекар, адвокатска кантора „Галбрейт, Галбрейт и Симингтън“, красива и изненадващо голяма църква, датираща от 1420 година, с вградени останки от саксонците, грозно ново училище и две кръчми.

Такъв беше Лимсток. Подтикван от Емили Бартън, всеки, който заемаше някакво положение в града, дойде да ни посети и по-късно, след като си купи чифт ръкавици и сложи една твърде грозна кадифена барета, Джоана тръгна да връща визитите.

Всичко беше ново и забавно за нас. Ние не бяхме дошли тук за цял живот. За нас пребиваването в градчето беше само интерлюдия. Бях се приготвил да изпълнявам наставленията на лекаря си и да се интересувам от съседите си.

Джоана и аз се забавлявахме много.

Спомних си и за препоръките на Маркъс Кент да се наслаждавам на местните скандали. Изобщо обаче не предполагах по какъв начин ще се запозная с тези скандали.

Особеното в случая беше, че когато писмото пристигна, ни стана страшно весело.

Спомням си, че то пристигна по време на закуска.

Обърнах го лениво, както прави човек, когато времето тече бавно и всяка случка трябва да се проточва до безкрайност. Забелязах, че е пуснато в селото, с напечатан на машина адрес.

Отворих го преди другите две писма с пощенско клеймо от Лондон, защото в едното от тях имаше сметка, а другото беше от някакъв наш братовчед — много досаден човек.

Вътре на лист хартия бяха залепени думи, съставени от изрязани от някаква книга букви. Минута-две гледах думите, без да осъзнавам значението им. После ахнах.

Джоана, която се взираше намръщено в някакви сметки, вдигна поглед.

— Хей — каза тя, — какво става? Изглеждаш ужасно стреснат.

В писмото, с много груби думи се изразяваше мнението на автора, че Джоана и аз не сме брат и сестра.

— Това е едно особено неприлично анонимно писмо — отвърнах аз.

Все още бях шокиран. Някак си човек не очаква такова нещо в тихо и затънтено място като Лимсток.

Джоана веднага прояви жив интерес.

— Нима? И какво пише в него?

Забелязал съм, че в романите анонимните писма с неприлично и гадно съдържание никога не се показват, ако е възможно, на жени. Предполага се, че жените на всяка цена трябва да бъдат предпазвани от шока, който те могат да причинят на деликатната им нервна система.

Съжалявам, но трябва да ви кажа, че нито за момент не ми дойде наум да не показвам писмото на Джоана. Веднага й го подадох.

Тя оправда вярата ми в нейната твърдост, като не прояви никакво друго чувство, освен че се развесели.

— Каква ужасна мръсотия! Досега само бях слушала за анонимни писма, но не бях виждала нито едно. Всички ли са такива?

— Не знам — отвърнах аз. — На мене също ми се случва за първи път.

Джоана започна да се хили.

— Сигурно беше прав за грима ми, Джери. Предполагам, че те ме смятат за лека жена!

— Освен грима — добавих аз, — да не забравяме и факта, че баща ни беше висок, тъмен човек с изпито лице, а майка ни — руса, дребна, със сини очи, и аз приличам на него, а ти на нея.

Джоана кимна замислено.

— Да, ние изобщо не си приличаме. Никой не би ни взел за брат и сестра.

— Е, някой със сигурност се съмнява — отвърнах аз възбудено.

Джоана заяви, че смята всичко за ужасно смешно. Замислено размаха писмото, като го държеше за единия ъгъл, и попита какво ще правим с него.

— Мисля, че правилният начин на действие е да го пуснем в огъня със силни възклицания на отвращение.

Веднага преминах от думи към действия. Джоана ме аплодира и добави:

— Направи го много добре. Трябваше да станеш актьор. Имаме късмет, че все още съществуват камини, нали?

— Кошчето за боклук нямаше да е толкова драматично — съгласих се. — Можех, разбира се, да подпаля писмото с кибрит и бавно да го наблюдавам как гори или по-точно да го наблюдавам как бавно изгаря.

— Когато искаш да изгориш нещо, обикновено не става лесно — отбеляза Джоана. — Вероятно ще изгасне и ще трябва да палиш клечка след клечка.

Джоана стана и отиде до прозореца. После рязко обърна глава.

— Чудя се — каза тя — кой ли го е написал?

— Сигурно никога няма да узнаем — отвърнах аз.

— Не, предполагам, че няма. — За момент тя замълча, а после продължи: — Всъщност, като си помисля, не виждам нищо смешно в писмото. Знаеш ли, смятах, че тук ни харесват.

— И наистина е така. Това е просто някой ненормален.

— Предполагам. Уф, противно е!

Тя излезе навън на слънце. Докато пушех първата си цигара след закуска, си помислих, че всъщност е права. Беше отвратително. Някой беше против нашето идване тук, някой беше против изисканата, блестяща младост и красота на Джоана, някой искаше да ни нарани. Вероятно щеше да бъде най-добре да го приемем на шега и все пак някъде дълбоко в себе си имах усещането, че изобщо не ми е до смях…

Доктор Грифит дойде същата сутрин. Бях се разбрал с него да ме преглежда всяка седмица. Оуен Грифит ми харесваше. Беше мургав, тромав, с непохватни движения и сръчни, деликатни ръце. Говореше нервно и беше доста срамежлив.

Той каза, че темпото на възстановяването ми е окуражаващо. После добави:

— Добре се чувствате, нали? Не знам дали на мене така ми се струва или наистина не сте в настроение тази сутрин?

— Не, не съм — отвърнах аз. — Със сутрешното кафе пристигна едно крайно цинично анонимно писмо и остави доста неприятен вкус в устата ми.

Той изпусна чантата си на пода. Изпитото му, мургаво лице беше развълнувано.

— Искате да кажете, че и вие сте получили едно от тези писма?

Бях заинтригуван.

— Значи има и други? — попитах го аз.

— Да. От известно време започнаха да пристигат.

— О, разбирам. Бях останал с впечатлението, че присъствието на непознати тук е нежелано.

— Не, не, няма нищо общо с вашето пристигане. Всичко е просто… — той спря. После попита: — Какво пише в него? Поне… — внезапно се изчерви и се притесни. — Може би не трябва да питам?

— С удоволствие ще ви кажа. В него просто пишеше, че луксозната проститутка, която съм довел тук, не ми е сестра, дори и природена! Това, ако мога да отбележа, е доста смекчен вариант.

Мургавото му лице поруменя от гняв.

— Отвратително! Сестра ви не… не е разстроена, надявам се?

— Джоана изглежда като ангела от върха на коледната елха, но е изключително съвременна и доста издръжлива. Намира го за много забавно. Такова нещо никога не й се беше случвало.

— Надявам се — отвърна топло Грифит.

— Така или иначе — заявих твърдо аз, — мисля, че това е най-добрият начин, по който можем да го приемем — като нещо напълно нелепо.

— Да. Само че…

— Точно така. „Само че“…

— Проблемът е, че веднъж като започнат, тези неща все повече се задълбочават.

— Така си и мислех.

— Разбира се явлението е патологично.

Кимнах утвърдително.

— Имате ли някаква идея кой ги изпраща? — попитах аз.

— Не, но ми се иска да зная. Вижте, за тази напаст от анонимни писма може да има две причини. Едната е конкретна — насочена е към определена личност или група от хора, тоест, тя е мотивирана. Навярно е човек, който има зъб на някого (или поне си мисли, че е така) и избира особено отвратителен и непочтен начин, за да си отмъсти. Долно и противно е, но не е непременно лудост и обикновено е много лесно да се разбере кой е авторът — уволнен прислужник, ревнива жена и така нататък. Но ако причината не е конкретна, тогава нещата са по-сериозни. Писмата се изпращат безразборно и целта на автора им е да се освободи от чувството си на безсилие. Както вече отбелязах, това определено е патологично. И лудостта нараства. Разбира се, накрая откриват въпросния човек, той обикновено е някой, който е изцяло извън подозрение, и край. Миналата година в друга част на страната имаше подобен взрив. Излезе, че е управителката на шапкарския отдел в голям универсален магазин. Тиха, изискана жена, работила там от години. Спомням си нещо подобно и от последната си работа на север, но тогава се оказа, че писмата са писани от злоба. Така че съм се сблъсквал с подобни случаи и, да си говорим откровено, те ме плашат!

— От дълго време ли продължава? — попитах аз.

— Не. Разбира се, трудно е да се каже, тъй като хората, които получават тези писма, обикновено не съобщават за тях. Хвърлят ги в огъня.

Той направи пауза.

— Аз самият получих едно. Симингтън, адвокатът, също. И още един-двама от по-бедните ми пациенти ми споменаха, че и на тях им се е случило.

— И всичките ли са с подобно съдържание?

— О, да. Определено са на сексуална тема. Това е характерна черта — той се изхили. — Симингтън беше обвинен в извънбрачна връзка със секретарката си, бедната стара мис Гинч, която е поне четирийсетгодишна, с пенсне и зъби като на заек. Симингтън го занесе в полицията. Писмата до мене съдържаха обвинения, че нарушавам професионалното благоприличие с пациентките си. Прегрешенията ми бяха описани с най-големи подробности. Всички тези писма звучат по детски абсурдно, но са ужасно злобни. — Лицето му се промени, стана много сериозно. — И все пак ме е страх. Подобни неща могат да бъдат опасни, нали знаете.

— Предполагам.

— Виждате ли, въпреки че писмата са проява на груба, детинска злоба, рано или късно едно от тях ще постигне целта си. Тогава Господ знае какво може да се случи! Страхувам се и от ефекта, който могат да имат върху ограничените, подозрителни, необразовани умове. Ако видят нещо написано, те смятат, че е вярно. Възможно е да възникнат всякакви усложнения.

— Беше неграмотно писмо — казах аз замислено. — Според мене е написано от някой, който е почти неграмотен.

— Дали? — попита Оуен и си тръгна.

Когато се замислих по-късно, реших, че този въпрос „Дали?“ е крайно обезпокоителен.