Агата Кристи
Анонимният подател (20)

V

По време на вечерята Джоана попита Партридж дали следобедният чай с гостенката й е минал добре. Партридж почервеня и още повече се скова.

— Благодаря за вниманието, мис, но Агнес изобщо не се появи.

— О, съжалявам.

— За мене няма никакво значение.

Партридж беше толкова възмутена, че благоволи да ни го покаже.

— Не бях аз тази, която я покани! Тя позвъни, каза, че нещо я тревожи и попита дали може да дойде тук, тъй като днес бил свободният й ден. Аз се съгласих, след като получих разрешението ви. И след всичко това изобщо да не се обади! Дори не се извини, въпреки че се надявам утре сутринта да получа картичка. Днешните момичета не знаят къде им е мястото и нямат представа от добро държание.

Джоана се опита да успокои нараненото достойнство на Партридж.

— Може би не се е чувствала добре. Не позвъни ли да попиташ?

Партридж отново се стегна.

— Не, не позвъних, мис. Не, наистина. Ако на Агнес й харесва да се държи грубо, това си е нейна работа, но когато се срещнем, ще й дам да се разбере.

Партридж излезе от стаята, изпълнена с възмущение, а Джоана и аз избухнахме в смях.

— Вероятно случаят прилича на онези, които поместват в „Колоната със съветите на леля Нанси“ — казах аз. — „Приятелят ми се държи хладно с мене, какво да направя?“ Тъй като леля Нанси липсва, се е наложило да прибегне за съвет до Партридж, но междувременно са се сдобрили и сигурно в този момент Агнес и приятелят й са една от онези безмълвни, прегърнати двойки, на които човек може да се натъкне внезапно, когато минава покрай някоя тъмна ограда. Те ужасно могат да те притеснят, но не и ти тях.

Джоана се разсмя и се съгласи с мене. Започнахме да говорим за анонимните писма и се запитахме как ли върви разследването на Наш и меланхоличния Грейвс.

— Измина точно една седмица от самоубийството на мисис Симингтън. Мисля, че вече трябва да са разкрили нещо. Нечии отпечатъци, почерк, или някаква друга следа.

Отвърнах й разсеяно. Някъде в подсъзнанието ми растеше странно безпокойство. По някакъв начин то беше свързано с използваната от Джоана фраза „точно една седмица“.

Сигурно съм направил някаква връзка. Може би несъзнателно умът ми вече подозираше нещо.

Както и да е, процесът явно се беше задействал, защото безпокойството ми непрекъснато се увеличаваше.

Внезапно Джоана забеляза, че изобщо не слушах оживения разказ за срещите й в селото.

— Какво има, Джери?

Не отговорих веднага, защото умът ми беше зает, свързвайки събитията в едно цяло.

Самоубийството на мисис Симингтън… Онзи следобед е била сама в къщата… Сама в къщата, защото прислугата е имала почивен ден… Точно преди една седмица…

— Джери, какво…

Прекъснах я.

— Джоана, през седмицата прислугата има един почивен ден, нали?

— Да, а също и всяка втора — отвърна ми Джоана. — Но какво…

— Неделите нямат никакво значение. И всяка седмица те почиват в един и същи ден?

— Да. Обикновено е така.

Джоана се взираше в мене с любопитство. Мислите й не бяха насочени към нещата, които ме тревожеха. Прекосих стаята и позвъних на Партридж. Когато дойде, я попитах:

— Кажи ми, тази Агнес Уодел работи ли някъде?

— Да, сър, при мисис Симингтън. Всъщност би трябвало да кажа при мистър Симингтън.

Поех си дълбоко дъх. Погледнах към часовника. Беше десет и половина.

— Как мислиш, дали вече се е прибрала?

Партридж ме гледаше неодобрително.

— Да, сър. Прислужниците трябва да са се прибрали до десет часа. Те са старомодни.

— Сега ще позвъня.

Отидох във вестибюла. Джоана и Партридж ме последваха. Партридж очевидно беше вбесена, а Джоана — доста озадачена. Докато се опитвах да се свържа, тя попита:

— Какво смяташ да правиш, Джери?

— Бих искал да съм сигурен, че момичето се е прибрало.

Партридж изсумтя. Просто изсумтя и не каза нищо. Аз обаче пет пари не давах за сумтенето на Партридж.

Елси Холанд отговори на телефона.

— Извинете ме, че ви безпокоя. Обажда се Джери Бъртън. Искам да попитам дали прислужницата ви Агнес се е върнала?

Едва когато произнесох тези думи, се почувствах малко глупаво. Ако момичето се беше прибрало и всичко беше наред, как щях да обясня обаждането си. По-добре би било да оставя Джоана да попита, въпреки че и тогава щеше да има нужда от обяснения. Предвидих, че сега из Лимсток ще плъзнат нови клюки за мене и непознатата ми Агнес Уодел.

Съвсем естествено гласът на Елси Холанд прозвуча доста изненадано.

— Агнес? О, сигурно вече се е върнала.

Продължавах да се чувствам като глупак, но настоях:

— Имате ли нещо против да проверите, мис Холанд?

Едно нещо е напълно вярно за гувернантките — когато им се нареди, те изпълняват безпрекословно и без да задават въпроси. Елси Холанд остави слушалката и отиде да провери. Две минути по-късно чух гласа й.

— Все още ли сте на телефона, мистър Бъртън?

— Да.

— Всъщност Агнес все още не се е прибрала.

Тогава разбрах, че подозрението ми е било основателно.

Чух неясен шум от гласове на другия край на линията и после се обади самият Симингтън:

— Здравейте, Бъртън, какво става?

— Прислужницата ви Агнес още ли не се е прибрала?

— Не. Мис Холанд току-що провери. Какво има? Да не би да е станал някакъв нещастен случай?

— Не е нещастен случай — отвърнах.

— Искате да кажете, че според вас нещо се е случило на момичето?

— Не бих се изненадал — отговорих мрачно.