Агата Кристи
Анонимният подател (14)

IV

Тъкмо когато бяхме приключили с чая, пристигна Емили Бартън. Искаше да поговорим за градината. Обсъждахме я в продължение на половин час. После се върнахме в къщата. И тогава, понижавайки глас, тя каза:

— Надявам се, че това дете… че тя не е прекалено разстроена от ужасната случка?

— Имате предвид, смъртта на майка й?

— Да, разбира се. Но също и онези неприятни неща, които я предизвикаха.

Бях любопитен да узная реакцията на мис Бартън.

— Какво мислите по въпроса? Дали е било истина?

— О, не, разбира се. Абсолютно съм сигурна, че мисис Симингтън никога… Че той не… — дребничката мис Бартън се беше изчервила цялата и беше много притеснена. — Искам да кажа, че това въобще не е вярно, въпреки че може да е било възмездие.

— Възмездие? — втренчен в нея повторих аз.

Емили Бартън беше станала много червена и съвсем беше заприличала на пастирка от дрезденски порцелан.

— Не мога да се отърся от чувството, че тези ужасни писма, с цялата мъка и болка, която причиниха, може би са изпратени с точно определена цел.

— Положително са изпратени с някаква цел — мрачно отвърнах аз.

— Не, не ме разбрахте, мистър Бъртън. Не говоря за заблуденото същество, което ги пише, защото сигурно е някой напълно ненормален човек. Имам предвид, че в тях има пръст и Провидението! Целта им е да ни накарат да осъзнаем слабостите си.

— Със сигурност Всемогъщия би могъл да избере някое не толкова противно оръжие.

Мис Емили промърмори, че са неведоми пътищата Божии.

— Не — казах аз. — Съществува прекалено силна тенденция всички злини, които човек сам си причинява, да се приписват на Господ. Бих приел, че в този случай е отговорен Дяволът. Всъщност едва ли е нужно Бог да ни наказва, мис Бартън. Самите ние сме прекалено заети да се наказваме взаимно.

— Само не мога да разбера защо някой би направил подобно нещо.

Свих рамене.

— Изкривена психика.

— Тъжно е.

— Изобщо не ми изглежда тъжно. Смятам го направо за пъклено дело. И няма да се извинявам за думата, защото тя е съвсем точна.

Страните на мис Бартън вече не бяха зачервени. Беше пребледняла.

— Но защо, мистър Бъртън, защо? Какво удоволствие може да изпита човек от това?

— Не знам. Във всеки случай едва ли ние с вас бихме го разбрали, да благодарим на Бога.

Емили Бартън сниши глас.

— Казват, че мисис Клийт… но аз не вярвам.

Поклатих глава. Тя продължи развълнувано:

— Досега никога не се е случвало подобно нещо, поне аз не си спомням. Бяхме толкова щастливо малко градче. Какво би казала сега милата ми майка? Е, трябва да съм благодарна, че й беше спестено.

От всичко, което чух, личеше, че старата мисис Бартън е достатъчно силна, за да понесе каквото и да било, и вероятно дори би се наслаждавала на тази сензация.

Емили продължи:

— Всичко това дълбоко ме разстройва.

— Вие не сте ли получавали такова писмо?

Тя стана тъмночервена.

— О, не, не наистина. О! Би било ужасно.

Бързо се извиних, но все пак тя си тръгна доста разстроена.

Върнах се в къщата. Джоана стоеше до току-що запалената камина в дневната, защото вечерите все още бяха студени.

В ръката си държеше отворено писмо. Когато влязох, тя бързо се обърна към мене.

— Джери! Намерих го в пощенската кутия, но не е пуснато от раздавача. Започва така „Ти, наплескана уличнице…“

— Какво друго пише в него?

Джоана силно се намръщи.

— Същите долни неща.

Тя го хвърли в огъня. Аз бързо го извадих, преди да беше успяло да се подпали, при което почувствах силна болка в гърба.

— Недей. Може да потрябва — казах аз.

— Да потрябва?

— За полицията.