Агата Кристи
Анонимният подател (32)

II

На връщане към къщи Джоана ме упрекна, защото съм повторил думите на Наш, че писмата ще продължат да идват.

— И какво толкова е станало?

— Ами мисис Дейн Калтроп може да е авторката.

— Сама не вярваш на думите си, нали?

— Чудя се. Тя е странна жена.

Отново започнахме да обсъждаме възможните варианти.

Две вечери по-късно аз се връщах с колата от Ексхамптън. Бях вечерял там и когато потеглих за Лимсток, вече се беше стъмнило.

Фаровете на колата не бяха съвсем наред и след като няколко пъти намалявах скоростта и включвах, и изключвах светлините, накрая се принудих да спра и да видя какво става. Доста време ми трябваше, но успях да ги оправя.

Пътят беше съвсем пуст. В Лимсток никой не излизаше, след като се стъмнеше. Първите няколко къщи бяха точно пред мене, сред тях беше и грозната, островърха сграда на Женското дружество. Тя се мержелееше на фона на неясната звездна светлина и нещо ме накара да отида и да я огледам. Стори ми се, че една фигура се промуши през портата, но беше толкова неуловимо, че вероятно съм го забелязал само подсъзнателно. Изведнъж обаче изпитах любопитство към мястото, което впоследствие се оказа твърде самонадеяно.

Портата беше леко открехната. Бутнах я и влязох. До входната врата водеше къса пътечка и четири стъпала. Поколебах се и спрях. Какво всъщност правех тук? И аз не знаех. Точно тогава внезапно някъде наблизо чух тих звук. Сякаш прошумоля рокля. Обърнах се рязко и отидох до ъгъла на сградата, откъдето бях дочул шума.

Не видях никого. Продължих и завих зад следващия ъгъл. Вече бях зад къщата, когато изведнъж на две крачки пред себе си забелязах отворен прозорец.

Промъкнах се до него и се ослушах. Не чувах нищо, но не знам защо бях сигурен, че вътре има някой.

Гърбът ми не беше съвсем оздравял, за да правя акробатични номера, но някак си успях да се повдигна и да се прехвърля през перваза. За нещастие вдигнах доста шум.

Застанах точно до прозореца и се ослушах. Тръгнах напред с протегнати ръце. И тогава отдясно чух лек шум.

В джоба си имах фенерче. Извадих го и го включих. Нисък, рязък глас веднага ми нареди:

— Изгасете го.

Незабавно се подчиних, защото в този кратък миг бях разпознал гласа на инспектор Наш.

Усетих как ме хвана за рамото и ме бутна през една врата и после в някакъв коридор. Тъй като тук нямаше прозорец, който да издаде присъствието ни, ако някой стоеше отвън, той запали лампата и ме погледна по-скоро тъжно, отколкото ядосано.

— Точно сега ли трябваше да се намесвате, мистър Бъртън?

— Съжалявам — извиних се аз. — Имах някакво предчувствие, че ще се натъкна на нещо.

— Вероятно. Видяхте ли някого?

Поколебах се и после бавно отвърнах:

— Не съм сигурен. Имах смътното усещане, че някой се промъква през портата, но всъщност не видях никого. После чух шум от дреха покрай къщата.

Наш кимна.

— Правилно. Някой зави зад къщата преди вас. Поколеба се пред прозореца, после продължи бързо — предполагам, защото ви е чул.

Отново се извиних.

— Какво значи всичко това?

— Разчитам на факта, че авторката на анонимните писма не може да престане да пише послания. Сигурно знае, че е опасно, но въпреки всичко ще продължи. Подобно на заклетите алкохолици или наркомани.

Кимнах.

— Разбирате ли, мистър Бъртън, мисля, че която и да е авторката, тя ще иска писмата да изглеждат както преди. Тя все още има откъснати страници от онази книга и може да използва изрязаните оттам букви. Но пликовете са проблем. Ще иска да ги напечата на същата пишеща машина. Не може да рискува да използва друга или пък да ги надпише на ръка.

— Наистина ли смятате, че ще продължи играта? — попитах невярващо аз.

— Да. И се обзалагам, че е напълно сигурна в успеха си. Тези личности винаги са толкова самонадеяни! Е, който и да е, отново ще дойде по тъмно до Дружеството, за да се добере до пишещата машина.

— Мис Гинч?

— Може би.

— Все още ли не знаете?

— Не, не зная.

— Но подозирате някого?

— Да. Но този някой е много хитър, мистър Бъртън. Някой, който познава всички тънкости на играта.

Можех да си представя мрежата, която Наш беше опънал. Бях сигурен, че всяко съмнително писмо, пуснато по пощата или направо в кутиите по домовете, веднага се проверява. Рано или късно престъпникът ще сбърка, ще стане непредпазлив.

За трети път се извиних за усърдието си и за ненавременната си поява.

— Е, вече нищо не може да се направи — философски заяви Наш. — Дано следващия път да имаме повече късмет.

Когато излязох навън, до колата си забелязах неясна фигура. Изненадан разпознах Меган.

— Здравей! — каза тя. — Помислих си, че това сигурно е твоята кола. Какво правеше тук?

— По-важно е ти какво правеше? — попитах аз.

— Разхождах се. Обичам да се разхождам вечер. Никой не ме спира и не ми говори глупости, харесват ми звездите, мирише по-хубаво и делничните неща изглеждат загадъчни.

— Съгласен съм с всичко. Но само котките и вещиците се разхождат по тъмно. У вас ще се безпокоят.

— Не, няма. Никога не се интересуват къде съм или какво правя.

— Как си? — попитах аз.

— Добре съм.

— Мис Холанд грижи ли се както трябва за тебе?

— С Елси всичко е наред. Тя просто е глупава и не може да избяга от същността си.

— Не е много мило, но май си права — отбелязах аз. — Качвай се, ще те закарам до вас.

Не беше съвсем вярно, че липсата на Меган никога не се е усещала в къщата. Когато пристигнахме, Симингтън стоеше на вратата. Той се взря в нас и попита:

— Здравейте. Меган с вас ли е?

— Да. Докарах я дотук.

— Не бива да излизаш, без да ни предупредиш, Меган — рязко заяви Симингтън. — Мис Холанд доста се разтревожи за тебе.

Меган промърмори нещо и влезе вътре. Симингтън въздъхна.

— Голямото момиче е огромна отговорност, след като няма майка, която да се грижи за нея. А и май вече доста порасна, за да ходи на училище. — После ме погледна подозрително. — Предполагам, че сте я извели на разходка с колата?

Реших, че е най-добре да не му обяснявам.