Агата Кристи
Анонимният подател (28)

V

Май вече не беше останал никой, с който си заслужаваше да поговоря, затова тръгнах към къщи, като по пътя се отбих да си купя малко тютюн и бутилка шери, а и за да чуя мнението за престъплението на по-непретенциозните жители.

Присъдата беше една и съща.

— Отвратителен скитник.

— Идват до вратата, хленчат, молят за пари и ако в къщата има само момиче, стават гадни. Сестра ми Дора, от Кумейкър, също е имала подобно неприятно преживяване. Той бил пиян, продавал от онези малки стихосбирки…

Историята завършваше с това, как безстрашната Дора смело затръшнала вратата под носа на натрапника, барикадирала се в някакво помещение, което, според деликатния намек, би трябвало да е тоалетната. „И стояла там, докато не се върнала господарката й!“

Няколко минути преди обяд стигнах в Литъл Фърз. Джоана стоеше до прозореца на гостната, без да прави нищо, просто гледаше през него и мислите й сякаш бяха далече оттук.

— Какво прави?

— О, не зная. Нищо особено.

Излязох на верандата. Два стола стояха до желязната масичка, на която имаше две празни чаши от шери. На друг стол видях нещо, което доста ме озадачи.

— Какво, за Бога, е това?

— О, мисля, че е снимка на болен далак или нещо подобно. Доктор Грифит явно смяташе, че ще ми бъде интересно да я видя.

Погледнах заинтригувано снимката. Всеки мъж ухажва жените по различен начин, но аз лично не бих избрал да го правя със снимки на далаци, независимо дали са болни или не. Без съмнение обаче Джоана е поискала да я види!

— Изглежда ужасно неприятно.

Джоана се съгласи с мене.

— Как е Грифит?

— Беше уморен и много нещастен. Мисля, че нещо му тежи.

— Може би някой далак, който не се поддава на лечение?

— Не бъди глупав. Имам предвид нещо сериозно.

— Бих казал, че ти му тежиш. Иска ми се да престанеш да го дразниш, Джоана.

— О, я млъкни. Нищо не съм му направила.

— Жените винаги казват така.

Ядосана, Джоана изхвърча от стаята.

Болният далак започваше да се сбръчква на слънцето. Хванах го за единия край и го внесох в гостната. Лично аз изобщо не държах на него, но за Грифит явно беше ценен.

Наведох се и извадих една дебела книга от долния рафт на библиотеката. Исках да притисна снимката между страниците й, за да се изправи. Беше масивен том с нечии проповеди.

Книгата се отвори в ръцете ми по доста изненадващ начин. След секунда разбрах защо. От средата й внимателно бяха откъснати голям брой страници.