Агата Кристи
Анонимният подател (24)

I

Преди да си тръгна, отидох да видя Меган. Тя беше в градината и си беше възвърнала самообладанието. Поздрави ме доста оживено.

Предложих й отново да се върне у нас, но след моментно колебание тя поклати глава.

— Много мило от твоя страна, но мисля да остана тук. Все пак, това е, амиии… моят дом. И смея да кажа, че ще помогна малко в грижите за момчетата.

— Добре, както искаш.

— Мисля, че ще остана. Но нали мога…

— Да? — насърчих я аз.

— Ако нещо ужасно се случи, мога да ти се обадя и ти ще дойдеш, нали?

Бях трогнат.

— Разбира се. Но какви ужасни неща могат да се случат?

— О, не зная — отговори неясно тя. — В момента съществува голяма вероятност, нали?

— За Бога, не откривай повече трупове. Не е добре за тебе.

Тя се усмихна леко.

— Не, не е. Ужасно се разстроих.

Не ми се искаше да я оставям така, но както ми заяви тя, това все пак беше нейният дом. Предполагах, че сега и Елси Холанд щеше да чувства по-голяма отговорност за нея.

Наш и аз се върнахме заедно в Литъл Фърз. Докато разказвах на Джоана за случилото се сутринта, Наш започна да разпитва Партридж. Изглеждаше доста обезкуражен, когато отново се присъедини към нас.

— Не получих много информация. Според тази жена момичето само споменало, че нещо я тревожи и не знае какво да прави, ето защо е поискала да се посъветва с Партридж.

— Партридж споменавала ли е пред някого за разговора? — попита Джоана.

Наш кимна мрачно.

— Да, доколкото разбрах, казала е на мисис Емъри, приходящата ви прислужница, нещо от сорта, че има някои млади жени, които желаят да получат съвет от по-възрастните, а и през ум не им минава да се опитат сами да се справят! Агнес не се отличавала с блестящ ум, но била добро, почтително момиче, което знаело как да се държи.

— Всъщност Партридж се е перчела — промърмори Джоана. — И мисис Емъри може да се е разприказвала в града?

— Точно така, мис Бъртън.

— Едно нещо ме изненадва. Защо сестра ми и аз също бяхме включени в групата на получателите на анонимните писма? Ние сме непознати тук, никой не може да ни има зъб за нещо.

— Не вземате предвид душевното състояние на Злостната драскачка — тя извлича полза от всичко. Недоволна е от целия свят.

— Предполагам, че точно това е имала предвид мисис Дейн Калтроп — отбеляза замислено Джоана.

Наш я погледна с любопитство, но тя не уточни за какво става дума. Инспекторът продължи:

— Не зная дали сте погледнали по-отблизо плика на писмото, което сте получили, мис Бъртън. Иначе бихте забелязали, че то всъщност е адресирано до мис Бартън, но впоследствие „а“-то е променено на „ъ“.

Ако бяхме изтълкували правилно тази забележка, тя щеше да ни даде ключ към разнищването на случая. Но никой не й обърна внимание.

Наш си тръгна и аз останах насаме с Джоана.

— Не смяташ, че писмото е било адресирано до мис Емили, нали? — попита Джоана.

— Едва ли щеше да започва с „Ти, наплескана уличнице“ — отбелязах аз и Джоана се съгласи с мене.

После предложи да отида до селото.

— Трябва да чуеш какво се говори. Това ще е главната тема тази сутрин!

Предложих й да дойде с мене, но за моя изненада Джоана отказа и ми обясни, че възнамерява да се помотае в градината.

На вратата спрях и попитах, снишавайки глас:

— Какво мислиш за Партридж?

— Партридж?!

Изумлението в гласа на Джоана ме накара да се засрамя от мисълта, която ми беше минала през ума. Извиних се:

— Просто се чудех. Тя е доста „странна“ в някои отношения — мрачна стара мома, тъкмо от онзи тип хора, които могат да имат някаква религиозна мания.

— Не е религиозна мания, или поне така смята Грейвс, ако съдя по думите ти.

— Е, сексмания. Доколкото разбрах, те са доста близки. Тя е сдържана и уважавана, а и е била затворена тук в продължение на дълги години с няколко възрастни жени.

— Какво те наведе на jази мисъл?

— Ами, само тя знае какво точно й е казала Агнес и ние разполагаме единствено с нейните думи. Представи си, че Агнес е попитала Партридж защо е минала и е оставила бележка през онзи ден, а Партридж е отговорила, че ще се отбие да й обясни.

— А после ни поиска разрешение момичето да дойде тук?

— Да.

— Но Партридж не е излизала онзи следобед.

— Не знаем със сигурност. Спомни си, че ние също не си бяхме вкъщи.

— Да, вярно. Предполагам, че това, което казваш, е възможно — Джоана обмисли идеята. — Все пак аз не съм на същото мнение. Не смятам, че Партридж е достатъчно умна, за да прикрие всички следи по писмата. Да изтрие отпечатъците и така нататък. За подобно нещо не се иска само хитрост, нужни са и определени познания. Не мисля, че тя ги притежава. Предполагам… — Джоана се поколеба, а после бавно продължи: — Сигурни са, че е жена, така ли?

— Да не смяташ, че е мъж?! — възкликнах невярващо аз.

— Да, но не по принцип мъж, а точно определен човек. Всъщност си мисля за мистър Пай.

— Значи си се спряла на Пай?

— Не мислиш ли, че е възможно? Той е точно от този тип хора, които понякога са самотни и… нещастни… и злобни. Както сам виждаш, всеки му се присмива. Не си ли го представяш как тайно мрази нормалните, щастливи хора и изпитва странно, перверзно, артистично удоволствие от действията си?

— Грейвс смята, че е стара мома на средна възраст.

— Мистър Пай е ерген на средна възраст.

— Саможивец — вметнах аз.

— Точно така. Богат е, но парите не помагат при подобни случаи. Според мене е неуравновесен. Всъщност този дребен мъж доста ме плаши.

— Не си ли спомняш, че той също получи писмо?

— Ние всъщност не знаем — посочи Джоана, — а само си мислим, че е така. Може просто да се е преструвал.

— Заради нас?

— Да. Достатъчно е умен, за да се сети как да го направи, без да му проличи.

— Трябва да е първокласен актьор.

— Разбира се, Джери, изпълнителят е първокласен актьор, независимо кой е той. Оттук идва и част от удоволствието.

— За Бога, Джоана, не говори с такава вещина. Караш ме да мисля, че разбираш характера и подбудите на този човек.

— Май е точно така. Никак не ми е трудно да си го представя. Ако не бях Джоана Бъртън, ако не бях млада и доста привлекателна, ако не се забавлявах, а бях, как да кажа, зад някакви решетки и можех само да наблюдавам веселите хора, радващи се на живота, дали нямаше и у мене да се надигне един черен, злобен импулс, който да ме подтиква да наранявам, да тормозя, а дори и да унищожавам?

— Джоана! — сграбчих я за раменете и я разтърсих здраво. Тя потрепери леко, въздъхна и ми се усмихна.

— Уплаших те, нали, Джери? Смятам обаче, че този е правилният път за решаването на проблема. Трябва да влезеш в кожата на въпросния човек, да разбереш как се чувства и какво го кара да действа така и тогава вероятно ще съумееш да предвидиш следващия му ход.

— Дявол да го вземе! Дойдох тук да вегетирам и да се интересувам от милите, малки местни скандали. Милите, малки местни скандали! Клевети, хули, неприличен език и убийство!