Агата Кристи
Анонимният подател (5)

I

Същия следобед бяхме поканени на чай у мистър Пай.

Мистър Пай беше дребен, закръглен и доста женствен. Беше изцяло отдаден на своите столове с бродирана тапицерия, на пастирката от дрезденски порцелан и на колекцията си от антикварни предмети. Живееше в Прайърс Лодж, където бяха и развалините на стария манастир.

Прайърс Лодж беше прекрасна къща, чиито достойнства изпъкваха още повече благодарение на старателните грижи на мистър Пай. Всяка мебел беше излъскана и се намираше на най-подходящото място. Цветовете на завесите и възглавниците от скъпа коприна бяха подбрани в хармониращи тонове.

Изобщо не приличаше на дом на ерген и си помислих, че да обитаваш подобен дом е все едно да живееш в музейна зала, обзаведена в стила на дадена епоха. Основното забавление в живота на мистър Пай беше да развежда гостите си из къщата. Дори онези, които изобщо не обръщаха внимание на заобикалящите ги предмети, не можеха да избегнат обиколката. Даже и да бяхте от хората, задоволяващи се само с най-необходимите неща като радио, барче, баня и легло, оградени от необходимите стени, мистър Пай нямаше да се откаже да ви запознае с изящните си предмети.

Малките му, пълни ръце трепереха от вълнение, докато описваше съкровищата си, а гласът му стигаше до фалцет, когато разказваше вълнуващите обстоятелства, при които беше превозил италианското си легло от Верона до тук.

Тъй като Джоана и аз бяхме почитатели на антиките и на мебелите от различни стилове, бяхме приети с одобрение.

— Истинско удоволствие е да имаме такава придобивка в нашето малко общество. Добрите мили хора тук са ужасно ограничени, истински провинциалисти. Не разбират от нищо. Варвари, абсолютни варвари! А обзавеждането на домовете им може да ви разплаче, скъпа, уверявам ви, че ще ви разплаче. Или вече е успяло?

Джоана отвърна, че не се е стигнало чак дотам.

— Разбирате какво имам предвид, нали? Те така смесват нещата! Със собствените си очи съм виждал как прекрасна миниатюрна мебел в стил Шератън^[1], деликатен, чудесен предмет, достоен да бъде притежаван от всеки колекционер, е поставен до лека викторианска масичка или до въртяща се библиотека от опушен дъб — да, от опушен дъб. — Той потрепери и промърмори тъжно: — Защо хората са толкова слепи? Ще се съгласите, сигурен съм, че красотата е единственото нещо, заради което си заслужава да се живее.

Хипнотизирана от настоятелността му, Джоана потвърди, че наистина е така.

— Тогава защо хората се заобикалят с грозни предмети? — настоятелно попита мистър Пай.

Джоана отвърна, че е много странно.

— Странно ли? Та това е направо престъпление. Така смятам аз — престъпление! А извиненията, които ви поднасят, че нещо е много удобно или че е чудато. Чудато! Каква ужасна дума! Например къщата, която сте наели — продължи мистър Пай, — тази на мис Емили Бартън. Тя наистина е очарователна и в нея има доста красиви неща. Направо прелестни. Едно-две от тях са изключителни. Мис Бартън също има вкус, макар и вече да не съм толкова сигурен, че е така, както преди. Страхувам се, че ги държи заради спомените. Тя не мести предметите, но не поради някаква основателна причина или за да запази съществуващата хармония, а защото майка й ги е подредила по този начин.

После той насочи вниманието си към мене и гласът му се промени. От артистичен екстаз тонът му премина в речитатив на роден клюкар.

— Изобщо не познавахте семейството, нали? Само от посредниците в агенцията? Но, мили мои, щеше да е хубаво ако ги познавахте! Когато се заселих тук, майката все още беше жива. Невероятна личност, наистина невероятна! Чудовище, ако разбирате какво имам предвид. Същинско чудовище. Викторианско чудовище с остарели разбирания, което поглъща малките си. Точно дотам се беше стигнало. Беше огромна жена, сигурно тежеше към сто и десет килограма, и петте й дъщери непрекъснато се суетяха около нея. „Момичетата!“ — така ги наричаше. Момичетата! Та по онова време най-голямата беше над шейсет години. „Тези глупави момичета!“ — понякога им викаше и така. Те бяха направо черни робини, които донасяха и отнасяха каквото им наредеше и винаги се съгласяваха с нея. В десет часа вечерта трябваше вече да са си легнали. Не им разрешаваше да палят огън в стаите си. Немислимо беше да поканят приятели в къщата. Разбирате ли, тя ги презираше, защото не са успели да се омъжат, макар и на практика да беше подредила живота им така, че беше невъзможно да се запознаят с някой мъж. Мисля, че Емили или Агнес имаше някаква връзка с един курат^[2]. Но според Мама, семейството му не беше достатъчно добро и тя сложи край на тази връзка!

— Прилича на роман! — отбеляза Джоана.

— Скъпа моя, наистина беше роман. После ужасната старица умря, но, разбира се, вече беше прекалено късно. Те просто продължиха да си живеят там и да разговарят шепнешком за това, какво би желала горката им майка. Смятаха, че биха извършили светотатство, дори ако сложат нови тапети в спалнята й. Все пак се забавляваха на енорийските празници, макар че го правеха доста скромно… Но никоя от тях не беше много енергична и просто си отидоха една след друга. Едит почина от грип, Мини беше оперирана и изобщо не успя да се възстанови, а горката Мейбъл получи удар и Емили се грижи за нея изключително всеотдайно. През последните десет години бедната жена се беше превърнала в болногледачка. Очарователна дама, не мислите ли? Като статуетка от дрезденски порцелан. Жалко, че има финансови проблеми, но, разбира се, всички инвестиции се обезцениха.

— Чувстваме се донякъде неудобно, че сме се настанили в къщата й — прекъсна го Джоана.

— Не бива, мила моя. Не трябва да се чувствате така. Нейната мила Флорънс й е много предана и тя самата ми каза, че мис Бартън е щастлива да има толкова приятни наематели — мистър Пай се поклони леко. — Смятала, че е голяма късметлийка.

— Атмосферата в къщата действа много успокояващо — отбелязах аз.

Мистър Пай ми хвърли бърз поглед.

— Наистина ли? Усетихте ли го? Изключително интересно. Знаете ли, чудех се. Да, чудех се.

— Какво имате предвид, мистър Пай? — попита Джоана.

Мистър Пай разпери пълничките си ръце.

— Нищо, нищо. Просто се чудех, това е всичко. Вярвам в чудотворната способност на атмосферата. Човешките мисли и чувства дават отражение върху стените и мебелите.

За момент не казах нищо. Оглеждах се около себе си и се чудех как да опиша атмосферата на Прайърс Лодж. Според мене тази странна къща нямаше никаква атмосфера! Само по себе си това беше наистина забележително.

Толкова дълго размишлявах върху този въпрос, че пропуснах разговора между Джоана и домакина. Дойдох на себе си, едва когато чух Джоана да си взема довиждане. Събудих се от унеса си и добавих своя дял към сбогуването.

Всички излязохме във вестибюла. Докато се приближавахме към предната врата, едно писмо се показа от процепа на пощенската кутия и падна на килимчето.

— Следобедната поща — промърмори мистър Пай и го вдигна. — Скъпи младежи, ще дойдете отново, нали? Истинско удоволствие е да срещнеш хора с по-широки възгледи, нали разбирате. Някой, който наистина може да оцени ИЗКУСТВОТО. Знаете ли, ако споменете думата „балет“ пред тези добри хора тук, те ще си представят единствено пируетите, тюлените полички и възрастните джентълмени с театрални бинокли от края на миналия век. Наистина е така. Според мене са изостанали с петдесет години. Англия е прекрасна страна. Има такива затънтени места. Лимсток е едно от тях. Интересно е от колекционерска гледна точка — винаги се чувствам така, сякаш доброволно съм влязъл под стъклен похлупак. Безметежното, забутано място, където никога нищо не се случва.

Той се ръкува по два пъти с всеки от нас, а после с пресилена загриженост ми помогна да се кача в колата. Джоана седна зад кормилото, внимателно обърна колата, за да не сгази свежата трева, след това изправи волана и вдигна ръка, за да махне за довиждане на домакина, който стоеше на стъпалата на къщата. Аз се наведох напред, за да направя същото.

Но жестът ни остана незабелязан. Мистър Пай беше отворил писмото. Стоеше и се взираше в листа хартия в ръката си.

Веднъж Джоана го беше описала като закръглено, розово херувимче. Все още беше закръглен, но вече не изглеждаше като херувимче. Цветът на лицето му, изкривено от гняв и изненада, беше станал тъмноморав.

В този момент осъзнах, че пликът на писмото ми е познат. В началото не бях обърнал внимание, беше едно от нещата, които човек възприема подсъзнателно, без да знае, че наистина ги е забелязал.

— Господи! — възкликна Джоана. — Какво му стана на горкия човек?

— Предполагам, че отново се е намесил „неизвестният подател“.

Тя се обърна изненадана към, мене и колата рязко кривна.

— Внимавай, момиче — казах аз.

Джоана отново съсредоточи вниманието си върху пътя. Беше се намръщила.

— Имаш предвид като онова писмо, което ти получи?

— Предполагам.

— Що за място е това? — попита Джоана. — Изглежда като най-заспалото, невинно и безобидно кътче на Англия, което човек може да си представи…

— Където никога нищо не се случва, по думите на мистър Пай — прекъснах я аз. — Той обаче избра най-неподходящия момент да го каже. Защото нещо току-що се случи.

— Кой пише тези писма, Джери?

Свих рамене.

— Мило мое момиче, откъде да знам? Предполагам, че е някой местен кретен, на който му хлопа дъската.

— Но защо? Абсолютно идиотско е.

— Трябва да прочетеш Фройд, Юнг и така нататък. Или попитай доктор Оуен.

Джоана отметна глава.

— Доктор Оуен не ме харесва.

— Той почти не те познава.

— Явно ме познава достатъчно, щом като минава на отсрещния тротоар, когато ме види да се задавам по главната улица.

— Много странна реакция — съчувствено отвърнах аз. — А и ти не си свикнала с подобно отношение.

Джоана отново се намръщи.

— Не, наистина. Но съвсем сериозно, Джери, според тебе защо хората пишат анонимни писма?

— Както вече казах, хлопа им дъската. Предполагам, че задоволяват някакъв вътрешен импулс. Ако си обект на подигравки, ако си пренебрегнат или разочарован, ако животът ти е монотонен и празен, сигурно би се чувствал силен, когато тайно нараняваш хора, които са щастливи и се забавляват.

Джоана потрепери.

— Не звучи никак приятно.

— Наистина не е приятно. Обикновено в провинцията доста често се сключват бракове между роднини и по тази причина има немалко смахнати екземпляри.

— Предполагам, че е някой, който е съвсем необразован и не може да се изразява. С по-добро образование…

Джоана не довърши изречението и аз не отвърнах нищо. Не бях съгласен с тезата, че образованието е универсално лекарство за всяко зло.

Докато преминавахме през селото, преди да започнем да се изкачваме по хълма, аз се вгледах с любопитство в няколкото фигури на главната улица. Дали някоя от тези яки селски жени криеше зад челото си злоба и злост, планирайки може би още едно коварно и отмъстително излияние?

Макар че все още не приемах всичко това сериозно.