Агата Кристи
Анонимният подател (15)

V

На следващата сутрин при мене дойде комисарят Наш. Още в момента, в който го видях, той много ми хареса. Беше от най-добрите инспектори в криминалния отдел на полицията. Висок, стегнат, с кротки, замислени очи и прямо държание, в което нямаше и следа от претенциозност.

— Добро утро, мистър Бъртън. Предполагам, че се досещате за целта на посещението ми — започна той.

— Мисля, че да. Във връзка с писмата.

Той кимна с глава.

— Разбрах, че вие също сте получили такова писмо.

— Да, скоро след като пристигнахме.

— Какво точно пишеше в него?

Помислих малко, после съвестно повторих съдържанието на писмото, доколкото си го спомнях.

Комисарят ме изслуша с каменно лице, на което не проличаха никакви чувства. Когато свърших, каза:

— Разбирам. Сигурно не сте запазили писмото, мистър Бъртън?

— Съжалявам, наистина не го запазихме. Тогава си мислех, че то е проява на злоба срещу новодошлите тук.

Комисарят кимна разбиращо и със съжаление отбеляза:

— Жалко.

— Но вчера сестра ми получи ново писмо. Спрях я, тъкмо когато се готвеше да го хвърли в огъня.

— Благодаря ви, мистър Бъртън, постъпили сте много съобразително.

Приближих се до бюрото и отключих чекмеджето, в което бях прибрал писмото, тъй като смятах, че Партридж не трябва да го вижда. Извадих го и го подадох на Наш.

Той го прочете, а после ме погледна и попита:

— И предишното ли изглеждаше така?

— Да, доколкото си спомням.

— Същата разлика между текста и плика?

— Да. Пликът беше надписан на пишеща машина. Писмото представляваше залепени на лист хартия думи, съставени от изрязани от някаква книга букви.

Наш кимна и прибра писмото в джоба си. После попита:

— Чудя се, мистър Бъртън, дали бихте имали нещо против да дойдете с мене в участъка? Можем да се съберем и да обсъдим случая заедно и това би спестило много време и работа.

— Разбира се — съгласих се аз. — Сега ли искате да дойда?

— Ако не възразявате.

Пред вратата беше спряла полицейска кола. Качихме се в нея и потеглихме.

— Смятате ли, че ще успеете да стигнете до дъното на тази афера?

Наш кимна спокойно и уверено.

— О, да, разбира се. Въпрос на време и на някои рутинни действия. Тези случаи се разкриват бавно, но изходът е сигурен. Просто кръгът на заподозрените постепенно се стеснява.

— По метода на изключването?

— Да. Обичайна практика.

— Наблюдавате пощенските кутии, проверявате пишещите машини, вземате отпечатъци и прочие?

Той се усмихна и отвърна:

— Точно така.

В участъка заварихме Симингтън и Грифит. Бях представен на висок мъж с изпито лице, облечен с цивилни дрехи — инспектор Грейвс.

— Инспектор Грейвс е от Лондон и е дошъл да ни помогне — обясни Наш. — Той е експерт по случаите с анонимни писма.

Инспектор Грейвс се усмихна тъжно. Помислих си, че е доста потискащо да прекараш живота си в преследване на автори на анонимни писма. Инспектор Грейвс обаче прояви някакъв меланхоличен ентусиазъм.

— Всички тези случаи са еднакви — заяви той с дълбок, печален глас, като унило куче. — Колкото и изненадващо да ви звучи, начинът на изразяване и съдържанието на тези писма си приличат.

— Преди две години имахме подобен случай. Инспектор Грейвс ни помогна тогава — каза Наш.

Видях, че на масата пред Грейвс са разпръснати някои от писмата. Очевидно той ги проучваше.

— Трудно е да се добереш до писмата — отбеляза Наш. — Хората или са ги хвърлили в огъня, или не искат да си признаят, че са получили подобно нещо. Страхуват се да се забъркват с полицията, което е глупаво. Тук са доста изостанали.

— Все пак като за начало имаме достатъчно — отвърна Грейвс.

Наш извади писмото, което му бях дал, и му го подхвърли.

— Много хубаво, наистина много хубаво.

Не бих описал точно по този начин въпросното творение, но предполагам, че експертите имаха собствено мнение по въпроса. Радвах се, че подобна тирада от ругатни и долни обиди може да достави някому удоволствие.

— Като за начало имаме достатъчно — повтори инспектор Грейвс — и бих ви помолил, господа, ако получите нови писма, да ги донесете незабавно. Освен това, ако чуете, че някой друг е получил (особено вие, докторе, от пациентите си), направете всичко възможно и го накарайте да го донесе. Имам — той сръчно прегледа експонатите си — едно писмо до мистър Симингтън, получено преди два месеца, едно до доктор Грифит, едно до мис Гинч, едно до мисис Мъдж, съпругата на месаря, едно до Дженифър Кларк — барманка в „Трите корони“, писмото до мисис Симингтън и последното до мис Бъртън — а, да, и едно до управителя на банката.

— Доста представителна колекция — отбелязах аз.

— И не е кой знае колко по-различна от някои други случаи! Например от писмата, написани от „шапкарката“. Колекцията е абсолютно същата като онази в Нортъмбърланд — дело на една ученичка. Наистина, господа, понякога ми се иска да видя нещо ново, вместо старата, еднообразна работа.

— Нищо ново под слънцето — промърморих аз.

— Така е, сър. Отдавна щяхте да го разберете, ако имахте нашата професия.

Наш въздъхна и потвърди:

— Да, наистина.

— Имате ли някакво предположение относно автора? — попита Симингтън.

Грейвс си прочисти гърлото и ни изнесе малка лекция.

— Всички тези писма имат известни прилики. Ще ви ги изброя, защото може нещо да ви подскажат. Текстът им е от думи, съставени от изрязани от някоя книга букви. Книгата е стара, според мене е отпечатана някъде около 1830 година. Това очевидно е направено, за да се избегне рискът от разпознаване на почерка, което, както е известно на много хора, е изключително лесно в днешно време. Преправянето на почерка не върши никаква работа, ако със случая се занимават експерти. Няма никакви насочващи отпечатъци от пръсти по писмата и пликовете. Тоест те са докосвани от пощенските служители, от получателя и от други хора, но няма отличителни отпечатъци, което показва, че авторът е носел ръкавици. Адресите са напечатани на пишеща машина, марка Уиндзър-7, доста износена, ето защо буквите „а“ и „т“ са излезли от реда. Повечето от тях са били пуснати в местната поща или направо в кутиите по домовете. Оттук става очевидно, че са дело на тукашен човек. Според мене са написани от жена на средна възраст, която вероятно не е омъжена.

Всички потънахме в почтително мълчание. После аз отбелязах:

— Залагате най-много на пишещата машина, нали? В това малко населено място сигурно не е трудно да се разбере чия е.

Инспектор Грейвс тъжно поклати глава и каза:

— Точно тук грешите, сър.

— Откриването на пишещата машина беше прекалено лесно — добави инспектор Наш. — Преди тя е принадлежала на мистър Симингтън, после той я е подарил на Женското дружество, където до нея имат достъп много хора. Дамите тук често посещават сградата, в която се намира то.

— Не можете ли да разберете нещо по-определено от… ъъъ, начина на печатане — мисля, че го наричате така?

Грейвс отново кимна.

— Да, възможно е, но тези пликове са надписвани от някой, който печата само с един пръст.

— Някой, който не може да пише на машина?

— Не бих казал. По-вероятно някой, който може да печата, но не иска ние да знаем този факт.

— Който и да е авторът на писмата, той е доста хитър човек.

— Това е „тя“, сър, „тя“ — поправи ме Грейвс. — Много е веща.

— Не смятам, че някоя от тези селски жени тук има достатъчно ум за подобно нещо.

Грейвс се изкашля.

— Страхувам се, че не съм се изразил ясно. Тези писма са написани от образована жена.

— Какво, от дама?

Думата се отрони неволно от устните ми. Не бях използвал определението „дама“ от години, но сега ми дойде наум автоматично. Беше ехо от отминалите дни, когато баба ми изричаше с немощния си, надменен глас, в който нямаше никаква преднамереност: „О, скъпи, разбира се, че тя не е дама“.

Наш ме разбра веднага. Думата „дама“ все още означаваше нещо за него.

— Не е задължително да е дама. Но със сигурност не е от селянките. Повечето от тях са почти неграмотни, не могат да пишат и да се изразяват гладко.

Не отвърнах нищо, защото бях шокиран. Хората тук бяха толкова малко. Не знам защо, но си бях представял, че авторът на писмата е мисис Клийт или някой подобен на нея злобен и малоумен човек. Симингтън изрази мислите ми на глас, като заяви остро:

— Но това ограничава кръга на заподозрените до около десетина души или дори до още по-малко!

— Точно така.

— Не мога да повярвам.

После, с леко усилие и като гледаше право пред себе си, сякаш самият звук от думите му го отвращаваше, той заяви:

— Чухте ме какво казах на следствието. Ако смятате изявлението ми за проява на желанието ми да защитя паметта на съпругата си, трябва сега да повторя абсолютното си убеждение, че писмото, получено от жена ми, е пълно с лъжи. Зная, че твърденията не са верни. Съпругата ми беше много чувствителна жена и… ъъъ, може би в някои отношения прекалено скромна. Писмото сигурно е било голям шок за нея, а и здравето й беше разклатено.

Грейвс реагира моментално.

— Сигурно е точно така, сър. Никое от тези писма не съдържа някакви обосновани факти, те просто са пълни с обвинения, отправени напосоки. Няма опити за изнудване. А явно не са писани и от религиозни предразсъдъци, както се случва понякога. Пълни са само със злоба и сексуални намеци! А това ще ни насочи към личността на автора.

Симингтън се изправи. Колкото и да беше студен и сдържан, устните му видимо трепереха.

— Надявам се, че ще откриете скоро сатаната — жената, написала тези отвратителни неща. Тя уби съпругата ми, сякаш заби нож в нея. — Замълча за малко, а после продължи: — Чудя се как ли се чувства сега?

Преди да дочака отговор на въпроса си, той излезе от стаята.

— Как се чувства тя, Грифит? — попитах и аз. Струваше ми се, че отговорът е от неговата компетентност.

— Бог знае. Предполагам, че изпитва угризения. От друга страна, може пък да се наслаждава на силата си. Не е изключено смъртта на мисис Симингтън да е задълбочила манията й.

— Надявам се, че не е така — отбелязах аз, леко потрепвайки. — Защото, ако е така…

Поколебах се и Наш довърши изречението вместо мене.

— Тя ще направи нов опит? Подобно действие би било най-хубавото нещо, което може да ни се случи, мистър Бъртън. Нали знаете поговорката — веднъж стомна за вода, дваж стомна за вода, на третия път се счупва.

— Би трябвало да е луда, за да продължи! — възкликнах аз.

— Ще продължи — отвърна Грейвс. — Винаги го правят. Това е болестно състояние, те не могат да се отърват от него.

Потреперих и поклатих глава. Попитах дали все още имат нужда от мене. Много ми се искаше да изляза на чист въздух, защото тук атмосферата беше наситена с тягостното усещане за нещастие.

— Мисля, че засега свършихме, мистър Бъртън — заключи Наш. — Просто си дръжте очите отворени и агитирайте хората колкото се може повече, искам да кажа — приканвайте всички да докладват за писмата, които са получили.

Кимнах и отвърнах:

— Според мене досега всеки вече е получил поне по едно от тези отвратителни писма.

— Чудя се — отбеляза Грейвс. Наклони тъжно глава на една страна и продължи: — Не знаете със сигурност дали няма някой, който да не е получил писмо?

— Какъв необикновен въпрос! Повечето от хората тук не ми се доверяват кой знае колко много.

— Не, не, мистър Бъртън, нямах това предвид. Просто се чудех дали не сте чули за някой човек, който определено не е получавал анонимно писмо.

— Всъщност, известен ми е един човек.

После повторих разговора си с Емили Бартън и думите, които беше казала по въпроса. Грейвс ме изслуша с каменно лице и заяви:

— Е, този факт може да ни бъде от полза. Ще го отбележа.

Излязох на улицата, огряна от следобедното слънце, последван от Оуен Грифит. След като вече бяхме навън, аз изругах на глас.

— Хубаво място за човек дошъл тук, за да се излежава на слънце и да лекува раните си! Навсякъде е пълно с отрова, а изглежда спокойно и невинно като райска градина.

— Дори и там е имало змия — сухо отбеляза Оуен.

— Дали знаят нещо, Грифит? Дали имат някакво предположение?

— Нямам представа. Полицаите са известни с маниера си да си дават вид, че са много откровени, а всъщност не ти казват нищо.

— Да. Наш е приятен човек.

— И много способен.

— Ако тук има някой откачен, вие би трябвало да го познавате — с обвиняващ глас заявих аз.

Грифит поклати глава. Изглеждаше напълно обезкуражен. Освен това обаче изглеждаше и много разтревожен. Чудех се дали не подозира някого.

Вървяхме по главната улица и когато стигнахме до агенцията за недвижими имоти, аз спрях пред нея.

— Мисля, че трябва да внеса втората част от наема предварително. Решил съм да платя и да се махна веднага оттук заедно с Джоана. Ще се откажа от времето, което ми остава до изтичането на договора за наемане на къщата.

— Не си отивайте — каза Оуен.

— Защо не?

Не ми отвърна. След минута-две изрече бавно:

— В края на краищата вие сте прав. Точно сега Лимсток не е особено здравословно място. Може да нарани вас или… или сестра ви.

— Нищо не може да нарани Джоана. Тя е много твърд човек. Аз съм слабият. Този случай ме отвращава.

— Мене също — отговори Оуен.

Открехнах вратата на агенцията за недвижими имоти.

— Но няма да си отида. Любопитството е по-силно от малодушието. Искам да разбера как ще свърши всичко това.

Влязох в агенцията. Една жена, която до момента печаташе, се изправи и дойде при мене. Беше с накъдрена коса и се усмихна превзето, но беше по-интелигентна от очилатия младок, който властваше в агенцията при предишното ми посещение. След малко се сетих, че ми е позната отнякъде. Беше мис Гинч, доскоро служителка в кантората на Симингтън. Отбелязах факта на глас.

— Не работехте ли преди при Галбрейт и Симингтън?

— Да, точно така. Реших, че е по-добре да напусна. Работата тук е хубава, въпреки че не е така добре платена. Има обаче по-ценни неща от парите, не мислите ли?

— Без съмнение.

— Онези ужасни писма — прошепна мис Гинч със съскащ глас. — И аз получих едно. Твърдяха се разни противни неща за мене и мистър Симингтън. Знаех, че съм длъжна да го занеса в полицията, ето защо веднага го направих, макар и да не ми беше особено приятно, нали разбирате?

— Да, разбирам.

— Благодариха ми и казаха, че съм постъпила правилно. Помислих си, че хората ще говорят, и очевидно съм била права, защото откъде иначе на автора на писмата ще му дойде тази идея? Затова сметнах за най-разумно да предотвратя злословията, въпреки че между мене и мистър Симингтън никога не е имало нещо.

Бях доста смутен.

— Не, разбира се, че не е имало.

— Но хората имат такива лоши помисли. Уви, имат лоши помисли!

Въпреки че в объркването си се опитвах да избегна погледа й, аз все пак срещнах очите й и направих едно неприятно откритие.

Мис Гинч истински се забавляваше.

Днес вече веднъж се бях сблъскал с човек, който изпитваше удоволствие от анонимните писма. Ентусиазмът на инспектор Грейвс беше професионален. Възбудата на мис Гинч обаче ми се стори неприлична и противна.

В разтревоженото ми съзнание се прокрадна една идея. Дали мис Гинч не беше авторката на писмата?