Агата Кристи
Анонимният подател (46)

Четиринадесета глава

— Както виждате, бях съвсем права да извикам експерт — заяви мисис Дейн Калтроп.

Опулих се. Всички се бяхме събрали в дома на викария. Навън валеше проливен дъжд, а вътре гореше приятен огън. Мисис Дейн Калтроп току-що се беше разходила из дневната, беше изтупала една възглавница на дивана и по някаква причина, известна само на нея, я беше оставила върху рояла.

— Наистина ли сте извикали? — изненадан попитах аз. — Кой е той? Какво е направил?

— Не беше той — отвърна мисис Дейн Калтроп.

С широк жест тя показа мис Марпъл. Мис Марпъл беше свършила с плетката от мъхеста прежда и сега плетеше нещо на една кука от навити на кълбо памучни конци.

— Ето го моят експерт — заяви мисис Дейн Калтроп. — Джейн Марпъл. Добре я погледнете. Казвам ви, тази жена знае повече за различните прояви на злото от всеки друг, който познавам.

— Не мисля, че трябва да го формулираш по този начин, скъпа — промърмори мис Марпъл.

— Но е вярно.

— Когато живееш в провинцията, научаваш много за човешката природа — тихо отговори мис Марпъл.

И като разбра какво се очакваше от нея, тя остави плетивото и спокойно изнесе най-подробен трактат върху убийството.

— Най-важното нещо при подобни случаи е да запазиш непредубедеността си. Разбирате ли, повечето престъпления са абсурдно прости. Като това. Напълно логично, просто и доста разбираемо, макар и отвратително.

— Страшно отвратително!

— Истината беше толкова очевидна. Вие я разбрахте, мистър Бъртън.

— Не съм.

— Напротив. Вие ми показахте всичко. Прекрасно виждахте връзката между събитията, но просто не бяхте достатъчно уверен в себе си, за да разберете какво означават впечатленията ви. Да започнем с онази досадна фраза „Няма дим без огън“. Дразнеше ви, но съвсем правилно вие я нарекохте точно каквото беше — димна завеса. Насочване към погрешна цел — всички търсеха в неправилна посока — анонимните писма, но въпросът беше, че нямаше никакви анонимни писма!

— Но мис Марпъл, мога да ви уверя, че имаше. Аз самият получих едно.

— О, да, но те изобщо не са били истински. Милата Мод се досети за това. Дори и в тихия Лимсток има доста скандали и мога да ви уверя, че всяка жена, която живее тук, сигурно знае за повечето и би се възползвала от тях. Но мъжете не се интересуват от клюки по същия начин, особено един безпристрастен, логично разсъждаващ мъж като мистър Симингтън. Ако авторът на писмата наистина беше жена, те щяха да попадат точно в целта.

Така че, ако оставите настрана дима и се занимаете само с огъня, ще установите за какво става дума. Ще се доближите до истинските факти относно случилото се. А ако пренебрегнете писмата, случката всъщност е само една — мисис Симингтън почина.

И тогава естествено си задаваме въпроса кой може да иска смъртта на мисис Симингтън. Разбира се, човекът, който веднага ни идва наум, за съжаление е съпругът. И се питаме каква може да е причината? Мотивът? Например друга жена?

И така, първото нещо, което научавам, е, че в дома им има много привлекателна млада гувернантка. Съвсем очевидно е, нали? Мистър Симингтън, студен, потиснат и сдържан мъж, е обвързан с вечно мърмореща и невротична жена. И изведнъж се появява това сияещо, младо създание.

Вероятно знаете, че когато господата на определена възраст се влюбят, те се разболяват тежко. Почти откачат. А доколкото разбирам, в действителност мистър Симингтън никога не е бил добър човек — не е бил мил, любещ или милостив. В него преобладават отрицателните качества — така че той не е бил достатъчно силен, за да се бори с лудостта. А в място като Лимсток единствено смъртта на съпругата му би разрешила проблема. Искал е да се ожени за момичето. Тя е почтена, той също. Нещо повече, той е обичал децата си и не е желаел да се раздели с тях. Искал е всичко — дома си, децата, уважението и Елси. Цената, която е трябвало да плати за това, е била убийството на жена му.

Мисля, че е избрал изключително хитър подход. От практиката си много добре е знаел колко бързо подозрението пада върху съпруга, ако съпругата почине неочаквано, както и за съществуващата вероятност трупът да бъде ексхумиран в случай на отравяне. И той създал несъществуващия анонимен автор. Накарал е полицията да смята, че подателят е жена, и аз донякъде разбирам защо са му повярвали — според мене този е най-сполучливият му ход. Всички писма са били от жени. Той плагиатствал умело писмата от сродния случай миналата година и черпел идеи от историите, разказани му от доктор Грифит. Не е постъпил толкова необмислено, че да пресъздава писмата дословно. Просто е заимствал отделни фрази и изрази и ги е смесвал, а крайният резултат е бил, че писмата определено изглеждали така, сякаш са написани от жена — почти ненормална, потисната личност.

Знаел е всички трикове, които полицията използва — експертизи на почерка, на пишещите машини и прочие. Известно време внимателно е подготвял престъплението си. Напечатал е всички пликове, преди да подари пишещата си машина на Женското дружество, а страниците от книгата в Литъл Фърз вероятно е откъснал доста отдавна, докато е бил сам в дневната. Хората не отварят особено често книгите с проповеди!

Накрая, след като версията за Злостната драскачка е била приета от всички, той е осъществил и основния замисъл. В един прекрасен следобед, когато гувернантката с момчетата и доведената му дъщеря излезли, а прислужниците имали свободен ден. Не е можел да предвиди, че Агнес ще се скара с приятеля си и ще се върне в къщата.

— Но какво е видяла тя? Знаете ли? — попита Джоана.

— Не зная. Мога само да се досещам. Според мене не е видяла нищо.

— Значи всичко е било празна работа?

— Не, не, скъпа. Целия следобед тя е стояла на прозореца в килера и е чакала любимият й да дойде, за да се сдобрят, и не е видяла нищо. Тоест, никой не се е приближавал до къщата, нито раздавачът, нито който и да било друг.

Тъй като не била особено схватлива, доста време й трябвало да осъзнае, че това е много странно — защото очевидно мисис Симингтън е получила анонимно писмо онзи следобед.

— А не е ли? — озадачено попитах аз.

— Разбира се, че не. Както казах, престъплението е съвсем просто. Съпругът й е сложил цианид в горната капсула от онези, които тя вземала следобед, когато ишиасът й се обаждал. На Симингтън оставало само да се прибере вкъщи преди или заедно с Елси Холанд, да повика съпругата си и като не получи отговор, да се качи в стаята й, да капне малко цианид в чашата с вода, която използвала, за да изпие капсулата, да захвърли смачканото анонимно писмо в камината и да постави в ръката й парче хартия, на което пише „Не мога да продължавам“.

Мис Марпъл се обърна към мене.

— Вие бяхте съвсем прав и за това, мистър Бъртън. Имаше нещо ненормално във въпросното „парче хартия“. Хората не пишат прощалните си писма преди самоубийството си на парченца хартия. Използват цял лист, а много често дори и плик. Да, парчето хартия беше съвсем не на място и вие сте го разбрали.

— Прекалено високо ме оценявате. Не знаех нищо.

— Напротив, знаели сте, мистър Бъртън. Иначе нямаше да бъдете толкова впечатлен от бележката, която сестра ви е надраскала на тефтерчето.

— „Кажи, че не мога да отида в петък — бавно повторих аз. — Сега разбирам. Не мога да продължавам.“

Мис Марпъл засия.

— Точно така. Мистър Симингтън се е натъкнал на подобно съобщение и е осъзнал ползата му. Откъснал нужните му думи — бележка с истинския почерк на жена му, която щяла да му послужи, когато му дойде времето.

— Още в нещо да съм се проявил като много интелигентен? — попитах аз.

Мис Марпъл ми намигна.

— Вие ме насочихте по правилната следа. Представихте ми фактите, събрани накуп, подредени в хронологичен ред, и освен това ми казахте най-важното нещо — че Елси Холанд никога не е получавала анонимни писма.

— Знаете ли, миналата вечер си мислех, че тя е авторката на писмата и ето защо единствено тя не е получила нищо.

— О, не… Човекът, който пише анонимни писма, винаги праща едно и до себе си. Предполагам, че е част от удоволствието. Не, не, фактът ме заинтересува по съвсем друга причина. Единственият недостатък на мистър Симингтън е бил, че не е могъл да си наложи да изпрати неприлично писмо на момичето, което обича. Доста интересна страна от човешката природа, която му прави чест, но тя всъщност го издаде.

Джоана попита:

— И е убил Агнес? Но това не е било необходимо!

— Вероятно не е било, но вие не разбирате, мила моя (тъй като не сте убивали никого), че разсъдъкът се изкривява и всичко изглежда преувеличено. Няма никакво съмнение, че той я е чул да се обажда на Партридж и да й казва за тревогата си относно смъртта на мисис Симингтън, защото има нещо, което не разбира. Нямал е никакъв избор — онова глупаво момиче със сигурност е видяло нещо, знаело е нещо.

— И все пак очевидно онзи следобед той е бил в кантората си?

— Предполагам, че я е убил, преди да излезе. Мис Холанд е била в трапезарията или кухнята. Просто е отишъл във вестибюла, отворил е и е затворил входната врата все едно че излиза, и тихо се е шмугнал в дрешника. Когато в къщата останала само Агнес, той вероятно е позвънил на вратата, измъкнал се е от дрешника и докато тя е отваряла, я е ударил по главата, след което я е напъхал в шкафа и се е отправил бързо към кантората си. Закъснял съвсем малко и едва ли на някого му е направило впечатление. Разбирате ли, никой не подозираше, че е мъж.

— Отвратителен звяр — заяви мисис Дейн Калтроп.

— И сега ли го съжалявате, мисис Дейн Калтроп? — поинтересувах се аз.

— Ни най-малко. Защо?

— Радвам се да го чуя.

Джоана попита:

— Защо Еме Грифит? Зная, че полицията е открила чукалото, взето от аптеката на Оуен, а също и шиша. Можете ли да се досетите къде са били? Когато идвах насам, срещнах комисаря Наш и той ми каза, че са ги намерили в кантората му в една от плесенясалите стари кутии с дела с надпис „Сър Джаспър Харингтън Уест, покойник“.

— Горкият Джаспър — отбеляза мисис Дейн Калтроп. — Беше мой братовчед. Толкова почтен човек. Сигурно щеше да бъде потресен.

— Не е ли било лудост да ги запази? — попитах аз.

— Вероятно да ги хвърли би било по-голяма лудост — отвърна мисис Дейн Калтроп. — Никой не подозираше Симингтън.

— Не я е ударил с чука — намеси се Джоана. — Там е имало и тежест от часовник, покрита с косми и кръв. Смятат, че е откраднал чука в деня на арестуването на Еме, когато е подхвърлил в къщата й и откъснатите страници. А това отново ме връща към първоначалния ми въпрос. Какво ще кажете за Еме Грифит? Полицията фактически я е видяла да пише онова писмо.

— Да, разбира се — отвърна мис Марпъл. — Тя наистина го е написала.

— Но защо?

— О, мила моя, не разбрахте ли, че мис Грифит е била влюбена в Симингтън през целия си живот?

— Бедната жена! — възкликна механично мисис Дейн Калтроп.

— Те винаги са били добри приятели и след смъртта на мисис Симингтън тя е смятала, смея да твърдя, че някой ден, може би… ами… — мис Марпъл се изкашля тактично. — И тогава започнал да се носи слухът за Елси Холанд, който сигурно много я е разстроил. Според нея момичето било пресметлива кокетка, която постепенно влизала под кожата на Симингтън и съвсем не го заслужавала. Ето защо се е поддала на изкушението. Защо да не добави още едно анонимно писмо, така че да изплаши момичето и то да напусне? Вероятно й е изглеждало съвсем безопасно и тя взела всички предпазни мерки, или поне така е смятала.

— Е, и? Довършете историята — помоли Джоана.

— Предполагам, че когато мис Холанд е показала писмото на Симингтън, той веднага се е досетил кой го е написал и е съзрял големия си шанс веднъж завинаги да приключи случая и да остане в безопасност. Не е никак хубаво, не, никак не е хубаво, но той е бил много уплашен. Знаел е, че полицията няма да престане да търси, докато не открие анонимния подател. Когато занесъл писмото в полицията и научил, че всъщност са видели Еме да го пише, той разбрал, че късметът му е проработил и е побързал да приключи с всичко това.

Същият следобед завел семейството си на чай у Грифит и тъй като от кантората се прибира с куфарче, не му е било трудно да извади откъснатите страници и да ги пъхне в шкафа под стълбите. Последното е много хитро измислено. Мястото напомня за трупа на Агнес и е леснодостъпно от практическа гледна точка. Минута-две са му били достатъчни да свърши тази работа, докато е минавал през вестибюла, последвайки полицаите и Еме.

— И все пак, не мога да ви простя едно нещо, мис Марпъл — да забъркате и Меган.

Мис Марпъл остави плетката си, която отново беше започнала. Погледна ме сурово над очилата си.

— Драги ми младежо, нещо трябваше да се направи. Нямаше никакви доказателства срещу този хитър и безскрупулен човек. Трябваше някой да ми помогне, някой, който е смел и съобразителен. И аз открих подходящия човек.

— Беше много опасно за нея.

— Да, наистина, но ние не живеем на този свят, мистър Бъртън, за да избягваме опасностите, когато животът на невинен човек е застрашен. Разбирате ли?

Разбирах.