Агата Кристи
Анонимният подател (42)

IV

На следващия ден пристигна Оуен и започна да възхвалява Джоана до Бога. Тя била прекрасна, чудесна! Начинът, по който дошла при него и поискала да се оженят — веднага, ако той иска. Но той нямало да й позволи да го направи. Не, тя била прекалено добра, прекалено изтънчена, за да се свързва с цялата тази мръсотия, която ще излезе наяве, веднага щом вестниците научат новината.

Обичах Джоана и знаех, че е от онези хора, на които може да се разчита в беда, но доста се отегчих от безкрайните бомбастични слова. Раздразнено казах на Оуен да не се прави на прекалено благороден.

Отидох на главната улица и заварих всички да клюкарстват усилено. Емили Бартън твърдеше, че никога не е вярвала особено на Еме Грифит. Съпругата на бакалина с удоволствие споделяше, че винаги е смятала мис Грифит за доста странна…

От Наш разбрах, че следствието срещу Еме е приключило. В резултат на обиска в къщата били открити откъснатите страници от книгата на Емили Бартън — отново в шкафа под стълбището, увити в стара ролка тапети.

— Много подходящо място — одобрително заяви Наш. — Човек никога не знае кога някой любопитен слуга ще надникне в бюрото или в заключеното чекмедже, но шкафовете за вехтории, пълни с миналогодишни топки за тенис и стари тапети, никога не се отварят, освен ако не трябва да се пъхне още нещо.

— Дамата явно има слабост точно към този тип скривалище — отбелязах аз.

— Да. Престъпникът рядко променя навиците си. Между другото, говорейки за мъртвото момиче, натъкнахме се на още един факт. От аптеката на доктора липсва тежко чукало за хаванче. Обзалагам се на каквото искате, че е била зашеметена с него.

— Доста неудобно за пренасяне предмет.

— Не и за мис Грифит. Онзи следобед е отивала на Кръжока, но преди това е трябвало да остави цветя и зеленчуци на сергията на Червения кръст, така че е носела огромна лазарска кошница.

— Не открихте ли шиша?

— Не, но не се и надявам. Тя горката може да не е добре, но не е чак толкова луда, че да остави окървавения шиш и да опрости нещата, след като най-лесният начин е да го измие и да го върне в чекмеджето на кухненския шкаф.

— Сигурно не е възможно да се открие всичко — съгласих се аз.

В дома на викария бяха сред последните, чули новината. Мис Марпъл беше много разстроена. Докато разговаряхме по темата, тя доста разгорещено спореше.

— Не е вярно, мистър Бъртън. Сигурна съм, че не е вярно.

— Страхувам се, че е напълно вярно. Направили са засада. Видели са я да печата писмото.

— Да, да, може би. Да, това мога да го разбера.

— В къщата й бяха открити и страниците, от които е изрязвала буквите за писмата си.

Мис Марпъл ме погледна втренчено. После тихо промълви:

— Ужасно е, наистина е злобно.

Мисис Дейн Калтроп връхлетя върху нас:

— Какво става, Джейн?

Мис Марпъл безпомощно повтаряше:

— О, Боже, о, Боже, какво да направя?

— Какво те тревожи, Джейн?

— Трябва да има нещо. Но аз съм стара и невежа, а и толкова глупава.

Чувствах се доста неловко и затова бях доволен, когато мисис Дейн Калтроп отведе приятелката си със себе си.

Същия следобед обаче отново ми се случи да срещна мис Марпъл. Този път вече бях тръгнал към къщи.

Тя стоеше до малкото мостче в края на селото, близо до къщата на мисис Клийт, и разговаряше не с някой друг, а със самата Меган.

Исках да видя Меган. Цял ден очаквах тази среща. Ускорих крачка. Когато обаче се приближих към тях, Меган се обърна и се отправи в обратната посока.

Ядосах се и щях да я последвам, но мис Марпъл ми препречи пътя.

— Исках да говоря с вас. Не, не тръгвайте сега след Меган. Не би било особено разумно.

Тъкмо щях да възразя рязко, когато тя ме обезоръжи с думите:

— Това момиче притежава голям кураж. Страшно е смела.

Все още исках да настигна Меган, но мис Марпъл продължи:

— Не се опитвайте да се срещнете с нея сега. Зная какво говоря. Тя трябва да запази смелостта си.

Нещо в твърдението на възрастната дама ме накара да изтръпна. Като че ли тя знаеше някаква подробност, която на мене не ми беше известна.

Страхувах се, без да осъзнавам защо.

Не се прибрах вкъщи. Върнах се на главната улица и започнах да се разхождам безцелно надолу-нагоре. Не зная какво чаках, нито за какво мислех…

По едно време ме нападна ужасният стар досадник, полковник Апълтън. Както обикновено, първо се осведоми за красивата ми сестра и после продължи:

— Както чувам сестрата на Грифит е напълно откачила? Говорят, че тя стояла зад онези анонимни писма, които бяха толкова ужасни и неприятни за всички. В началото не можах да повярвам, но казват, че било истина.

Аз също потвърдих, че е вярно.

— Е, не можем да отречем, че като цяло полицията ни е добра. Трябва да им се даде време, това е всичко. Номерът с анонимните писма е доста необичаен — съсухрените стари моми винаги се забъркват в подобни неща — въпреки че тази Грифит не изглежда зле, независимо от големите й зъби. В тази част на страната няма хубави жени, с изключение на гувернантката на Симингтън. Тя заслужава да й се любува човек. И е много мило момиче, освен всичко останало. Благодарна е, когато човек й направи някоя малка услуга. Неотдавна се натъкнах на нея и децата, докато бяха излезли на разходка или нещо подобно. Те лудуваха в храстите, а тя плетеше и се ядосваше, че преждата й е на привършване. „Искате ли да ви закарам до Лимсток? Аз самият трябва да взема една въдица оттам. Няма да се забавим повече от десет минути. После ще ви върна“ — предложих й аз. Тя доста се колебаеше дали да остави сами децата. „Нищо няма да им стане. Кой може да им стори някакво зло?“ — успокоих я аз. Нямаше защо да се страхува за децата. Така че аз я качих, оставих я в магазина за прежди, след малко я взех оттам и това беше всичко. Тя ми благодари много мило. Беше изключително признателна. Хубаво момиче.

Най-сетне успях да се отскубна от него.

Тогава видях за трети път мис Марпъл. Излизаше от полицейския участък.