Агата Кристи
Анонимният подател (33)

I

На следващия ден откачих. Връщайки се назад, това е единственото обяснение, което мога да дам.

Предстоеше ми редовното месечно посещение при Маркъс Кент… Щях да ходя с влак. За моя огромна изненада Джоана реши да остане. По принцип тя винаги искаше да идва с мене и обикновено оставахме няколко дни в Лондон.

Този път предложих да се върнем същия ден с вечерния влак, но Джоана отново реагира доста изненадващо. Просто загадъчно ми отвърна, че има много работа и не вижда защо трябва да прекара дълги часове в отвратителния, задушен влак, след като на село е такъв прекрасен ден.

Разбира се, не можех да отрека, че имаше право, но подобна постъпка съвсем не беше типична за Джоана.

Тя заяви, че колата няма да й трябва и затова мога да отида с нея до гарата и да я оставя там до завръщането си.

По някаква неясна причина, известна само на железопътните компании, гарата беше разположена на около километър от самия Лимсток. На средата на пътя настигнах Меган, която се мотаеше безцелно. Спрях.

— Здравей, какво правиш?

— Просто излязох на разходка.

— Но не на бърза, освежаваща разходка. Пълзеше като унил паяк.

— Е, не съм тръгнала в някаква определена посока.

— Тогава ела и ме изпрати до гарата.

Отворих вратата на колата и Меган скочи вътре.

— Къде отиваш?

— В Лондон. При лекаря си.

— Да не би гърбът ти да е по-зле?

— Не, напротив, даже е много добре. Очаквам лекарят ми да е безкрайно доволен.

Меган кимна.

Стигнахме до гарата, аз паркирах и отидох да си купя билет. На перона имаше само няколко души, които не познавах.

— Ще ми заемеш ли едно пени? — попита Меган. — Искам да си купя малко шоколад от монетния автомат.

— Ето ти, бебче — подадох й аз въпросната монета. — Сигурна ли си, че не искаш и дъвки или бонбони за смучене?

— Най-много обичам шоколад — отвърна Меган, без изобщо да усети сарказма ми.

Тя отиде до автомата, а аз се загледах след нея с нарастващо раздразнение.

Носеше разкривени обувки, груби, грозни чорапи и абсолютно безформени пуловер и пола. Не зная защо, но това ме вбеси.

Когато се върна, ядосано я попитах:

— Защо носиш тези отвратителни чорапи?

Меган ги погледна изненадано.

— Какво не им е наред?

— Нищо не им е наред. Гадни са. И защо си облякла пуловер, който прилича на гниеща зелка?

— Хубав е, нали? Имам го от години.

— И аз така предполагах. И защо…

В този момент пристигна влакът и прекъсна гневната ми тирада.

Качих се в един празен вагон първа класа, свалих прозореца и се наведох да продължа разговора.

Отдолу стоеше Меган с вдигнато към мене лице. Попита ме защо съм толкова ядосан.

— Не съм ядосан — излъгах аз. — Просто ме дразни фактът, че си толкова размъкната и изобщо не те интересува как изглеждаш.

— Какво значение има, след като и без това не мога да изглеждам добре?

— Боже мой! Бих искал да те видя прилично облечена. Бих искал да те отведа в Лондон и да те облека от главата до петите.

— И аз бих искала — отвърна Меган.

Влакът потегли. Погледнах към тъжното, вдигнато нагоре лице на Меган.

И тогава, както вече споменах, внезапно откачих.

Отворих вратата, сграбчих Меган за едната ръка и я вмъкнах във вагона.

Носачът се разкрещя сърдито, но единственото, което можеше да направи, беше ловко да затръшне вратата. Вдигнах Меган от пода, където се беше озовала след необмислената ми постъпка.

— Защо, по дяволите, направи това? — попита тя, търкайки коляното си.

— Млъкни. Идваш с мене в Лондон и когато приключа с тебе, няма да се познаеш. Ще ти покажа как можеш да изглеждаш, ако малко се постараеш. Омръзна ми да те гледам как се шляеш дрипава и окаяна.

— О! — прошепна Меган възторжено.

Кондукторът дойде и аз купих на Меган билет. Тя седна в единия ъгъл и ме погледна със страхопочитание.

— Май че действаш доста импулсивно? — попита тя, след като мъжът излезе.

— Да. Наследствена черта.

Как да обясня на Меган внезапно връхлетелия ме порив? Тя изглеждаше като тъжно, изоставено куче. А сега върху лицето й беше изписан недоверчивият израз на доволно куче, което все пак бяха извели на разходка.

— Предполагам, че не познаваш добре Лондон? — попитах аз.

— Напротив. Докато учех, винаги минавах през него. Ходила съм там и на зъболекар, а веднъж гледах и една пантомима.

— Е, това ще бъде друг Лондон — загадъчно отвърнах аз.

Пристигнахме половин час по-рано от уговорката ми на Харли Стрийт.

Наех такси и отидохме право в Миротен, модната къща, където Джоана си шиеше дрехите. Всъщност Миротен се представляваше от Мери Грей — необикновена жизнерадостна четирийсет и пет годишна жена. Беше умна и много приятна за компания. Винаги съм я харесвал.

— Ти си ми братовчедка — казах на Меган.

— Защо?

— Без излишни въпроси.

Мери Грей не отстъпваше пред набитата еврейка, която въздишаше по някаква тясна светлосиня вечерна рокля. Извиках я настрани.

— Слушайте — започнах аз, — довел съм ви една моя братовчедка. Джоана също щеше да дойде, но беше възпрепятствана. Тя каза да ви я оставя на вас. Виждате как изглежда сега момичето, нали?

— Боже мой, виждам — прочувствено отвърна Мери Грей.

— Е, искам да я облечете добре от главата до петите. Давам ви пълна свобода. Чорапи, обувки, бельо, всичко! Между другото, фризьорът на Джоана също е наблизо, нали?

— Антоан? Съвсем наблизо е. Ще се погрижа и за това.

— Вие сте изключителна жена!

— О, ще ми бъде приятно, независимо от парите, които съвсем не трябва да се пренебрегват в тези дни. Половината от проклетите ми клиентки, невъзможни жени, никога не си плащат сметките. Но както вече казах, за мене ще е удоволствие. — Бързо и професионално огледа Меган, която стоеше малко встрани, и отбеляза: — Има хубава фигура.

— Сигурно притежавате рентгенов поглед, защото на мене ми изглежда напълно безформена.

Мери Грей се разсмя.

— Заради тези училища е. Явно се гордеят с това, че учат момичетата да се перчат с неугледния си външен вид. Твърдят, че така изглеждат очарователни и естествени. Понякога минава цял сезон, преди едно момиче да успее да се съвземе и да заприлича на човек. Не се притеснявайте, оставете я на мене.

— Добре. Ще се върна да я взема към шест часа.