Агата Кристи
Анонимният подател (25)

II

Джоана беше напълно права. Главната улица беше пълна със заинтригувани хора. Бях решил да се запозная с всички мнения и реакции.

Първо видях Грифит. Имаше толкова болен и уморен вид, че аз се учудих. Естествено, убийството не влизаше в ежедневната работа на един лекар, но според мене професията му би трябвало да го е научила да приема най-различни неща, включително и страданието, грозната страна на човешката природа и смъртта.

— Изглеждате много зле.

— Така ли? — разсеяно попита той. — О! Напоследък имах доста тежки случаи.

— Включително и нашата лунатичка ли?

— Разбира се — каза той и премести погледа си от мене към отсрещната страна на улицата. На клепача му пулсираше един нерв.

— Нямате ли някакви предположения кой може да бъде?

— Не. Не, но много ми се иска да имам.

После рязко попита за Джоана и доста колебливо заяви, че носи някакви фотографии, които тя пожелала да види. Предложих му да й ги предам.

— О, не, няма нужда. И без това ще мина покрай вас по-късно тази сутрин.

Започнах да се страхувам, че Грифит го е приел твърде сериозно. Проклета да е Джоана! Грифит беше прекалено добър човек, за да бъде поредната зсертва, чийто скалп размахва сестра ми.

Оставих го да си върви, защото видях, че сестра му се приближава, а сега за първи път имах желание да разговарям с нея.

Еме Грифит започна като че ли от средата на разговора.

— Абсолютно разтърсващо! — забумтя тя. — Чух, че сте пристигнали там доста бързо.

В гласа й имаше въпрос, а очите й заблестяха, когато наблегна на думата „бързо“. Не възнамерявах да й казвам, че Меган ми се е обадила. Вместо това отвърнах:

— Ами, предната нощ бях доста неспокоен. Момичето трябваше да дойде на чай у нас, а не се появи.

— И вие сте се уплашили, че се е случило най-лошото? Много умно от ваша страна!

— Да. Аз съм хрътка в човешки образ.

— За първи път в Лимсток става убийство. Възбудата е страхотна. Надявам се, че полицията ще се справи.

— На ваше място не бих се тревожил. Те са способни хора.

— Дори не мога да си спомня как изглеждаше момичето, въпреки че сигурно десетки пъти ми е отваряла вратата. Тихо, незабележимо създание. Оуен ми каза, че е била ударена по главата, а после е била намушкана в тила. Според мене приятелят й го е направил. Вие какво мислите?

— Това ли е вашето решение?

— Смятам, че е най-правдоподобната версия. Сигурно са се скарали. Повечето от хората тук произхождат от бракове между роднини и понякога имат умствени увреждания. — Замълча и после продължи: — Чух, че Меган Хънтър е намерила тялото. Вероятно е изпитала голям шок.

— Така е — кратко отвърнах аз.

— Сигурно не й се е отразило добре. Според мене тя не е съвсем наред, а след подобно преживяване може напълно да полудее.

Внезапно взех решение. На всяка цена трябваше да узная нещо.

— Кажете ми, мис Грифит, вие ли убедихте Меган да се върне вкъщи вчера?

— Е, не бих се изразила точно така.

Аз обаче упорито настоях.

— Казахте ли й нещо?

Еме Грифит се изпъна решително и ме погледна в очите. Макар и едва забележимо, беше заела отбранителна позиция.

— Не е добре момиче като нея да бяга от отговорност. Тя е млада и не знае какви слухове се носят, но аз трябваше поне да й намекна.

— Слухове… — не довърших въпроса си аз, защото бях прекалено ядосан.

Еме Грифит продължи със същата влудяваща, самодоволна самоувереност, която беше най-отличителната й черта.

— О, смея да твърдя, че до вас не стигат повечето от клюките тук. Но аз ги научавам! Чувам какво се говори. Имайте предвид, че дори и за миг не съм повярвала на нито една дума! Но нали знаете какви са хората — ако могат да кажат нещо злонамерено, те го правят! А и на момичето не му е лесно, особено след като трябва да си изкарва прехраната.

— Да си изкарва прехраната ли? — попитах озадачен.

Еме продължи:

— Естествено, положението й не е никак леко. И смятам, че постъпи правилно. Не можеше да си тръгне веднага, без да е предупредила, и да остави децата, без да има някой да се грижи за тях. Тя се държи чудесно, направо чудесно. На всички го казвам. Положението обаче е неприятно и хората ще продължат да говорят.

— Кого имате предвид?

— Елси Холанд, разбира се — нетърпеливо продължи Еме Грифит. — Според мене тя е чудесно момиче и просто си върши работата.

— А какво разправят хората?

Еме Грифит се изсмя. Помислих си, че смехът й е доста неприятен.

— Казват, че тя вече обмисля възможността да стане мисис Симингтън номер две, ето защо успокоявала вдовеца и се правела на незаменима.

— Боже мой, но мисис Симингтън е мъртва само от една седмица!

Еме Грифит сви рамене.

— Разбира се, че е абсурдно! Но нали знаете какви са хората! Холанд е млада и изглежда добре, а това е достатъчно. И не забравяйте, че работата като гувернантка не предлага особени перспективи за едно момиче. Не мога да я обвинявам, че иска уреден дом и съпруг, и играе картите си според ситуацията. — Разбира се — продължи тя, — горкият Дик Симингтън няма и най-малка представа за тези неща! Все още е напълно зашеметен от смъртта на Мона Симингтън. Но нали знаете какви са мъжете! Тъй като момичето непрекъснато се върти наоколо, успокоява го, грижи се за него и е отдадена на децата, той съвсем естествено става зависим от нея.

— Значи вие също мислите, че Елси Холанд е безсрамна и нахална? — тихо попитах аз.

Еме Грифит се изчерви.

— Съвсем не. Жал ми е за момичето. Хората говорят такива ужасни неща, което малко или много ме накара да посъветвам Меган да си отиде у дома. По-прилично е, отколкото ако Дик Симингтън и момичето са сами в къщата.

Започвах да разбирам.

Еме Грифит се разсмя весело.

— Май сте шокиран, мистър Бъртън, от клюките в нашия малък град. Мога да ви кажа само това — хората винаги си мислят най-лошото!

Тя се разсмя и се отдалечи.