Адам Робъртс
Сол (9)

Барлей

Една от целите на този разказ е да ви запознае с онова, което аз знам за героя Жан-Пиер Дрейфус. Вие сами ще го познаете и не е необходимо да описвам подробно външността му, мога само да кажа, че видеолентите не са уловили будния израз на лицето му, невероятната жизненост, която се излъчваше от очите и устата му. Той беше привлекателен мъж, съвършеният военен офицер и има определена причина паметта му да бъде толкова тачена дори днес. Причината е следната: Жан-Пиер беше живото въплъщение на Сенаар — силен, смел, с лека походка, винаги любезен и щастлив да помогне. С бялата си кожа и светла коса той сякаш принадлежеше на този свят, един истински местен жител, при това толкова красив в парадната си униформа! Не е срамно един мъж да признае, че намира друг мъж за привлекателен, ако в това възхищение няма нечиста мисъл. Единствено чиста наслада изпълваше гърдите ми при вида на образа на воина, въплътен в Жан-Пиер.

Скоро след като кацнахме на планетата, аз го произведох от лейтенант в капитан, понеже стана ясно, че способностите му са много над средните. Хората мислят понякога, че професионалните войници съществуват само, за да убиват, но разбира се, истината е съвсем различна. Истинските войници обичат живота, своя и на другите, почти толкова, колкото обичат свободата. Истинският войник работи и предвижда как да избегне войната и да предпази живота. Качествата, които той притежава, са сила да заповядва, сила да осъществи волята си и смелост да се изправи пред всякакви последствия. Жан-Пиер ги притежаваше всички. Често пъти по-висшестоящите офицери откриваха, че следват предложенията, направени от него, сякаш са заповеди, толкова енергично и компетентно говореше той. Хората му го обичаха със страстна привързаност, а жените го обожаваха.

През втората седмица му възложих построяването на казармите. Това беше приоритетна задача, по-важна дори от построяването на цивилните сгради за постоянно живеене, тъй като армията трябва да бъде спокойна и силна, за да разтвори успешно чадъра, под който се приютява останалата част от обществото. Така че Жан-Пиер разполагаше с власт, която използваше разумно, за да наема цивилни работници (естествено, на тях им се плащаше по военните тарифи, съобразно уменията им), за да подпомогнат изграждането на обезопасена зона с всички необходими съоръжения. Един образцов командир. Всеки ден преди здрач той пристигаше в безупречна униформа, за да приеме вечерната проверка (повечето строителни дейности се извършваха през нощта, когато радиационният фон беше по-нисък). Вечерта той координираше екипите, даваше лични разпореждания и проверяваше дали са доставени суровините, дали на фабрикаторите са зададени съответните програми и дали отговорниците по места знаят какво да правят. През нощта работеше неуморно, пришпорваше неумолимо своите подчинени, гълчеше гражданите, че изостават от военните, окуражаваше и обединяваше хората. Казармите и всички необходими вътрешни инсталации бяха завършени една седмица предсрочно.

След това ми помогна в изграждането на собствената ми къща. Този човек наистина притежаваше огромна енергия. След първия месец организирах тържество в чест на нашия напредък и всички сенаарци излязоха в късната хладна вечер (веднага след утихването на вятъра), облечени в новите си дрехи, за да приветстват парада с факли на нашата армия. Най-силните възгласи бяха за Жан-Пиер.

В онези ранни дни всички бяхме прекалено заети, за да имаме време да гледаме телевизия, но някои по-предприемчиви хора започнаха да създават телевизионни компании. Те използваха капиталите си, натрупани по време на пътуването, за инвестиции в телевизионна техника и обикаляха от врата на врата в новия град, за да продават абонаменти. Всички телевизионни продукти отпреди пътуването бяха остарели. През всичките онези години бяхме разполагали с достатъчно време, за да гледаме сапунените сериали, литургиите, шоупрограмите. За да наберат абонати, телевизионните компании — мисля, че бяха две: компанията „Сенаар“ и още една, която бързо фалира — както и да е, за да привлече аудитория, ТК „Сенаар“ заложи на идеята да отразява израстващото ни общество, нещо като сапунен сериал от истинския живот, така да се каже. Те се обърнаха и към мен, посредством моя представител, младши лейтенант Преминджър, но аз отказах. Твърде много ценях собственото си уединение, за да се съглася да бъда записван през цялото време, освен това не се нуждаех от пари. Предложих им да се обърнат към Жан-Пиер. Той беше човек с растяща известност и популярна фигура, но аз знаех, че няма лично богатство. Именно по този начин животът на Жан-Пиер се превърна в телевизионен продукт, излъчван от компанията „Сенаар“.

Той дойде при мен две седмици, след като започна всичко това, за да ми иска някакъв съвет. Наложи се да помоля човека с очилата-камери да почака пред дома ми. Обичам личните ми разговори да са лични.

— Дойдох да ви помоля за съвет, господин Президент — каза той. В началото на нашите разговори той винаги ме наричаше „господин Президент“ и винаги трябваше да го поправям с „наричай ме Барлей, скъпи мой лейтенант!“.

— От какъв съвет се нуждаеш, приятелю мой? — попитах го аз.

— Става дума за любовна история, Барлей — каза той.

Разсмях се.

— От всички теми на тази планета, това е областта, в която съм най-малко компетентен да давам съвети! Опитът ми в любовните дела е толкова малък, че когато става дума за тези работи, аз съм просто дете.

— И все пак — настоя той. Беше толкова чист и мъжествен, че самото споменаване на темата го караше да се изчервява. — Възнамерявам да се оженя.

— Великолепна идея — казах сърдечно аз. — Твърде дълго беше сам.

— Петдесет години — пошегува се той. Това беше обичайна шега между онези, които бяха преживели хибернацията. Всъщност биологическата възраст на Жан-Пиер беше малко над двадесет и пет.

— Но защо се нуждаеш от съвета ми, приятелю мой? Не трябваше ли всъщност да дойдеш за благословия?

Родителите на Жан-Пиер бяха починали по време на хибернацията и при установяването на новото място аз бях проявил добросърдечна родителска загриженост за бъдещето му. Бях го приел почти като свой син.

— Всъщност — каза той, като се размърда на стола си — получих предложения от няколко дами. Някои от тях не толкова благоприлични.

— Внимавай относно този вид изкушение, приятелю — посъветвах го аз. — Особено сега, когато преотстъпи душата си на телевизионната компания! Но да оставим шегата настрана, ако тръгне дума, че си човек с нисък морал, това ще навреди на духа на израстващото ни общество.

— Това е още една причина да се оженя — каза той.

— Съгласен съм с теб.

— В такъв случай ето в какво се състои проблемът ми. Две първородни дъщери на изтъкнати сенаарски семейства имат сърдечно влечение към мен, но аз не мога да реша за коя да се оженя.

При тези думи се разсмях.

— Коя от двете обичаш? — попитах аз.

— И двете — отвърна той с въздишка. — И двете са прекрасни.

— Но коя е по-прекрасната?

— Едната е брюнетка, а другата е блондинка — отвърна той. — Но как може да се каже, че денят е по-красив от нощта? Или че червеното вино е по-сладко от бялото?

— Положението е наистина опасно, приятелю мой — казах аз, като продължавах да се смея. — Бих могъл да дам извънреден банкет тук, в моя дом и ако и двете семейства се отзоват на поканата, може би тогава наистина ще мога да ти дам съвет.

Преминджър беше срещу тази идея. Той смяташе, че е прекалено рано за подобно събитие в нашия нов дом и че то ще изглежда твърде елитарно и екстравагантно. Но аз не се съобразих с мнението му, въпреки че му отстъпих в едно отношение — поканих всички телевизионни компании да отразят събитието. Това, което Преминджър не разбираше (той беше мъж с брилянтен интелект, но с твърде ограничено разбиране за човешката природа), беше как едно малко събитие може да повдигне духа на хората, независимо че щяха да го преживеят от втора ръка. Банкетът се състоя една вечер на следващата седмица в спокойната атмосфера след утихването на Дяволския шепот. Присъстваха деветте най-богати сенаарски семейства. Храната беше приготвена от моя личен майстор-готвач, макар че поради броя на присъстващите той трябваше да се възползва от уменията на други трима готвачи от съседни домакинства. Военен квартет се погрижи за музиката — Бах и Шуберт, които лично аз смятам за най-лесни за възприемане. Естествено, присъстваше и Жан-Пиер, който пристигна, придружен от двама колеги офицери, негови приятели.

Имаше много разговори, смях и вино (бяло и червено, в чест на Жан-Пиер, една малка шега само между нас. Макар че за жалост това беше фабрикаторско вино — пудра, разтворена във вода, която нямаше същия вкус) и малко танци. Двете телевизионни компании също бяха там, а пред входната врата се беше събрала голяма тълпа, която приветстваше новопристигналите. Беше толкова освобождаващо, толкова цивилизовано.

— Все едно че сме на Земята — каза ми хер Варнке.

— Нищо подобно — противопоставих се аз. — Това е типично солтянско събитие.

Наистина имаше много блюда от различно оцветена сол, всичките събрани от повърхностния солен слой в околността. Килограми от нея бяха сервирани в купи, очевидно прекалено много за една подправка, но в онези ранни дни, когато храната се произвеждаше все още на кораба или в рециклиращите стопанства, хората имаха навика да добавят малко сол за вкус. В днешни дни, естествено, всичко, което ядем (повече или по-малко) е достатъчно солено, понеже идва от околната среда. Но в онези дни подносите със сол нямаха само значение на символ.

Настанихме се в залата за вечеря и хапнахме прекрасна храна сред пластмасови свещи, които излъчваха аромати на лавандула и канела. Светлината се отразяваше в полираната кварцова маса, хората с камерите обикаляха дискретно, без да се пречкат, носеха се тихи разговори. В един момент вдигнах тост за нашия нов живот, за новия ни свят, създаден по Божие благоволение въпреки трудностите, и всички с радост се отзоваха.

Но не бях забравил и конкретната си задача. Бях уредил жените, от които се интересуваше Жан-Пиер, да седнат на такива места, че да мога да разговарям на масата с всяка от тях. Едната беше най-голямата дъщеря на хер Варнке, много богат човек, който вече развиваше успешен бизнес от производството на еко-цименти, особено обещаващи в строителството, понеже значително го поевтиняваха в сравнение с копаенето на цели кварцови плочи. Имаше също и страничен бизнес с микроелементи, извличани от солите. Познавах Варнке доста добре, той беше едър мъж със слабост към черни костюми и оранжеви ризи, една мода, която, не се притеснявах да му кажа, беше прекалено младежка за зрялата му възраст. Но той просто поклащаше оплешивяващата си глава и се смееше. Бяхме се срещали няколко пъти, понеже „Варнке Инкорпорейтид“ се беше съгласила да вземе на работа две дузини бежанци от безредиците в Елеуполис. Много хора искаха да се махнат оттам и тъй като още тогава ние бяхме най-проспериращата нация, мнозина се опитваха да дойдат при нас. Естествено, щеше да бъде безсмислено да дойдат, ако нямаха пари (едва ли щяха да предпочетат да гладуват по нашите улици) или поне гарантирана работа. Тогава Варнке изпрати свои представители там и първите две дузини елеуполизийци бяха готови да полетят към нас. За тях това беше добре, понеже бягаха от ужасите в своята родина, но също така беше добре за Сенаар и за Варнке, понеже той получи възможно най-евтината работна ръка. Той ми обясни ситуацията и аз (все пак само един военен) не изпитах особена гордост.

— Почти всички сенаарци тръгнаха на пътуването с доста големи състояния — напомни ми той, поглаждайки с длан плешивата си глава.

— Но малцина имаха толкова голямо като твоето, приятелю мой — отбелязах аз.

Той се разсмя.

— Както разбираш, икономиката не може да се крепи единствено на богатите. Нуждаем се и от по-нисша класа, хора, които да вършат черната работа. Тя не е много, но все пак имаме недостиг на най-неквалифицирана работна ръка. Поне за себе си знам, че е така.

— Смяташ, че тези имигранти ще бъдат разрешение за проблема?

— Е, не бих ги нарекъл имигранти — каза той. — Според мен, трябва да им предоставим пълно сенаарско поданство, като включим една клауза, че то ще бъде анулирано и ще бъдат експулсирани, ако фалират.

— А ще се считат за фалирали, ако…

— Ако не могат да си плащат данъците, ако нямат пари.

— Но те ще дойдат при нас без пари! Веднага ли ще трябва да ги изгоним?

— Ако — поправи ме Варнке, като се смееше, — ако нямат пари и ако не се ползват с покровителството на някой работодател. Но докато работят при Варнке, ще имат достатъчно пари да си плащат данъците и да ядат.

Ето така уредихме нещата. Варнке построи работнически общежития и нае хора от Елеуполис. Но аз се отклонявам от темата, която всъщност касаеше дъщеря му. Тя беше русокосата от двете красавици и беше като едно златно дете. Слаба, елегантна, с най-сладкия смях и перфектно възпитание. Нещо повече, тя беше безупречна флейтистка. Казваше се Ким.

— Скъпа моя — обърнах се към нея през масата, — кажи ми, коя униформа предпочиташ? На редовите войски или на техническите части?

Униформата на армията беше тъмносиня, каквато винаги е била, а пилотите и сапьорите носеха зелени униформи.

Тя се засмя.

— Ето на какъв въпрос трябва да отговаря една жена! — отвърна тя. — Нищо свързано с държавните дела или с приоритетите при изграждането на железопътни линии, а дали харесва синьо или зелено.

Не отговори на въпроса ми.

— Синьото на редовата армия естествено.

Жан-Пиер, който седеше там в безупречната си тъмносиня униформа и с блестящи златни пагони на раменете, се изчерви като ученичка.

Другата жена в състезанието, защото това си беше състезание, бе единственото дете на един човек на име Хардисън, който беше създал училище и колеж в Сенаар. На практика в последния още нямаше студенти, а училището беше посещавано от няколко деца. Но плановете на Хардисън бяха дългосрочни, а личното му богатство достатъчно голямо, за да си позволи да почака печалбата. Подкрепях обществения дух на неговото начинание, понеже той осигуряваше обучението на малкото деца в нашата общност без училището да му носи приходи. Когато раждаемостта нараснеше (ние бяхме убедени, че щеше да последва истински бум, след като работата по установяването на Сенаар в новия свят приключеше и хората можеха да мислят за тези неща), очевидно щяха да бъдат създадени и други училища. Но дотогава училището на Хардисън щеше да има най-дългата история, щеше да привлича най-добрите студенти, а вероятно щеше да иска и най-високите такси. Така че алтруизмът на Хардисън не беше чак толкова късоглед.

Неговата дъщеря Ковънтри беше висока и красива, с коса, черна като дълбок космос, с деликатно мургава кожа, цвета на пустинята при здрач. Тя също беше с прекрасна външност, висока и гъвкава, с красиво продълговато лице и очи с такава дълбочина, че сякаш те притегляха в себе си. Аз се приведох към нея и я повиках.

— Скъпа моя! Кой е любимият ти инструмент?

— Моля, сър?

— Любимият ти музикален инструмент?

При тези думи тя се усмихна.

— А трябва ли да имам такъв? Не е ли най-важното при музикалните инструменти, че не се състезават, а свирят заедно в хармония?

— И все пак, би трябвало да имаш предпочитание?

— Тогава пианото — отвърна тя, смеейки се, — инструмента, на който свиря.

След вечерята Ковънтри и Ким посвириха един концерт на Моцарт, много изящен. В стаята цареше съвършена тишина и за кратко ние се пренесохме далеч от тревогите и безпокойствата си, дори (ако мога да говоря от името на Жан-Пиер) от нашите любови и човешки страсти в царството на чистата музика.

На следващия ден видях отново Жан-Пиер, непосредствено преди да присъства на един парад.

— Е? — попита ме той, като пристягаше яката си.

— Беше прав — съгласих се аз със смях. — За тях може да се каже само едно нещо — всяка е толкова красива, колкото и другата!

— Тогава ще трябва да се оженя и за двете — засмя се той. Но тази шега беше малко евтина за моя вкус.

— Не бих могъл да ти дам съвет, приятелю мой — казах аз. — Трябва да следваш сърцето си.

Три седмици по-късно беше обявен годежът между Жан-Пиер и Ким. Сватбата им беше светското събитие на общността. Присъстваха стотици хора, а по-голямата част от останалите сенаарци гледаха по телевизията. Той ме помоли да му стана кум, но прецених, че това не подобава на поста ми на Президент, и затова един от нашите офицери застана редом с него в църквата. Но аз също бях там, на първата пейка и не се срамувам да кажа, че пролях няколко радостни сълзи за смелото ми момче, докато той изричаше своята клетва в присъствието на Бог и паството.