Адам Робъртс
Сол (14)

Петжа

Рода Титус пристигна с голяма тържественост, в совалка-самолет. Придружаваше я свита от лични прислужници и секретари, същинска малка армия. Освен тях с нея пристигна отделение от мъже в сини униформи и с маски, които покриваха очите им и им придаваха нечовешки страшен вид. Всеки носеше къса церемониална сабя, привързана здраво за гърба между лопатките, всъщност толкова здраво, че се чудех как успяваха да ги развържат в разгара на самата битка, освен това имаше нож, поставен в калъф, който се поклащаше на окачен на пояса ремък. Носеха и иглени пушки, които винаги държаха в ръка. Мъжете от охраната измаршируваха под строй по рампата на совалката и застанаха като дървета край селски път, докато Рода Титус слизаше надолу. На лицето й беше изписана онази усмивка, която определих тогава като изражението, типично за високопоставените в йерархията сенаарци — усмивката на надменността.

Сенаарците се бяха свързали с мен и ме бяха предупредили за пристигането й (те настояваха специално за мен и имаха късмет, защото тъкмо тогава бях дежурен), така че бях дошъл да я посрещна. Мисля, че тя очакваше да види тълпа или поне още дипломатически представители, но там бях само аз. Това беше мое дежурство и аз го изпълнявах. Всъщност — и това ще ви се стори същинска ирония — аз бях благодарен за тази визита, понеже до този момент работата ми по назначението беше много малко и се отегчавах.

Онзи ден се бяха събрали неголям брой хора. При звука на приближаващата совалка, неколцина бяха прекратили заниманията си и бяха дошли да гледат. Когато войниците измаршируваха навън, те останаха като гръмнати от видяното, някои хукнаха да съобщят на другите и всички започнаха да коментират помежду си. Един или двама даже започнаха да замерят с камъни совалката, което накара войниците да заемат позиция за нападение и да насочат своите пушки към алсианите. Тогава хората престанаха да хвърлят камъни и започнаха да им крещят разни неща, при което сенаарците свалиха мерниците на оръжията си. Но преди това аз посрещнах дипломатическия представител.

Първите думи на Рода Титус към мен бяха:

— Къде са другите от делегацията?

Само свих рамене и й се усмихнах. Нали помниш, че точно тогава аз бях много щастлив от връзката си с Туржа, щастлив в своя ригидистки рай. Огледах я, пред мен стоеше малко по-възрастна жена, спретнато облечена, ниска и с приятна външност. Женската половина на човечеството ме изпълваше с радост във всичките си форми. Тъй като Туржа беше жена, следователно аз бях разположен да проявя любезност и към Рода Титус.

— Само аз съм — отговорих аз.

— Аз съм Рода Блосъм Титус — представи се тя.

— Знам коя си — отговорих аз. — Коя друга може да си, като пристигаш във военна совалка с въоръжени нападатели!

При тези думи тя настръхна.

— Това е почетната ми охрана. Те са тук, за да ме пазят.

Отново свих рамене.

— Ти ли си Петжа? — попита тя.

— Да.

— Е — официалната й маска се стопи за малко, — защо не ми каза? Толкова е неловко да стоим тук по този начин.

— Със сигурност нямаше нужда да ти казвам — отвърнах аз, — понеже ти и без това го знаеше. Но ако се чувстваш неудобно, можем да влезем вътре. Не бива да стоим дълго на слънце.

— Вие сте подготвили зали? — попита тя, като пак се изпъчи.

— За какво?

— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — Какво искаш да кажеш с това „за какво“?

Тя не носеше маска, макар да бяхме навън, тъй като сенаарците притежават онази технология за имплантиране на филтри. Само попиваше ноздрите си с кърпичка през цялото време и примигваше към мен в наситената с много хлор дневна светлина край езерото. Можех да наблюдавам непосредствено израза на лицето й. Устната й се набръчкваше красиво, когато беше учудена.

— За какво са ти зали?

— Не е ли очевидно — сопна се тя и официалната маска отново падна за малко. — За да започнем преговорите! Освен ако не сте ми приготвили тържествено посрещане? Храна, нещо за пиене?

— Ако искаш питие — казах аз, — мога да се погрижа. Но не сме приготвили нищо.

— Но тук ли ще преговаряме? В радиацията, в жегата?

— Да преговаряме ли? — попитах аз.

Точно тогава някой хвърли камък и той издрънча, отскачайки шумно от совалката край водата. Стражите се извърнаха. Долетя още един камък и още един. Рода Титус се въртеше като пумпал насам-натам.

— Какво правиш? — попита тя.

— Аз не правя нищо — отвърнах.

— Нападаш совалката ни! Това е посегателство!

Свих рамене.

— Не правя нищо такова.

Капитанът на охраната промърмори нещо, явно заповед и войниците заеха позиция. Трима залегнаха, другите застанаха зад тях. Бяха се прицелили в онези, които хвърляха камъните.

— Кажи им да спрат! — настоя Рода Титус.

Маската ми причиняваше слаб сърбеж, така че аз леко я отместих върху лицето си.

— Наистина нямам нищо общо с това.

Тълпата спря да хвърля камъни, сигурно хората се бяха отегчили. Денят беше горещ и хвърлянето на камъни си беше тежка работа, но суматохата изведе навън още хора и някои крещяха обиди. Войниците по всяка вероятност не говореха нашия език, обаче изглеждаха неспокойни.

Рода Титус издаде някакви слаби гърлени звуци, като че ли беше нервирана, и се втурна назад към войниците. Капитанът на отряда реагира светкавично, като ударен от електрически ток, и се придвижи между хвърлящите камъни и нея. Без съмнение той искаше да я предпази, но тълпата непрекъснато се движеше, хората идваха и си отиваха, а хвърлянето на камъни вече беше престанало. Рода Титус гледаше към мен, а пък аз се смеех, понеже суетящите се сенаарци ми изглеждаха комични.

Тя се върна при мен ядосана.

— Може би — каза ми Рода Титус — ти смяташ това за любезно, но, повярвай ми, никой водач в името Божие не би толерирал такова беззаконие.

— Какво имаш предвид? — попитах аз. Всъщност не питах нея, а просто мислех на глас. Но насълзените й очи блеснаха.

— Ще ти кажа какво имам предвид. Имам предвид божествено въздаденото задължение на лидерите да дават добър пример на своя народ. Имам предвид необходимостта от ред и хармония. Защо не обуздаеш хулиганите, които хвърлят камъни? Ами ако предизвикат охраната ми и тя ги застреля? Ами тогава? И твоята, и моята чест ще бъдат опетнени и това може да се превърне в повод за международен конфликт. Защо не извикаш вашата полиция да арестува тези хора?

Но аз вече се бях отегчил и се обърнах, за да вляза на закрито. В онези дни продължителното стоене на слънце никога не беше добра идея.

Чух как Рода Титус изскимтя от възмущение и се спусна да ме настигне. Чух също, че катарамите от униформите на войниците издадоха един звук клинк-клинк, когато почетната охрана зае бързо позиция зад мен.

— Опитваш се да ме обидиш ли? — попита възмутено Рода Титус, като се изравни с мен. — Опитваш се да обидиш Сенаар?

— Нали каза, че си жадна. Искаш ли едно питие? А също и хората ти? Но те са войници, сигурно си носят дажбите.

Влязохме първо в сянката, хвърляна от Истенем, като по този начин най-после се скрихме от директното слънце и тръгнахме към входа на спалнята. В сянката беше пълно с хора, някои просто си седяха и наблюдаваха суматохата долу край брега, други разговаряха прави, до стената се играеше играта пет за едно, като целта беше очертана с тебешир върху скалата. Но когато приближих, последван от половин дузина въоръжени войници, всички занимания се прекратиха и усетих как хората настръхнаха, чу се приглушен ропот. Фабрикаторите за напитки бяха от вътрешната страна на херметическата врата, така че влязох вътре, а Рода Титус и антуражът й ме последваха.

Набрах кода и поръчах за себе си и за Рода Титус. Фабрикаторът ни наля напитка с цвета на плодове и аз изпих моята веднага, беше горещо и бях стоял на слънце. Рода Титус погледна подозрително своето питие, като че ли бях сложил в него отрова, и го подаде на един от охраната, който го помириса, отпи, изчака и й го върна. Това отново ми се стори комично. Разсмях се и видях, че офицерът и някои от хората му се намръщиха от отвращение, физиономиите им изразяваха дори презрение. Трябва да знаеш, че сенаарците нямат чувство за хумор.

Една приятелка мина покрай мен и се поразговорихме за малко. Тя се казваше Хефнер и беше дежурна при фабрикаторите.

— Коя е тази? — попита тя.

— Една от Сенаар — отвърнах аз. — Рода Титус.

— И войници! — възкликна моята позната.

— Да — отговорих аз. — При това много нервни. Но това е типично за йерархиите.

— Какво говориш — прекъсна ме Рода Титус. — Чух името си, вие говорите за мен. Настоявам да ми кажеш какво си казахте.

— Ядосана е — каза Хефнер, все още на родния ни език. — Май винаги е такава.

— Така изглежда — отвърнах също на роден език. — Мисля, че това е особеност на тяхната йерархия, там на юг. Всеки е ограничаван на някакво ниво, на всеки му е забранено да върши разни неща било от закона, било от човека, който стои над него.

— Много интересно — каза Хефнер. Тя се почеса между очите, както правеше, когато е озадачена. — Ами онзи, дето стои най-отгоре?

— И той има ограничения — предположих аз, — макар че над него не стои никой, обаче той е ограничен от задълженията и отговорностите си. Последният им йерарх беше убит, понеже не се отнасял с нужното уважение към задълженията си.

— Трябва да говорите на общия език — изпищя Рода Титус, като ръкомахаше усилено, добавяйки още патос към думите си. — Като дипломатически представител на Народна Република Сенаар, настоявам да се отнасяте към мен с уважението, дължимо на моя статут.

Тя се обърна към капитана на охраната, но за него едва ли щеше бъде достатъчно основателна причина да убие някого само защото говори на родния си език.

— Ядосана е — продължи Хефнер на нашия език — и въпреки това не взема никакви мерки. Нещо вътре в нея й пречи да предприеме мерки.

— Би било любопитно да се види какво е това нещо — съгласих се аз. — Според мен йерархията е вътре.

— Колко странно — отбеляза Хефнер и помисли малко върху тази идея. — Защо едно човешко същество би поело в себе си такова нещо, то няма как да е здравословно.

Тя се разкиска при абсурдността на тази мисъл.

Рода Титус изпухтя няколко пъти, докато се опитваше да се овладее.

— Принуждавате ме да се върна у дома и да докладвам за тази обида! Като показвате неуважение към мен, вие показвате неуважение към целия народ на Сенаар!

При тези думи Хефнер направо се преви от смях.

— Че защо? — попита тя на международния език (който всъщност говореше по-добре от мен). — Да не би всички сенаарци да са в корема ти?

Тя отново се разсмя, този път на собствената си шега.

— Рода Титус — обърнах се аз. — Как бих могъл да обидя целия народ на Сенаар? Би ми отнело много месеци да обикалям сред тях и да обиждам всеки един поотделно.

Рода Титус мълчеше. След кратка пауза тя каза:

— Изглежда вие ми се подигравате.

Изражението й беше мрачно. Стражите й местеха неспокойно оръжията си от ръка в ръка.

Хефнер се беше отегчила. Тя си проправи с лакти път през охраната и пъхна картата си във фабрикатора за напитки. Направих знак на Рода Титус да ме последва, за да й предоставя необходимите място и тишина да си свърши работата. Тя ме последва с потъмняло от гняв лице, а охраната й се изниза след нея като огромен недружелюбен крокодил. Стигнахме до леглото, което делях с Туржа, и аз се изух, като за всяка обувка си помагах с другия крак. След това се разположих върху широкото легло с кръстосани крака.

Рода Титус постоя малко права, хвърляйки ми заплашителни погледи, а охраната се скупчи зад нея. Известно време всички мълчаха, но накрая тя не се сдържа:

— Какво означава това?

— Рода Титус — казах аз, — нека ти обясня как стоят нещата тук. Работата ни се разпределя от графици, съставени чрез компютърна програма, не от хора. Случи се така, че аз бях определен да извършвам дипломатически дейности. Но тази работа не ми доставя удоволствие и аз я върша само защото назначението ми е такова. Скоро работното време приключва и аз ще отида да се видя с приятелката си.

Рода Титус не знаеше какво да отговори.

— Ще ме изоставиш? — попита тя. — Но какво да правим ние? Къде трябва да отидем?

— Очакваш от мен да ти кажа какво да правиш? Ти не знаеш какво да правиш? — изхилих се аз, понеже това ми се видя твърде странно.

— Поне приготвили ли сте ми дипломатически покои?

Свих рамене.

— Ще се погрижа за това и ще ти уредя легло в общата спалня. Но не и за всичките ти хора, те могат да си направят лагер някъде.

Бих казал, че тя изглеждаше още по-вбесена, ако това беше възможно, след което се вторачи в спалнята. Леглата бяха разположени на разстояние едно от друго, лампите се полюшваха на тавана, образувайки вълнички от светлина, които постепенно се разтваряха и изчезваха. Беше ден и повечето легла бяха заети, в тишината се носеха стонове от двойките, които правеха любов. Рода Титус наклони глава, понеже не разпозна звуците, но усети на някакво дълбоко ниво, че те бяха обидни за сенаарското благонравие.

— Ти предлагаш — изрече тя с огромно усилие — да остана тук?

Свих рамене. Бях върховно отегчен и чувствах, че съм на път да изоставя работата си и просто да си тръгна.

— В една стая… с мъже?

— Тогава иди в женската спалня и виж дали някой там ще ти съдейства — предложих аз. — Но трябва да оставиш войниците си тук.

— Очаквах специална дипломатическа квартира — изкрещя тя.

Това наистина си беше крясък.

— Квартира, която да бъде предоставена на наше разположение.

Обърни внимание на притежателното местоимение!

Речта на Рода Титус беше пълна с притежания. Моята мисия, моите хора, даже моята страна. Да си мислиш, че притежаваш цялата страна! Но тя не си даваше сметка, че начинът й на изразяване е смешен.

— Ако желаете такова нещо — казах аз, вече много отегчен на този етап, — можете да отидете в пустинята на изток оттук и да си го построите сами.

След което я оставих и отидох в купола при Туржа. Не знам какво направиха накрая. Най-вероятно бяха отишли в совалката си и бяха преспали там. На следващата сутрин Рода Титус и сенаарското пратеничество се намираха някъде на заден план в ума ми и аз прекарах около час в опит да установя контакт с другите селища от Арадис посредством гласова поща. Обаче Рода Титус пристигна при мен. Сигурно беше преодоляла своята резервираност и сега дойде да ме помоли за съдействие.

— Скъпи Шчелерем — каза тя и ми се усмихна, — дойдох сама.

Свих рамене. Бях забелязал, че всеки път, когато правех така, веждите й съвсем леко се сбръчкваха и предположих, че жестът ми я дразнеше. Но тя не правеше нищо с гнева си, само го натъпкваше в себе си и той се проявяваше единствено чрез този едва забележим тик. Фактът, че някой таи в себе си толкова гняв и прави всичко възможно да му попречи да излезе навън, направо ме хипнотизираше. Естествено аз се възползвах от всяка възможност да свивам рамене, за да видя проявата на този стаен гняв.

— Дойдох сама — каза тя и гласът й прозвуча съвсем малко по-твърдо — в знак на доверие. Изпратих хората си да тренират в пустошта на изток от селището, което ме оставя без охрана в твое присъствие.

Намирахме се в стая извън спалнята, където бяха разположени съоръженията за гласова поща. Станах и излязох навън, за да си взема нещо за пиене от фабрикатора. Рода Титус ме последва тичешком.

— Сигурно не разбирате значението на постъпката ми — предположи тя с писклив глас.

— Обяснете ми го — казах аз и се настаних с кръстосани крака на пода. Рода Титус погледна надолу и се замисли дали да последва примера ми, но реши да не го прави. Като сенаарска жена тя беше възпитана да смята достойнството си за своя най-голяма ценност, така че нямаше как да седне на пода до мен. В същото време сенаарските правила за поведение я караха да се чувства неловко в конкретния момент, като я принуждаваха да стои в неудобната поза и да говори надолу към мен, което съвсем размиваше въпросното достойнство. Направо парадоксален народ.

— Моите хора — започна тя (притежание!) — са нещо повече от моя лична охрана, въпреки че, небето ми е свидетел, на това анархистко място има достатъчно опасности.

Тя се огледа неспокойно.

— Но те са нещо повече от това. Те са символ на мощта на Сенаар. Те са…

Аз я прекъснах.

— Не бих казал, че се интересувам от вашата философия.

При тези думи тя се запъна и леко се изчерви. Но вероятно беше взела решение да не изпада в истерия като предишния ден. Продължаваше да стои права, но се оглеждаше за стол или за нещо, на което да седне. После, изоставяйки тази надежда, тя внимателно седна на пода. Настъпи кратка пауза, в която тя остана със сведено надолу лице, после вдигна поглед и смело се усмихна.

— Господин Шчелерем — каза тя, — вчера моята мисия започна зле. Нашите култури са толкова различни, че се получават известни недоразумения. Вие не можахте да разберете, че нашето сенаарско достойнство изпълва всяко нещо, което правим. Не оценихте почетната стража такава, каквато е — едно отражение на важното значение, което се отдава на тази мисия в Сенаар.

Тъй като клатех глава, Рода Титус спря да говори и ме погледна въпросително. Аз пресуших питието си и казах:

— Изглежда вие смятате, че мен ме е грижа за вашата мисия и даже, че не я разбирам. Но всъщност мен никак не ме е грижа за нея, нито да я разбирам, нито да не я разбирам.

Тя поруменя, след което притисна длани една в друга.

— Моля ви! Не разбирате ли колко ми е трудно? Опитвам се да проумея вашия начин на живот. Наистина ли не можете да ми помогнете малко в тази трудна задача?

Свих рамене.

— Днес съм решила — подхвана тя напевно, сякаш рецитираше нещо заучено предварително — да се опитам да се доближа до културата на Алс. Надявам се да науча нещо за вашия начин на живот, за модела на вашето общество. Надявам се, че това ще сближи поне малко нашите два народа. Надявам се, че това ще сближи поне малко вас и мен, господин Шчелерем.

— Е добре, вече проявих доброжелателно отношение към вас — казах аз. — Бих желал да постъпя така и днес. Но не мога да разбера за какво играете цялата тази игра.

При тези думи тя се приведе напред, очите и ме гледаха напрегнато.

— За доброто на децата!

Аз малко се стреснах.

— Вие имате деца? — попитах аз.

— Аз ли?

Тя се дръпна назад.

— Аз ли? Не, не.

Забелязах, че очите й заблестяха, сякаш се канеше да заплаче.

— Какво има? — попитах аз.

— Как можете да ме питате такива неща! Защо продължавате да си играете тези игрички с мен?

— Наистина ме озадачавате — казах аз. — Какви игрички?

— Вие знаете за кои деца говоря!

— Не знам.

— Но защо мислите съм тук?

— Наистина нямам представа. Посрещнах ви само защото такова беше текущото ми назначение.

При което тя изрече на един дъх:

— Поради каква друга причина бих дошла тук? Защо някой от Сенаар ще измине целия този път, с цялата тържественост на една дипломатическа мисия? С единствената цел да се опита да хвърли мост над пропастта между нас. Да се опита да излекува раната и да свърже децата с техните скърбящи бащи, да се опита да запълни огромната пукнатина в Божието семейство.

— Това има ли нещо общо с децата, родени от бащи сенаарци, преди да започне пътуването?

Настъпи пауза.

— Вие играете някаква игра — каза студено тя.

— Определено не.

Но объркването в главата й растеше.

— Всичко, което бих могла да кажа, господин Шчелерем — каза тя, — е, че проблемът с децата винаги е бил като отворена рана в тялото на сенаарската нация, още от самото начало на пътуването. Бащите скърбяха, понеже нямаха достъп до децата си, цялата нация скърбеше. Създаваха се политически фракции, които се занимаваха единствено с въпроса за връщането на тези деца — пленниците, както ги наричат — в техния дом, в земята на техните бащи. За някои единственото разрешение беше армията да нахлуе във вашата територия и да ги освободи. Всичките ни телевизии представят вашия народ като порочен и почти сатанински, без закони и непознаващ човечността, със зли намерения към невинната детска плът, хора със свински глави, безумни и живеещи като зверове без грижа за благото на другия.

— Не познавам хората, които описвате — казах аз.

— Известно ми е, че тези съобщения съдържат преувеличения. Но сега разбирате ли колко е трудно за народ като сенаарския, който цени цивилизацията над всичко, да разбере хора като вас?

— Разговарял съм веднъж с вашия капитан — казах аз. — Тогава стана дума за децата, за които говорите.

— С Президента — каза почтително тя.

— Така ли го наричате? Трудно се оправяме с всичките ви титли и цялата дандания на йерархията и с това обръщение „господин“, както ме нарекохте, въпреки че разбирам, че „господин“ стои по-ниско в сравнение с „Президент“.

— Моите извинения, ако сте го възприели като обида — каза бързо тя. Това очевидно беше съществено за нея. — Не знаех как да се обръщам към вас. Ако „господин“ е неприемливо, бих могла да ви наричам „техник“.

— Не се обиждам — отвърнах с безразличие, — дори няма нужда от такава титла. Тук нямаме такива неща.

— Но аз трябва да ви наричам по някакъв начин.

— Защо?

— Защото сте важен човек.

При тези думи аз се разсмях.

— Важен съм за себе си.

— Моята мисия — каза тя, поклащайки глава, понеже очевидно се чувстваше неудобно да разисква темата — ми беше поверена от самия Президент. Аз трябва да построя мост между нашите два народа, да се опитам да постигна споразумение за децата, което да осигури най-малко достъп на бащите до тях.

Тя спря и ме погледна. Отново свих рамене.

— Какво имате предвид под „достъп“ — попитах аз.

— Може би думата не ви е ясна? Наистина не съм сигурна доколко добре говорите общия език. Тя значи…

— Значението ми е ясно, но не и вашата интерпретация.

— Ах, извинявам се! Нямах предвид, че…

Изправих се.

— Рода Титус — казах аз, — тези ваши тикове ме дразнят. Ако се бях засегнал, щях да ви кажа. Не бих натъпкал в себе си своя гняв или раздразнение, както е присъщо на вашите хора. Ако не казвам, че съм обиден, значи не съм обиден.

Тя с мъка се изправи след мен.

— Отново моите извинения! Но всъщност точно това имах предвид, колко малко разбирам вашите навици. Но по въпроса за достъпа…

Сега вече аз тръгнах и тя ме последва.

— Да?

— Това означава просто бащите да могат например да пътуват до Алс и да виждат децата си, а на децата да им се позволи да знаят кои са техните родители, да се срещат и да разговарят с тях. От време на време.

— Във всеки случай бащите биха могли да идват тук — заявих аз. Това беше просто факт, понеже в Алс границите не се охраняват, нито пък изобщо има граници. Но Рода Титус сметна това за отстъпление. В нейната представа преговори като тези, в които тя смяташе, че участва, бяха нещо като война, битка между преговарящите.

— Много благодаря, господин, е, техник Шчелерем. Благодаря ви! Знаех си, че ако направя малък жест, ако се обърна към вас като човек към човек, ако дойда без охрана, тогава ще можем да преговаряме.

Аз закрачих по-бързо и Рода Титус изостана. Тя измъкна от джоба на якето си носна кърпичка и се сбогува.

— Трябва да отида и да докладвам на моя народ за напредъка в нашите преговори.

Побърза да излезе, като държеше кърпичката до носа си, да е готова за навън.

През останалата сутрин не я видях, но тя се върна следобеда и пак дойде сама. Сигурно някой й беше казал, че съм в купола, където бях свикнал да прекарвам много от следобедите по време на увлечението си по Туржа. Аз и моята любовница бяхме обядвали заедно. Взехме си хляб с масло от един от старите фабрикатори в кораба и хапнахме, като се бяхме разположили сред високата трева на гъшата градина. След това Туржа отиде да разговаря с гениите инженери относно адаптирането на определени птици към по-висока поносимост към хлора, понеже се надяваше да ги пусне на свобода. Самата мисъл за птици, които прелитат във въздуха над нас, беше толкова вълнуваща, колкото не би могъл да си представиш! И как би могъл, като никога не си виждал птица да лети, нито пък си седял сред птици, които щъкат и цвърчат около теб.

Именно в такъв момент ме завари Рода Титус. Кръстосал крака сред тревата, аз четях тънките листи, на които Туржа беше разпечатала някакъв древен трактат за произхода на парите. Текстът й беше харесал като философия — едно съчинение за зловещата сила на знаците и символите, господстващи над истински животи и хора. Тя смяташе, че може да ми е от полза в разговорите с Рода Титус.

Но този път Рода Титус не беше дошла, за да разговаряме. Пристигна ухилена, с онова подобие на усмивка след секс. Така обикновено се усмихват сенаарците, когато са удовлетворили горестоящия в йерархията и са преизпълнени с робска радост.

— Господин, ъъ, техник Шчелерем — каза тя, като седна срещу мен. — Дойдох да ви благодаря. Най-после след известни трудности нашите преговори потръгнаха. Не отричам, че ми отне известно време да се приспособя към вашите обичаи, но аз разговарях направо с Президента. Той е възхитен от постигнатото споразумение.

След обяда с Туржа изпитвах благоразположение към жените, така че бях склонен да проявя любезност и към Рода Титус.

— Няма никакво споразумение — казах аз, — но вашата радост е радост и за мен, вашата тъга е тъга и за мен.

Така обичаше да казва моята майка. Само като произнесох тези думи, техните звуци — нежно ромолящите р-та и г-тата, които ме погъделичкаха в гърлото, възкресиха спомена за нея. Бях пил воджаа и се бях размекнал.

— Добре, разбира се, можем да го наречем, както предпочитате вие. Но да предоставите на бащите правото за посещения, това е повече, отколкото се бях надявала.

Свих рамене. Мислите ми отново бяха заети със спомена за майка ми и аз не слушах много внимателно.

— Получих инструкции — каза тя надменно — да разбера къде се намират децата, да разговарям с тях и да уредя първата визита. Моят Президент се надява — забележете, че той адресира тази надежда лично до вас, — че тази първа стъпка ще разчисти пътя към по-голямо сътрудничество между нашите народи, както и към създаването на схема за размяна между Алс и Сенаар, която да направи възможно залож…

Тя се задави, млъкна и продължи нататък:

— Децата да получат шанса да посетят страната на своите бащи.

Опитах се да си представя майка си. По всяка вероятност тя беше още жива, но на Земята, на едно невъзможно разстояние оттук. Очертах лицето й в съзнанието си, но то преля в лицето на Рода Титус, която ме гледаше нетърпеливо. Две напълно различни жени, като от едната ме делеше най-дълбоката пропаст във физическия свят, докато пропастта, която ме отделяше от другата, беше само идеологическа. Отново се съсредоточих върху онова, което ми приказваше Рода Титус.

— Не бих казал — обясних й аз, подбирайки възможно най-точните думи, — че разбирам какво ми говорите.

Усмихнах се или по-скоро се опитах да изобразя някаква усмивка, но нейното лице отново беше придобило познатото подплашено изражение. Голяма част от израженията на Рода Титус бяха белязани от тази тревожна боязън, още една типична черта на йерархията, според мен. Нисшестоящият непрекъснато се безпокои и се опитва да угоди на висшестоящия, като изпитва страх от неговото неодобрение.

— Какво имате предвид? — попита тя. — Какво имате предвид, като казвате това?

— Винаги имам предвид само онова, което казвам — отвърнах аз. Това беше едно безспорно твърдение.

— Може би — каза Рода Титус — най-доброто нещо сега би било да разговарям направо с майките. Ако само бихте ме упътили към мястото, където се намират залож… децата, тогава бих могла да говоря направо с тях.

— Нямам представа.

— Дайте ми координати.

— Не мога — отвърнах аз.

— Можете. Вярвам, че можете.

— Рода Титус, тези деца са били заченати преди тридесет години. Това се е случило много отдавна.

— Не — каза тя, сякаш беше очаквала да чуе тези думи, като че ли бяха предвиден ход в словесния шахмат. — Една година за десет в стаза. Биологичната им възраст е най-много единадесет години.

— Следователно — предположих аз с дълбокомислено изражение — те би трябвало да живеят с майките си в женската спалня.

— Тогава ще трябва да ви помоля да организирате среща там.

— Това е женската спалня — обясних аз и понеже явно това не беше достатъчно, добавих, — а аз съм мъж.

Но тя сметна това за шега.

— Техник Шчелерем, вие сте дипломатическият представител на тази общност, ваша е отговорността да организирате тази среща. Вие ми казахте, че бащите ще могат да посещават децата си.

— Казах ви, че бащите могат да идват тук — отговорих аз — и те наистина могат, защото няма кой да ги спре. За разлика от вас ние нямаме граници, нито граничен контрол. Но дали те ще могат да виждат тези деца, това няма нищо общо с мен. То засяга майките.

— Но вие казахте…

Аз се изправих отегчен, но тя също се изправи и заговори на висок глас.

— Не можете да си тръгнете — започна тя, — вие ми обещахте. Аз говорих с моя Президент на базата на…

— Тези неща изобщо не зависят от мен.

Това беше съвсем проста истина, но тя, изглежда, я разлюти. Рода Титус се изправи насред тревата и започна да вика, да крещи и да ме обижда. Но аз се намирах в изключително добро настроение, така че думите й не успяха да ме засегнат и просто си тръгнах от купола.

После тя се опитала да влезе в спалнята на жените, но била посрещната първоначално с неразбиране, а впоследствие с враждебност, понеже не спирала да настоява. Най-накрая, като не могла да накара жените да изпълнят заповедите й да види заложниците, както и да се отнасят към нея с уважението и почитта, които един дипломатически служител от велика нация заслужавал, няколко жени я грабнали и я изхвърлили в преддверието. Тя се опитала да влезе пак и те отново я изхвърлили. Тогава се върнала при совалката, свикала хората си и се опитала да си проправи път със сила.

На този етап суматохата привлякла доста голяма група при входа на женската спалня. Аз бях отишъл да плувам в едно от езерата със змиорки (харесвах усещането, когато змиорките се хлъзгаха и се отъркваха в тялото ми, докато плувах), така че не съм участвал лично в тези събития. Но се разказваха много истории, освен това бях чул и разкази на няколко очевидци. Изглежда, че Рода Титус се върнала при входа на спалнята с шестима въоръжени мъже. Група жени й препречили пътя, като викали и крещели по нея. Тя стояла там (така разправят), тресяща се от яростта, която за нея беше хронична и натъпкана дълбоко навътре като болен зъб. Войниците взели на прицел жените от спалнята, но те не отстъпили. Крещели и плюели, а една грабнала възглавницата от леглото си и започнала да налага с нея някои от охраняващите. Те се сепнали, но нямало да бъде правилно (съгласно йерархичния кодекс на честта, в който се заклеват сенаарските войници) да застрелят жена, въоръжена с възглавница, само защото не спира да те налага с нея по главата. Казват, че някои от жените крещели на нашия език, други на международния и че сбиването било оглушително. Тогава Рода Титус заповядала на хората си да си пробият път и да влязат в спалнята и онези тръгнали напред. Но при входа на спалнята имало такова стълпотворение от жени, че войниците напирали и напирали, но без резултат. Разправят, че когато Рода Титус заповядала на хората си да се изтеглят към совалката, лицето й било червено от срам и по него се стичали изобилни сълзи.

Не я видях в продължение на два дни. На третия ден тя дойде и ме намери по време на работната ми смяна.

— Неделя е — каза тя, — бих искала да ме заведете в една от вашите църкви. Тази седмица Господ ме подложи на ужасно изпитание и е време да се помоля в Божия дом.

Аз дъвчех нещо, мисля, че беше праз лук.

— Църква — повторих аз, като думата прозвуча лигаво, понеже устата ми беше пълна, — един от сенаарските ви обичаи.

Тя ме погледна безизразно и едва след това проумя думите ми. Но реакцията й не беше такава, каквато можех да очаквам. Тя не избухна срещу мен, нито започна да ми чете лекция за безбожието на алсианите. Вместо това седна с безизразно лице и се разрида.

— Нямаме църкви — обясних й аз, като си отхапах от праза. — Нямаме църкви, нито институции, нищо, което да посредничи между индивидуалната душа и Бог. Защо трябва да има специална стая, в която хората да ходят, за да разговарят с Бог? Коя стая на Сол е по-различна от останалите? Щом като Бог я вижда, какво значение има дали душата е в една определена стая или някъде другаде?

— Опитах се, Господ ми е свидетел, че се опитах — прошепна дрезгаво тя и отново заплака. След което повтори: — Опитах се, Господ ми е свидетел.

— Можете да се молите, където желаете — продължих аз, — можете да се молите тук, ако ви харесва.

— Опитах се да разбера вас и вашия народ, но виждам само беззаконие и бедност. Това е всичко, което виждам! Беззаконие, бедност и един народ без цел в живота си, без хармония.

Хлипането беше спряло.

— Моят Президент ми нареди да си тръгна, да напусна безверния ви народ и да се върна у дома. Но аз му казах не, дайте ми още един шанс да стигна до тези хора, до този Шчелерем, казах, днес е неделя, сабат, денят на Господ, и в този ден аз ще мога да разговарям с Шчелерем на общия ни език, който е езикът на Господ. Защото ние, Сенаар и Алс, имаме това общо нещо помежду си. И двата народа скланяме глави пред нозете на един и същи Господ. Именно този Господ рече — оставете децата да си идат у дома при родителите си, не ги дръжте в робство като израилтяните в Египет, не ги дръжте като роби.

Не бях сигурен как да отговоря на това, затова отбелязах:

— Тук не съблюдаваме сабат. За нас всеки ден е еднакво добър за осъществяване на връзка между индивида и Божественото.

Огромно ридание се надигна в гърлото й и тя го преглътна.

— Но това го пише в Библията — промълви тя, като че ли този факт беше решаващ. — Как можете да не съблюдавате сабат, след като го има в Библията?

Свих рамене.

— Библията е само една книга, написана от някого. Ако живеем изцяло според написаното в тази книга, ще се превърнем в нейни роби. Свобода има единствено, когато създаваме наша лична връзка с Божественото, когато пишем своята собствена Библия.

— Роби? — каза тя. — Как можете да говорите за робство, когато държите невинни деца в пленничество?

При тези думи аз се изсмях.

— Питайте тях, и те няма да ви говорят за пленничество. Тук никой не е пленник.

Изглежда, че тя се затрудни да разбере думите ми, така че аз повторих бавно:

— Това е присъщо за Алс.

— Ако ги попитам, те ще го потвърдят ли? Но как бих могла? Как да говоря с децата, когато вашите войнствени жени не ми позволяват да се срещна с тях?

Тя си тръгна с подпухнало от плач лице, но след половин час се върна малко по-успокоена. Седна срещу мен, кръстоса крака (за да покаже доколко беше принизила достойнството си) и подхвана дълга и несвързана реч за това колко много се извинявала за поведението си тази сутрин (извинението е ритуал в йерархията, с който се дава израз на почтително отношение) и колко разстроена била, понеже Президентът я отзовал от мисията й, и как почувствала, че е осъществила някакъв напредък и че започнала да разбира нашата култура и още в този дух. Беше твърде скучно да я слушам. После тя каза:

— Но аз знам, че така както Господ е Милост, така и аз би трябвало да получа още един шанс да премина през бариерите помежду ни. Ние трябва да протегнем ръце един към друг и да се свържем. Макар че вие сте се отклонили от правилния път и не се събирате в църкви и не съблюдавате сабат, въпреки това тази връзка между нас съществува. Знам, че вие почитате същия Бог, който почитам аз, знам, че е така.

— Как можете да познавате Бога, когото почитам аз? — попитах.

Въпросът беше зададен от любопитство, не беше агресивен.

— Трудно ми е да го разбера. Вие не ме познавате, така че откъде знаете по какъв начин аз възприемам нещо толкова свещено като Божественото.

При тези думи тя се запъна, но след това обясни:

— Народът на Алс има (обърни внимание на притежанието!) същия Бог като народа на Сенаар.

— Рода Титус — поясних аз любезно, — хората на Алс нямат абсолютно нищо. Тук нищо не се притежава, нито се владее. Единственият случай, в който говорим за притежаване е, когато двама души се наслаждават един на друг сексуално. Само тогава ние говорим за притежаване, понеже самото изживяване е по природа толкова краткотрайно.

Щях да продължа да обяснявам още. В края на краищата Рода Титус беше споделила колко й е трудно да разбере порядките на Алс, а този въпрос е наистина интересен и труден за разбиране. Единственото нещо, което ние можем да притежаваме в смисъла, който е понятен за една йерархия, е именно нещото, което не може да бъде притежавано. Понякога съм си мислил, че нашето собствено разбиране за притежаването всъщност описва много точно всяка притежаваща култура, а именно че удоволствието, което тя получава от своите притежания и което е толкова голямо, колкото сексуалното, на практика е също толкова мимолетно. Но Рода Титус не прояви интерес към подобна насока на разговора.

— Знам, че вие почитате същия Бог, и именно това ни свързва. Всички ние бяхме част от една флотилия, всички прекосихме заедно космоса, почитайки едно и също божество. Вие нямаше да можете да се присъедините към флотилията, ако не принадлежахте към същото земно паство.

Направих няколко пъти онзи жест, при който дланта се обръща веднъж нагоре, веднъж надолу и който в онези дни се използваше като знак за половинчато съгласие.

— Какво искате да кажете с това? — попита тя. В очите й отново се появиха сълзи.

— Ситуацията на Земята — обясних аз — беше сложна. Политиците се бяха обединили около твърде строга дефиниция за йерархията. Това направи някои форми на религиозно почитане трудни, какъвто беше случаят със Сенаар. Но далеч по-трудно стана положението за хора като нас. На Земята имаше определени организации, чиято единствена цел беше да ни унищожат само заради начина, по който живеехме.

Объркано лице, блещукане в очите, в които се събираха сълзи, капки солена вода, които набъбваха, готови да се отронят.

— Искате да кажете… — започна тя, но спря.

Изчаках малко, за да й дам възможност, ако желае, да довърши изречението си, след което продължих.

— Подготвяха се три флотилии — напомних й аз. — Единственият начин, по който можехме да се присъединим, беше онзи, по който го направихме. Другите нямаше да ни приемат, въпреки че бяхме събрали необходимите пари, защото идеологията, която е най-злонамереното нещо, застана на пътя ни. В случая с нашата флотилия трябваше само да обявим, че вярата ни е като вашата, и да платим дела си, след което ни беше предоставено място на кабела.

— Вие сте излъгали — прошепна тя едва чуто.

— Не. Сред нас има много религиозни хора и аз съм един от тях. Присъствах на много преговори и всеки път, когато ми бяха задавани въпроси относно моята връзка с Божеството, аз говорех именно за нея. Естеството на живота при нас е такова, че дори и да исках, не бих могъл да говоря за връзката на други хора с Божеството. Бих могъл да говоря единствено за себе си.

Сълзите сега бяха пресъхнали и в гласа й се усети известна твърдост.

— Провалих се — каза тя. — Връщам се на совалката и след това у дома.

Отново свих рамене, понеже това малко ме интересуваше. Рода Титус се изправи, за да си върви. Разбира се, тя не си тръгна, защото точно в този момент започна нападението.