Адам Робъртс
Сол (30)

Петжа

Първото нещо, което направихме, беше да се придвижим на юг под прикритието на нощите и да подкопаем Великата дига, която понасяше главните удари на Шепота. Фактът, че Сенаар беше оставил без охрана огромното съоръжение, ме изненада, но конструкцията наистина беше много дълга и щяха да са нужни твърде много войници, за да я пазят цялата. Заровихме експлозивите в дигата и ги оставихме там, като някакви личинки, спящи в месо.

На север от дигата релефът е по-нисък и невзрачен, като с течение на времето и под въздействието на бурите, малките солни възвишения са придобили причудливи форми. Тъй като нашите мантии се открояваха на този терен, ние побързахме да се изтеглим оттам.

Върнахме се при колите и започнахме да се храним, като междувременно подслушвахме въздушния трафик. От чутото стана ясно, че алсианските сателити все още не работеха с пълен капацитет. Тогава с всичките петдесет и четирима души и с двойни дневни продоволствия аз се отправих на югозапад. Когато Шепотът зад нас се надигна, ние побързахме да стигнем до следващата дюна и се зарихме откъм подветрената и страна, увити в наметалата си. Приличахме на животни или на някакви местни жители на планетата. Един ден по-късно достигнахме до широка ивица втвърдена сол, която многобройните колела бяха пресовали и превърнали в път. Край пътя нямаше добро прикритие, така че бяхме принудени да се изтеглим трийсетина метра назад. Но не мина и половин час, когато един конвой от три камиона заръмжа на хоризонта и пое по пътя.

Заповядах да спрат първия камион с натриева граната, изстреляна от тръба (просто и същевременно хитроумно приспособление). Прозорците на кабината се пръснаха при експлозията и огънят проникна вътре. Един човек изхвърча през страничната врата, но беше обхванат от толкова силни пламъци, че направо се строполи на земята. Следващият камион спря и от него наизскачаха хора, които започнаха да стрелят с иглени пушки. Третият камион отби встрани и започна бавно да напредва по неотъпканата сол, която се разхвърча изпод въртящите се задни колела. Наредих да спрат камиона с граната, но вторият и третият изстрел на гранатомета бяха неуспешни. Междувременно заповядах на всички да стрелят. Започнахме да обстрелваме мястото с непрекъснати иглени откоси. Човекът, който ме покриваше отляво, падна, просто се прегъна надве с един звук паф и се строполи върху солта. В тишината на деня чувах как иглите свистят край мен, проблясвайки на слънцето като светлинни лъчи в оптична диаграма. Една игла улучи ръката ми и поряза малкия ми пръст по дължина. Болеше ме доста повече от сериозната рана, която бях получил в Алс.

Защо ти разказвам толкова подробно за това нападение? Ами защото в него имаше нещо особено, може би слънчевата светлина беше някак по-ярка и чиста. В паметта ми се е запечатал съвсем отчетливо образът (достатъчно е да затворя очи и той идва при мен сякаш изваден от прозрачна вода) на огромните камиони, спрели на пътя, които обаче в далечината ми изглеждаха, че подскачат и се приближават, докато тичах към тях; на сенаарците без маски, които стремглаво се втурват назад към камиона в опит да се скрият там. Но те бяха малък отряд, а ние бяхме петдесет и четирима. Трима от нас загинаха, а един мъж (на име Себесчън, като планините) получи две иглени рани в долната част на корема. Човекът изпитваше жестока болка, но ние можехме да направим много малко за него. Двама предложиха да го влачат до колите върху наметалото му, за да може да лежи там и да се възстановява. Това не беше никак малко, понеже те го влачиха в продължение на ден и половина, като при всеки Шепот спирали, за да зарият него и себе си, след което отново продължавали нататък. Веднъж над тях прелетели ниско самолети и трябвало много бързо да го преобърнат (виковете му били ужасни, казаха те, поради болката), за да могат и тримата да се скрият под наметалата. Те го влачиха по целия този път и накрая така или иначе той умря. По-късно разговарях с единия от тях и той каза, че най-много се тревожел за следите, които кръвта от раните на Себесчън оставяла по пясъка, яркочервено върху ярко бяло, и те непрекъснато подритвали сол върху тази диря с надеждата, че няма да се забележи от въздуха.

Един от камионите се измъкна, като форсира шумно, качи се отново на пътя и бързо се отдалечи на север. Втория го унищожихме, но успяхме да пленим третия и една група от дванадесет човека го подкарахме на юг, а другите останаха. Само след десет минути видяхме две точки във въздуха и чухме по кома гласове, които дрезгаво заповядваха да спрем и да се предадем. Блокирахме педала на газта с колана на едната от седалките и скочихме от камиона. Втурнахме се към най-близките дюни на запад и се хвърлихме на земята под защитните наметала, за да наблюдаваме как врагът унищожава собствената си кола. Експлозията беше грандиозна.

Самолетът прелетя над нас, но не ни откри върху солта и се отдалечи. Оттам тръгнахме на запад и достигнахме главната железопътна линия, която свързва Сенаар и Яред. Това беше и нашата цел, да унищожим жп-терминала в Сенаар. Разположихме внимателно нашите експлозиви непосредствено над самата линия (за тази цел трябваше да строшим защитната преграда, която я пазеше от вятъра), след което ги изпратихме надолу по линията с около двеста километра в час, за да се взривят в самия град.

Освободени от товара си, ние бързо се отправихме на запад, но за зла участ бяхме забелязани от въздуха. Отново легнахме под камуфлажните мантии, но самолетът летеше ниско и започна ожесточено да ни обстрелва, така че бяхме принудени да се изправим, да изпомпаме въздуха от балоните и да заскачаме на изток.

Самолетът ни последва, но ние скачахме твърде разпръснато и той нямаше как да вземе на прицел цялата група. От дванадесетте човека, които бяха пътували с мен в колата, трима бяха убити и един загина, понеже раницата му се повреди и той падна на глава. Намерих тялото му, главата му беше полегнала на рамото, все едно че беше заспал. Всички бяхме разтревожени поради заключенията, които можеха да се извадят от тази случка, но бойните раници бяха твърде важни за начина, по който воювахме, за да се откажем от тях.

Разделихме се на няколко групи. Първата, към която се присъединих аз, заобиколи Великия северен път откъм изток и продължи да се спуска надолу, докато накрая стигнахме крайградските постройки и северните предградия на самия Сенаар. Тук разположихме нашите най-странни оръжия — устройства, които бяха произведени от модифициран софтуер за детски играчки в нашите фабрикатори за коли. Те представляваха малки ядрени детонатори, закачени за балони и снабдени с мънички моторни перки. След изпомпването на балоните устройствата щяха да се издигнат до три метра над земята и щяха бавно да се понесат нататък. Те не приличаха на действителни оръжия за война, понеже се носеха извънредно бавно и можеха да бъдат унищожени много лесно. Ние ги настроихме за детонация след тридесет минути и ги пуснахме да отлетят, жужейки като насекоми. След това се скрихме, залягайки зад един голям склад. Точно след двадесет минути взривихме зарядите, които бяхме заложили преди дни във Великата дига. Намирахме се на много километри от дигата, в северните покрайнини на града, но чухме ясно помитащото бам-бам на взривовете. После зачакахме. Затворих очи и си представих как на изток се отправят военни части, понеже са предположили, че някой напада дигата, и как из въздуха неспокойно кръжат самолети.

Оставаха няколко минути до започването на Вечерния шепот и ние бързо се отдалечихме, тичайки на североизток от пътищата по посока на дюните, за да се заровим откъм подветрената им страна. Усетих плъзгащите се абразивни ручейчета от трилиони солени зрънца, докато се провирах в солта на безопасно място. А после?

После нашите играчки-оръжия се понесоха над улици и паркове, като сигурно са се блъскали в сградите и са спирали в тях, без да могат да продължат, стържейки с острите си перки и трополейки безпомощно по стените им. Шепотът започна, понесъл миниатюрни и остри като скъпоценни камъни солени зрънца, и сега нарушената дига пропускаше много по-мощен и бръснещ вихър и хората трепереха в домовете си. Стихията пукаше крехките балони, осейвайки коравата им повърхност с малки дупчици, през които се всмукваше въздух. Десетки от нашите устройства падаха долу, захвърлени и подритвани от вятъра, преобръщаха се в уличните канали или се заклещваха в бордюрите покрай стените.

Експлозията съвпадна с най-високата точка на Шепота. Не чух нищо, заровен в тялото на дюната, но дори да бях навън, нямаше да чуя друго освен яростния грохот на Шепота. Когато падна нощта, ние тръгнахме предпазливо на север и вървяхме, докато зад нас остана да се вижда единствено хоризонтът, просветващ с червените отблясъци на разрушенията, които бяхме причинили.

Почти четири месеца. В колко сражения участвахме? Вече не мога да ги преброя. Колко сенаарци бяхме убили — стотици, а може би хиляда? Не знам точно.

Връщам се в спомените си и се опитвам да ги подредя в безпристрастна равносметка, но събитията ми изглеждат твърде размити, докато асоциациите ми са прекалено мощни. Всъщност мисля, че за мен са важни не конкретните събития, а начина, по който ги преживявах. Няма как и ти да ги прецениш по същия начин, докато не успея да ти обясня какво имам предвид, но дори и тогава моето възприятие за нещата не би могло просто да премине готово в главата ти. Съзнавам това напълно, въпреки че не се чувствам щастлив. Но такава е моята позиция, която ще се опитам да ти обясня, макар да ми се струва, че никога няма да успея. Нека ти разкажа например как веднъж бяхме нападнати неочаквано. Лежим на юг от града, причаквайки една търговска кола, пътуваща за южните крайбрежни поселения, чакаме я, готови да връхлетим като орли. Точно когато взривихме солния камък под шосето, за да попречим на колата да продължи, изведнъж откъм гърба ни започнаха да се изсипват сенаарски войници и да заемат позиции върху по-близките дюни. Беше жестока битка с иглени пушки, която стана по здрач, малко преди Шепота (бяхме преценили, че шофьорът ще е уморен и ще мисли повече за обезопасяването на колата). Заповядах изтегляне. Реших да не скачаме с раниците веднага и не знам защо постъпих така, може би се страхувах от капан. Залегнахме отново по дюните, като десетина от нас заеха позиции и започнаха да стрелят, а други десетина затичаха в обратна посока, привели глави между раменете си. Веднага щом достигнаха върха на дюната зад нас, те се обърнаха и поеха огъня, за да прикриват другарите си. По този начин се придвижихме с ожесточена стрелба на около километър разстояние. Предполагах, че сражението ще продължи до започването на Шепота, след което врагът ще се откаже. Обаче те направиха друго — хвърлиха срещу нас шрапнелна граната, която избухна като фойерверк, само дето лъчите на експлозията бяха игли, които заваляха отгоре ни като дъжд. Нашите хора започнаха да задействат балоните си и нямаше нужда да издавам заповеди. Аз също дръпнах моето въженце и чух как моторът зави, изпомпвайки въздуха, след което струята се възпламени и бях изстрелян нагоре, изведнъж премалял от слабост. Видяхме да експлодира втора шрапнелна граната, но тя се взриви под нас, а тези устройства изстрелват дъжда от игли право надолу. Гледана отгоре, експлозията беше извънредно красива. Тя обсипа първо въздуха, а после и солта под себе си с фрагменти светлина, живи въглени, които постепенно угаснаха. Спускахме се бавно, сякаш нещо ни теглеше с мъка надолу, като корабна котва в гъсто, лепкаво море. Когато се приземихме, Шепотът тъкмо започваше и попаднали в облака от жужащи солни зрънца, ние побързахме да се заровим. Спомням си, че тогава вятърът ме ожули зле.

Но дали този разказ ти разкрива начина, по който преживявах нещата тогава? Например мога да ти кажа още, че изгубихме четирима души, че получих най-лошата си рана — една игла, която заседна в таза ми, пронизвайки ме в горната част на крака, че придвижването на север след онова сражение беше най-болезненото нещо, което някога съм правил, понеже при всяка стъпка ме пробождаше болка. Че трябваше да спрем и да си пробием път, сражавайки се, през солните възвишения на север от Дигата и че аз се биех, въпреки че тогава всеки дъх за мен беше усилие, огромно като света, че болката ме бе стегнала като в менгеме. Това че стрелях, без да бъда в състояние да свържа действията си с онова, което ставаше във външния свят, стрелях само за да крещя, а пък крещях, понеже се опитвах да излея болката навън. Че най-накрая стигнахме до колите и Олега извади иглата с клещи, че болката при ваденето беше почти облекчение, понеже измести основното страдание и пренасочи непоносимото усещане към нещо, за което беше позволено да се крещи. Че бях на легло една седмица, преди отново да мога да стъпя на краката си. Мога да ти кажа тези неща, но тогава разказът ще се фокусира върху нещо друго, върху цялата болка, която всъщност е очаквана, понеже войната носи болка (звучи жестоко, но думите винаги опростяват нещата). Но не това е преживяното, което е останало в съзнанието ми. Всичко това се случи, но не то стои сега в ума ми.

В ума ми сега е отново пътят на юг от града, моето първо гмурване в битка. Тогава усещанията ми някак се обостриха, в момента, в който иглите полетяха срещу нас. Трудно е да разбереш смисъла на това, което ще ти опиша. Имам предвид мириса на вечерния въздух, соления озонов мирис на изстиващия въздух преди Шепота. А също така и осъзнаването, че преди това не бях забелязвал как мирише въздухът и че този мирис ме връхлетя едва когато сражението започна. Но дори и това не е съвсем точно казано, понеже думата осъзнавам (керисталсен) не предава вярно онова, което изпитах. То беше просто съществуване, все едно че съществуването е нещо различно от мисленето. Всъщност случи се това, че конкретното събитие изведнъж ме извади от мисленето. Или всъщност го направи вълнението, което изпитвах, и прекрасното стягане на коремните мускули, толкова прекрасно, както когато жена се увива около мъж при правене на любов. Това беше най-мимолетното от всички усещания, въображаемата връзка с бялата пустиня, простираща се надалеч зад нападателите, сивееща в чезнещата светлина и обгръщаща целия свят, докато накрая стигаше до нас, залегнали от двете страни на пътя (всъщност в онази битка не беше точно така, понеже някои от нас бяха залегнали на около половин километър навътре в морето, но сега не говоря за фактите, а за нещо трудно определимо в спомена за войната, за онази война, моята война). Изстреляните игли издават един много приглушен свистящ звук, както когато плат се разстила върху друг плат. Те се плъзгат във въздуха невидими, докато не уловят светлината и тогава блясват като риби във вода. Но видиш ли някоя, значи е твърде късно. В същия миг тя вече е в теб: в крака ти, ръката, стъпалото, навсякъде, където можеш да бъдеш поразен. Но точно тогава забелязваш и красотата и тя те поразява по-бързо от иглата. Красотата е онова, което трае, тя е онова, което взимам със себе си — бързия бяг, подобен на балет, заемането на позиция, тръпненето на всяка част от тялото ми, безоткатния ритъм на стрелящото оръжие и прекъснатата метална линия, устремена към враговете, мириса на въздуха. Красотата на Сол.

Но аз ти губя времето. Може би ще ти е по-интересно да ти разкажа за раните си. Сдобих се с контузия на коляното, понеже се приземих лошо след скока. Нараних си кожата по време на Шепота, докато се мъчех да достигна подветрието на дюната и в опита да се зария сам в солта с голи ръце. Зарових се зле, понеже умът ми беше изцяло обсебен от болката в хълбока. По-късно едва успях да се измъкна навън и не можах да събера хората, така че бях принуден да викам, докато някой ме забележи, и те сами се събраха около мен. Горниж се опита да измъкне иглата, но не можа да я хване добре и затова (агония) се опита да я избута, но тя беше заседнала в костния мозък. При натиск металът понякога се изкривява и не може да излезе от тялото. Преживял съм това и го помня.

Когато ти говоря за тези неща, не мога да почувствам болката. Но мога веднага да почувствам красотата, трябва само да затворя очи.

Това е, което си спомням сега, когато затворя очи. Помня лицата около мен, докато им давах инструкции. Помня и цвета на небето и как бързо избледняваше от бяло към синьо при здрач. Тези хора, тези войници, моят народ. Мигът преди битка, когато бях с моя народ в солната пустош под небе, приличащо на скъпоценност, беше най-щастливият в живота ми. Припомням си това сега и солени сълзи (крачадюс) капят от очите ми изпод спуснатите клепачи.

Изглежда ставам сантиментален.

Моят отряд, войниците ми. Те тичат в мрака, изчезват зад облите върхове на дюните.

Мракът ги поглъща.

Нощ ли е вече? Уморен съм, записването на тези спомени е твърде изтощително занятие. Повечето от приятелите ми са мъртви, ние също убихме много сенаарци през онези месеци и след това. Мисля, че тези думи казват достатъчно. Тези думи, които се появиха на екрана ти, самите те говорят. Техните о-та и а-та се отварят и затварят като човешки усти, пълни с въздух или с кръв, която те стряска с червения си цвят. Е-тата, ако ги гледаш в профил, пляскат с долните си устни. Саркастичен съм, но искам да ти кажа следното: не ме боли заради смъртта на хората, понеже всички хора умират. Боли ме, понеже красотата е толкова неуловима. Тя не може да се докосне, както душата не може да се докосне и Бог я пази в дълбокия студ на небесата.

И така, какво друго имам да ти кажа за войната? Живяхме на открито, в южното полукълбо, в продължение на четири месеца. Убихме много сенаарци и не толкова много от другите нации. Унищожихме много оборудване. Изядохме храната, която корабът „Сенаар“ беше донесъл за „йерархичната“ им търговия и изпихме водата им. Прекъснахме чрез взривове железопътната линия на четири места и принудихме голяма част от трафика да се пренасочи по шосетата. Следяхме радиотрансмисиите и знаехме, че в Сенаар се водят големи разисквания относно пренасочването на транспорта на търговски стоки по вода, но създаването на кораб, достатъчно голям и стабилен, за да оцелее в буреносните ветрове, беше извън възможностите на военновременното производство. Всички усилия бяха насочени към възстановяването на сенаарските военновъздушни сили.

Влизахме в сражения със сенаарски войници повече пъти, отколкото мога да си спомня. Към края те използваха оръжия с по-голям калибър и още хора от Алс загинаха. Но по-висококалибрените оръжия и пушки бяха много по-тежки в сравнение с леките иглени оръжия, което означаваше, че войниците бяха прекалено тежкоподвижни, за да патрулират пеша, освен ако с тях нямаше камион за подкрепление.

Веднъж откраднахме един тежкотоварен влекач от Бабюлонис. Екипажът на влекача оказа съпротива и ние ги убихме. Откарахме машината до самия Сенаар и я паркирахме на главния площад. Експлозивите, които бяхме произвели, не бяха особено ефективни, но можеха да разпръснат радиоактивни вещества на достатъчно голямо разстояние. Групата от четирима души, която караше колата, просто си излезе пеша от града и избяга.

Когато реших, че трябва да се оттеглим, от всичките шестдесет човека бяхме останали седемнадесет живи. Защо реших да се оттеглим ли? Ще ти кажа самата истина — зрението ми се замъгляваше. Можех да виждам, но само през някаква перлена мъгла. Всичките тези сражения на слънце, цялото движение нагоре-надолу през деня отравяше очите ми, но не само аз имах такива оплаквания. Двама от хората ни умряха от радиацията. Мекта разви някакви тумори по лицето и кожата, които бързо се разпространиха в кръвта му. Когато болката стана нетърпима, той се простреля в небцето с игла. Друг добър войник и убиец на сенаарци, казваше се Призрак, също се разболя изведнъж. Кожата му се покри с екземи и стана грапава и червена, а косата му окапа. Изгарянията от радиацията при него се появиха съвсем ненадейно и го караха да пищи, понеже всеки натиск върху кожата му беше непоносим. Само след дни — това се случи извън колите, когато бяхме на бойното поле и се сражавахме — кожата му започна да се свлича, от тялото му просто падаха големи парчета и докато го внесем обратно в колата, той беше мъртъв. Погребахме го в солната пустиня, където тялото му ще се съхрани за хиляди години.

Хрумвало ли ти е някога, че всъщност ние трупаме находките, които бъдещите археолози ще изследват? Солта, от която е изграден нашият свят, няма да позволи на нищо да се развали, освен ако не погребваме телата в плодородните полета, които сами създаваме, каквато е практиката в градовете. Но дори и тогава не е ли същото? Поглъщаме нашите приятели и любовници, с които е торена храната ни, и така те продължават да живеят. Обаче арената на войната е солната пустиня и воините, които са погребвани там, се запазват завинаги. Това, че нашите общества погребват на отделно място телата на своите воини и ги запазват, ми изглежда редно, а в същото време някак племенно и примитивно. Но веднага се сещам, че имаше и хиляди, които умряха, без да бъдат погребани, а всяко тяло, останало върху солта, бива унищожено от Шепота само за месеци.

Добре. Тези двамата умряха някак много бързо от радиацията, освен това повечето от нас имаха слънчеви изгаряния или нови лунички и бенки, които сърбяха и кървяха при разчесване, но насред битката човек не се тревожи за такива неща. Моят главен проблем бяха катарактите и аз не бях единственият с подобни оплаквания. Около една трета от хората ни страдаха от онова замъглено виждане, когато детайлите се размиват в солена сивота. Но докато едни виждаха само замъглено, за други светът представляваше единствено ярка светлина и четвъртити тъмни форми. Медицинското оборудване на колата ни можеше да се справи с много малко от тези проблеми.

Изровихме колите от солта и се отправихме на север. През цялото време бяхме в бойна готовност, понеже очаквахме сателитите да ни локализират и да изпратят самолети срещу нас. Веднъж наистина помислихме, че ни нападат самолети, понеже видяхме две ниски излитания в далечината, но нищо повече не се случи.

Бяхме предпазливи. Не беше практично да се заравяме в солта при всяко спиране, затова обвивахме колите в солните платнища и изключвахме отоплението, за да намалим максимално инфрачервеното излъчване. Всички си давахме сметка, че върху солната равнина бяхме като комари върху бяла покривка и че окото на сателита беше толкова неумолимо, колкото окото на Бог. И въпреки това намирахме начини да се придвижваме. Понякога въздухът в най-горния слой на атмосферата загубваше прозрачността си и се превръщаше в размазано петно от високо бушуващи солени ветрове. Ние веднага преценявахме, че имаме шанс да останем за кратко невидими за очите на сателитите, и използвахме момента, за да се придвижим бързо. Възможно е да съм проявявал известно безразсъдство, понеже собственото ми зрение не беше в състояние да различава детайлите, а някаква част от мен не ми позволяваше да приема, че една машина може да го прави. Все пак късметът и Бог бяха благосклонни.

Една нощ пред нас се приземи самолет. Ние изскочихме от колите и заехме позиции, всичките седемнадесет човека се превърнахме в едно-единствено тяло, проснато по дължината на дюната. Не различавах нищо около себе си.

Само един човек (така каза Салжа, която лежеше до мен на дюната), излезе от самолета и се приближи до нас. Оръжията ни бяха готови за стрелба. Едва когато мъжът се приближи достатъчно и чух гласа му и докоснах лицето му с търсещи пръсти, едва тогава разбрах, че това беше Ередикс, мой приятел.