Адам Робъртс
Сол (33)

Барлей

Това продължи две години. Толкова дълго? Не може да е било толкова дълго. През онези години прекарвах в залата за военни съвещания повече време, отколкото където и да било другаде. Но ние водехме славна война и Господ и свободата взеха надмощие. Някои се съмняваха, но съмняващите се никога не побеждават.

Нашата нация е най-силната и най-гордата, тя е могъщата дясна ръка, с която Господ ще оформи Своя нов свят. Но войната е ужасно нещо и всички ние пострадахме, всички, от най-нисшестоящия до най-висшестоящия. Затова всички трябва да се молим на Бог да имаме достатъчно силна воля, за да си зададем ужасния въпрос: струваше ли си цената? Дори славна победа като нашата, дори тя, струваше ли си да бъде купена с цената на толкова много от най-красивите ни перли?

Но тази война беше необходима, никой не може да се съмнява в това. В този момент поглеждам към солта, която ни заобикаля, и се моля на Господ да ми каже какво означава този пейзаж. Преди мислех, че Сол е място на сълзи, но сега не мисля така. Представете си какво би станало, ако солта изгуби вкуса си…? Тази война беше като солта в храната ни. Без нея животът щеше да е монотонен кръговрат от сеитби и жътви, женитби и раждане, растеж и смърт. А войната ни даде възбуда, вълнение, направи храната ни по-вкусна. Освен това както солта е важна за тялото, така войната е жизненоважна за политическото тяло. Ето защо пак мога да отправя възхвала към Бог, че се е погрижил да ни даде толкова съвършен символ на живота ни тук. Нашата планета е един ребус в Божието слово.

Измина година и половина, откакто ми отнеха моя Жан-Пиер. Отнет от иглата на снайперист, толкова жалка е ролята на снайпериста, да се спотайва като змия някъде сред сенките и да дебне, за да отрови Едем. В продължение на седмици след това аз беснеех, изпотроших мебелите във военната зала в яростта и безпаметната си мъка. Виех като животно. Генералите ми избягаха ужасени, когато откъснах с голи ръце парче дърво от края на масата. След това (този спомен е прекалено болезнен за мен) отидох в банята до военната зала, седнах на пода под ярката разголваща светлина и се взрях в отражението си в огледалата на отсрещната стена, бях жалка гледка, толкова стар, блед и гротесков, но въпреки това бях жив, а младият, прекрасен Жан-Пиер не беше. Мисля, че не бях напълно с ума си. Враговете ми твърдят, че съм заповядал незабавното отравяне на цялото Персово море, както и онези многобройни ядрени бомбардировки в Северните планини. Ако някога съм заповядал нещо толкова разрушително, което освен това без съмнение щеше да предизвика разрушителна ответна реакция от страна на другите две нации край Персово море, то значи моите генерали мъдро я бяха пренебрегнали. Но не мога да повярвам, че съм разпоредил такива неща. Не мога — да повярвам, че като водач съм бил способен на такова несъвършено решение. Обаче съм убеден, че враговете ми в Сенаар разпространиха тези отровни слухове за мен. Естествено аз не бих направил нещо толкова глупаво, като да руша ценни предмети във военната стая.

Но мъката беше истинска.

Бях поръчал създаването на летателни машини (струваха скъпо, понеже новият софтуер за фабрикаторите трябваше да бъде програмиран прецизно, а първите опити разкриха ужасни недостатъци в програмите) за нападение в планински условия. Трудният северен терен ни създаваше крайно тежки проблеми — сателитите ни предоставяха оскъдна информация, колите и камионите ни не можеха да пътуват през планината, самолетите не можеха да извършват необходимото разузнаване, нито да играят ролята на ефективни платформи за водене на военни действия. Поради тези причини бяхме принудени да изпратим пеши патрули в областта, която врагът познаваше много по-добре от нас и не беше изненадващо, че понесохме тежки жертви. Ето защо заповядах създаването на летателно средство, което да е достатъчно маневрено, за да се справи с планинските маршрути, но същевременно достатъчно стабилно, за да може да участва в сражения. Разработихме много скъпа нисколетяща машина с бронирана престилка. Самолетът е известен под името Сенаарски военен самолет VII или СВС-7. Той най-после ще сложи край на войната, една война, която многократно спечелихме, но която отказва да умре. Обаче се появиха проблеми в софтуера. Бяхме произвели четири СВС-7, когато открихме недостатъци, свързани с работата на двигателя, както сигурно сте забелязали на видеозаписите. Моделът беше препрограмиран и самолетите бяха вкарани в действие с шест месеца закъснение.

Именно тази нелепа грешка във фабрикаторския софтуер причини смъртта на моя любим Жан-Пиер. Ако разполагаше с новите самолети, той щеше да обикаля планината с тях, но поради онзи проблем беше принуден да продължи да патрулира пеша.

Жан-Пиер потеглил малко след Утринния шепот (в момента пред мен са отчетите на подчинените му) и вървял в продължение на три часа през труден терен. На четвъртия час се натъкнали на група терористи и си разменили изстрели, но тъй като огнестрелната ни сила била по-голяма, вражеските кадри се оттеглили. Тогава, разбира се, Жан-Пиер ги последвал (дали онези нещастници не го бяха подвели нарочно, за да го примамят в по-дълбоките и тъмни планински усои? Не можем да изключим никоя възможност, не бива да пренебрегваме и най-малкото подозрение). Той бързо повел хората си и те преследвали врага през един доста труден участък. Тогава Жан-Пиер (безразсъдно според единия младши лейтенант, с премислен риск, според другия, но никой от тях не разбира по-добре от мен смелостта на Жан-Пиер, неговата съвършена храброст и чистота), тогава Жан-Пиер последвал врага в една скална теснина и попаднал в тежък кръстосан огън. Докладите не уточняват дали войниците са се досетили, че това е засада, нито пък дават представа за ненадейността на събитието, за внезапното осъзнаване на опасността, за мълчаливото проблясване на иглите в слънчевата светлина.

Чувствам се по-близо до неговата Душа, когато преживявам случилото се.

Когато Жан-Пиер се опитал да се върне назад, открил, че по случайност или поради умението си, един вражески елемент си бил проправил път зад гърба му. Много от хората му били повалени от вражески игли. Докладите казват, че те продължавали да отвръщат на стрелбата, докато падали в боя.

Все пак благодарение на уменията на Жан-Пиер, хората му успели да се прегрупират и да се изтеглят от мястото. Те отстъпили, като през цялото време били обстрелвани и преследвани от много по-голям отряд. Отстъпвали в добър боен ред и най-после излезли на открития терен, откъдето се виждали крайморската равнина и Новите градове. Три четвърти от отряда загинала и нито един човек не бил невредим, но моят Жан-Пиер оцелял и успял да поведе с достойнство хората си към последната отсечка. Точно тук се случило най-жестокото. Когато вече виждали спасителните убежища и били на няколко мига от героичното посрещане за добре свършената работа, една игла повалила моя могъщ боец. Докладите описват някои от маловажните детайли в ситуацията, това е начинът, по който трагичното събитие понякога ни се представя в комична светлина. Според тези доклади хората скочили от скалата върху солната равнина и когато били на няколкостотин метра от първата врата и лицата на техните другари, които били на пост, се виждали ясно, точно в този момент Жан-Пиер (не че войниците го наричали по този начин, но не искам да направя разказа съвсем официален, като го назовавам само с неговия чин), именно тогава Жан-Пиер внезапно се спънал и се проснал като дете. Сигурно някои дори са се разсмели (войниците винаги обичат да се смеят), но той не се изправил. Един знаменосец се навел да му помогне, но отскочил назад, викайки от болка. Някои започнали да се смеят и на него, но работата не била за смях. Знаменосецът бил улучен в рамото, а моят обичан Жан-Пиер бил мъртъв, прострелян във врата, а от адамовата му ябълка стърчала половинметрова игла. Именно тук аз се разделям с него, в момента, в който войниците му залегнали мигом върху солта и се опитали да отвърнат на огъня (но на кого?), когато бойните другари, редом с които той се сражавал така доблестно, го оставили и се пръснали във всички посоки. Знаел ли е снайперистът, че прострелва именно Жан-Пиер? Той не се отличавал по облекло от подчинените си, понеже това би дало възможност на врага да отреже главата на отряда. Жан-Пиер носеше същата тъмносиня военна униформа и същата маска, покриваща цялото лице. Как е могла змията от пустинята да знае кого да ухапе, за да причини такава болка? Сатаната има късмет, докато Божиите хора са без късмет, понеже само тогава вярата им може да бъде изпитана. Така ми каза един религиозен човек, мой познат. Дали му вярвам? Вярвам ли изобщо? То е мъртво, моето момче.

Но докато войната продължи, следвайки своята инерция, свободата не можеше да продължи, ако нямаше кой да се погрижи за падналия войник, още повече че той беше най-великият. Заповядах тялото му да бъде върнато у дома и платих от личното си състояние грандиозно държавно погребение. Погребах го в гробница от солен камък. (Той беше герой, а тялото на един герой не може просто да бъде хвърлено в контейнерите за тор, за да подпомогне растежа на някакви тъпи зеленчуци! Моите врагове в Сенаар май не бяха в състояние да схванат разликата, трябвало да има един закон за всички! Каква ирония! Ами че кой беше човекът, който защитаваше и подкрепяше същия този закон? Това беше той.) Онази сутрин, преди да напиша тези слова, посетих гробницата му.

Но споменът за погребението на Жан-Пиер също е пълен с горчивина. Спомням си добре въодушевената тълпа, която се беше събрала на церемониите при основаването на великия ни град, и това ме кара да се чувствам потресен и лично засегнат от жалката проява на всенародна скръб при погребението му. Моите врагове искат да ме убедят, че много хора останали настрани в знак на протест срещу начина, по който водех войната, както и срещу самата война изобщо. Лъжливи предатели! Колко лесно ракът прониква в политическото тяло! Обаче онези мършави и бледи хора, застанали край пътя, още са пред очите ми, като обида към този велик мъж. Толкова малко от тях си направиха труда да вдигнат погледи, а онези, които го сториха, бяха облечени в ужасно парцаливи дрехи и с мършавите си ръце и крака, с изпитите си лица, които приличаха на черепи, сякаш протестираха и проповядваха неподчинение. Народът е крайникът на моето тяло, но аз ще се разделя с него.

Обаче Жан-Пиер беше толкова прекрасен.