Адам Робъртс
Сол (28)

Петжа

Изпитвах известно безпокойство от това, че се движехме с коли, понеже знаех, че сателитите лесно щяха да ги проследят, но случаят работеше за нас. Сенаарските сателити били извадени от строя съгласно плана на Конвенто и по времето, когато отново заработиха, ние бяхме заровили колите на сигурно място в пустинята, на североизток от Сенаар.

Всъщност още на втория ден от пътуването ни на юг, ние стигнахме до заключението, че сателитите са повредени. Въздушният трафик, който следяхме непрекъснато, беше много оживен, като повечето от самолетите бяха на Конвенто. Те докладваха за все по-интензивна сенаарска подготовка на източния бряг на Арадис, освен това съобщаваха непрекъснато за битката и именно от тях научихме за унищожението на алсианските самолети. Но така или иначе щяхме да разберем за станалото, тъй като в късния следобед на втория ден се натъкнахме на гигантски отломък от потъмнял метал, някакво петно, което единствено Бог може да остави в чистата белота на дълбоката пустиня. Не беше нужно много време, за да разберем, че това са останките на един от нашите самолети. Някои от частите се бяха стопили и се бяха превърнали в чудновати форми, дело на сляпата случайност, но въпреки това на мен ми се сториха изящни — красиви и бременни със смърт. Други от отломките бяха почти недокоснати от огъня, строшени на парчета и разпилени. Открихме и няколко тела, но всъщност повечето бяха само овъглени скелети. Едно от необгорените тела беше на жена с потъмняла като от слънцето кожа, но брадичката липсваше и кафявите зъби бяха оголени в зловеща усмивка. Не открихме тяло, което да разпознаем.

Някой предложи да погребем мъртъвците, но аз настоях да бързаме. Първоначалният ми план беше да се движим на юг, докато не ни открият вражеските самолети, и тогава щяхме да ги посрещнем с ракети. Обаче този план беше прекалено прост и беше много вероятно да завърши с нашата смърт. Прецених, че разполагаме с няколко дни, преди сенаарците да поправят сателитите си, и че можем да използваме времето, за да придвижим колите на юг и да ги скрием в солта. Сега, смятах аз, Конвенто щеше да влезе във войната и това щеше да ни предостави подобри възможности да водим успешни партизански действия, да атакуваме града на сенаарците, както и продоволствения им маршрут. Това, според мен, беше чудесен начин да водим войната, тъй като можехме да нанесем на Сенаар много щети, а също така и да убием много сенаарци. Отвъд това малко неща ме интересуваха.

И така, ние се придвижвахме на юг, като следяхме понякога противоречивите, но като цяло ясни съобщения за войната между Сенаар и Конвенто. От време на време чувахме бръмченето на самолетите, които летяха на запад, от юг на север или от север на юг. Но никога не ги виждахме, нито пък те нас.

По време на прехода раните ни почти заздравяха и бяхме готови да се сражаваме отново, въпреки че някои ожулвания бяха по-упорити и продължаваха да кървят. На някои места тялото непрекъснато ме сърбеше и бях изгорял от слънцето, както и всички останали. От телата ни се белеха цели парчета кожа (хорепарм), прозрачни и белезникави като кожи на гущери. Помня, че една нощ открих на врата си бенка, която преди това не бях забелязал. Започнах да я чеша, тя ме засърбя още повече и опръска с кръв ризата на гърба ми. Онази нощ спах малко.

Най-после паркирахме колите откъм подветрената страна на една дълга дюна, на двадесет километра северно от сенаарската дига. Заровихме ги в огромната дюна, като отначало копаехме с ръце. Най-напред набихме покривни дъски вътре в самата дюна, след това разчистихме с екскаватори солта отдолу, за да направим тунел. Вкарахме колите вътре и запълнихме със сол пространството около тях. Когато свършихме, часът на Шепота почти беше настъпил. Подслонихме се в колите и Шепотът свърши останалата работа вместо нас. Той разнесе грубите ръбове, които бяхме оставили по дюната и оглади формата й.