Адам Робъртс
Сол (26)

Петжа

Изразът е правене на война (уарфабрежежен) и точно това направихме в рамките на няколко дни. Подготвихме война. Но в една война се правят малко неща, а много остават ненаправени. Това е глупава фраза, не отразява реалния живот.

Отне ми дни да убеждавам хората, които бяха достатъчно здрави да воюват. Духът беше паднал ниско и трябваше да влагам много енергия. Но под депресията винаги се крие ярост, понеже какво е депресията, ако не потискан гняв? Докато им говорех, хората откриха в мен талантлив организатор на война. Идеите ми се оказаха добри.

Естествено не всички получиха одобрение. Нашето общество не е йерархия, въпреки че войната ми предостави власт над определени хора. Някои например настояваха, което беше глупаво, да дадем въздушен отпор на сенаарците. Съветвах това да не се прави, дори имаше (спомням си) сбивания край вечерните огньове, но една достатъчно голяма група от хора успя да приведе убедителни аргументи и се реши да се добавят още самолети към сегашните три. Но дори с индустриалните фабрикатори и най-добрия софтуер, строежът на самолети е бавна и сложна работа. Като два пъти по-сложна щеше да е модификацията на компонентите, за да ги направим по-здрави, с екранираща повърхност и снабдени с оръжия — всички онези неща, които отличават военновъздушния флот от мирновременния. Разполагахме само с няколко спасени от разрушенията промишлени фабрикатори и беден софтуер. Произведохме още един самолет, но само след две седмици всичките ни самолети бяха унищожени във въздуха и превърнати в черни отломки в дълбоката пустиня. Само луд би продължил да упорства, при положение че всяко действие в тази насока му носи щети. По-добре беше да се подходи по друг начин.

Така ние създадохме раниците с индивидуално оборудване. Натоварихме на камиони няколко фабрикатори от мястото, където се бяхме разположили (това стана, преди да осъществим нападението над сенаарската база, но ние бяхме абсолютно сигурни, че сенаарците ще ни отвърнат с по-масирани удари, след като започнем войната). Закарахме фабрикаторите в мините в планините на север и там организирахме график, при който оборудването се произвеждаше в непрекъснати цикли. Повечето от машините бяха управлявани от пострадалите и осакатените при нападението, докато някои от здравите хора отказаха да вземат участие във войната и отидоха на север или изобщо ни напуснаха. Все пак те бяха малко, понеже негодуванието беше твърде силно и накара повечето алсиани да останат.

Към тях аз се обърнах със следните думи:

— Забравете, че живеете на едно определено място, понеже нещата вече не стоят така. Сега живеете навсякъде в пустинята, ядете каквото намерите и пиете каквато вода имате. Забравете, че сте живи, защото вие сте мъртви, вече сте умрели. Забравете, че сенаарците са хора, понеже ние трябва да ги убием, при това трябва да убием много от тях.

В продължение на три дни тренирахме с вече произведените иглени пистолети и пушки, за да се подготвим възможно най-добре. Преимуществото на иглените пушки беше насочващият лазер, който ориентираше оста на оръжието към целта. Прекарахме следобеда в стрелба по мишени в пещерата, а също и извън нея, по равните места и в подножията на хълмовете. (Безпокоях се за последното, понеже сенаарските сателити лесно можеха да ни открият и тъй като приличахме на войници, които се обучават, това щеше да постави врага нащрек. Това обаче не се случи, но едва по-късно узнах защо — Конвенто беше повредил сателитите им, като твърдяха, че било станало случайно). Фабрикаторите за оръжия приготвиха тренировъчна течност, която пушката изстрелваше вместо метал. Тази течност, понеже беше изстрелвана от лазер, можеше да нарани или натърти кожата при попадение, но не убиваше. Ние пък разнообразихме допълнително тренировката си, като се разделихме на две групи.

Изработихме също камуфлажни мантии, които бяха доста обемисти, но можеха да се навият на руло и да се носят на гърба. Те бяха изработени от полимерен отразяващ плат, импрегниран със солни кристали, който биваше идентифициран като натрий. В пустинята ние ги разгъвахме и се покривахме с тях, като хвърляхме отгоре си и сол, ако разполагахме с време. Никакъв сателит, нито самолет, нито дори човек (освен ако не беше много близо) не можеше да ни открие. Днес това ми изглежда примитивна технология, но тя ни служеше по-добре от всякакви сложни машини. Всичките ни самолети бяха унищожени съвсем скоро.

Също така (наистина бяхме много изобретателни) направихме големи балони от една здрава, макар и деликатна на вид материя. Тя представляваше плат от едри кристали, зацепени един в друг, от който произведохме твърди и изключително леки балони. Балоните се прикрепяха здраво около корема, хълбоците и бедрата и когато се наложеше да се вдигнем във въздуха, една микропомпа изпомпваше въздуха от тях и те започваха да ни повдигат. Всъщност във въздуха ни издигаха личните раници, които бяха снабдени с двигатели с обратнопостъпателно реактивно налягане. Но тези двигатели действаха бавно, често не можеха да се справят с теглото на един човек и екипировката му (затова изобретихме балоните), а понякога засичаха даже при минималното тегло от около петдесет килограма. С тяхна помощ можехме да правим скокове като скакалци. Издигахме се нагоре толкова бързо, че ушите ни свиреха от болка, като обикновено описвахме елипса до 2000 метра височина и се спускахме надолу в продължение на около километър. Един чип в мотора ни ориентираше под лек наклон, така че отначало се придвижвахме странично, но след това ни държеше във вертикално положение, благодарение на което никога не описвахме спирала, нито пък падахме на главите си. Но придвижването само по себе си беше тежко. По време на няколко такива пътувания аз повръщах и облеклото ми започна леко да прегаря. Но това приспособление ми спаси живота няколко пъти.

Ние не бяхме йерархия, но правенето на война притежава своя собствена динамика. Изглежда, че имах талант за тези неща, и повечето хора охотно следваха съветите ми, а други не, но така или иначе ние всички бяхме изправени пред един и същи враг. Една група от шестдесет души се съгласи да ме последва. Други сто искаха да останат при самолетите, да летят с тях и да воюват като пехотинци. Останалите хора и ранените щяха да отпътуват с колите на север, на сигурно място в мините. Нямаше никакво съмнение, че веднага щом нападнехме сенаарската база в Алс, ние трябваше да напуснем пещерата, защото врагът щеше да удари с още по-голяма въздушна сила и щеше да се опита да ни унищожи из корен. За мен беше ясно, че единственият начин да се защитим в подобна ситуация, беше хората ни да се разделят, но пилотите и пехотинците не бяха съгласни и ми отправяха злостни нападки, твърдейки, че можели да отнемат от Сенаар въздушното надмощие. Когато часът настъпи, всички се нахранихме, натоварихме провизиите и се разделихме. Повечето потеглиха на север. Аз взех три коли и тръгнах на юг. Колите бяха дотолкова препълнени с провизии, че по-голямата част от отряда трябваше да ги следва пеша.

Тръгнахме един час преди Вечерния шепот. Заповядах всички оръжия да бъдат скрити под наметалата или под нещо друго (което беше лесно, понеже иглените оръжия са леки и компактни). Сателитите щяха да ни вземат за бегълци, което сега ми изглежда безсмислена мярка, понеже те бяха извън строя. Балоните пък ни правеха да изглеждаме тантурести, като старци, излезли на вечерна разходка. Откарахме колите на изток, паркирахме ги откъм подветрената страна на една дюна и ги покрихме със солните наметала. След това в падащия мрак се отправихме към морето. Времето беше изчислено до секундата. Трябваше да нападнем точно по време на Шепота, когато никой не ни очакваше.

В продължение на десет минути всичките шестдесет човека лежахме на дюната в лилавата светлина привечер и чакахме вятърът да започне. Аз лежах най-близо до върха и приплъзнах до него една наблюдателна тръба, като краят й сигурно проблясваше от другата страна (но при залез-слънце върховете на дюните винаги блещукат с бели, сребърни, червени и виолетови светлинки, така че часовите нямаше да я забележат). Виждах лагера. Два паркирани самолета със стабилна конструкция, обезопасени откъм обветрената си страна срещу вечерните бури. След това се виждаха патрулни кабини, също обезопасени срещу вятъра. Имаше и някакви правоъгълни форми, вероятно складирани припаси, както и едно портативно съоръжение за обезсоляване на вода от Арадис. Имаше и три патрула, но те щяха да се приберат при започването на вятъра. Останалите войници бяха вътре и се хранеха. Другият самолет (защото знаехме, че са три) очевидно, беше още във въздуха и много скоро щеше или да се приземи или да се издигне по-високо от буреносните ветрове, извън обсега на разяждащите частици. И в двата случая моментът наближаваше.

Издърпах тръбата обратно и дадох сигнал с палец наляво и надясно. Нападението щеше да започне с моето изправяне и щеше да се прекрати, когато изстрелям жълта сигнална ракета. След това щяхме да се срещнем при колите и да заемем отбранителна позиция. Надявах се да причиним достатъчно големи щети, за да не последва контраудар.

Моментът почти беше настъпил. Вятърът започваше да се надига откъм гърбовете ни. Издърпах маската върху лицето си, така направиха и останалите, за да покрием главите си изцяло. Но дори и тогава усещах мъничките убождания от обстрелващите ни солни кристалчета.

Да ти кажа ли какво изпитвах в онези мигове непосредствено преди битката? Естествено чувствах нервност, а също така ме заля едно ненадейно и горещо осъзнаване, че е възможно да умра, че след няколко минути може да съм мъртъв. Но това не беше някакво тревожно прозрение, просто в един миг знаех, че съм мъртъв, без да се чувствам мъртъв. Чувствах смъртта приживе. Усещах всяка част на тялото си, всеки пръст на ръцете и краката си, усещах натиска на сърцето си върху обгръщащата го мембрана, докато то се свиваше и разпускаше. Зад нас вятърът се усили и зрънцата сол започнаха да ни жилят по тила и по прасците през панталоните и заедно с това странното чувство в корема ми също се усили, растеше като бременност, ускорена стотици пъти. С него растеше и моето въодушевление.

Изведнъж стана много тъмно и ушите ми заглъхнаха от воя на вятъра. Вселената се беше смалила до този единствен миг, в който аз се надигнах. Някъде с периферното си зрение отбелязах, че редиците отляво и отдясно на мен също се изправиха и ме последваха, когато се спуснах от върха на дюната.

Тичахме.

Първо надолу по дюната, ведно с намаляването на грохота и проблясващите убождания на Шепота. Но наистина беше само намаляване, преминаване в по-нисък регистър, също като в музикално произведение. Петите ни затъваха в поддаващата се почва, наполовина се плъзгахме, наполовина тичахме с нелепи, комично преувеличени движения, като повдигахме крака много високо и ги поставяхме много по-далеч от нормалното.

Изведнъж стъпихме на по-твърдата компактна сол на брега на Арадис. Сега бягахме истински, рядката солена трева плющеше по стъпалата ни, а разбунената от вятъра сол образуваше под краката ни нещо като кипяща тънка обвивка. Шепотът стана свиреп, вихърът от солени зрънца се усили неимоверно и ни повлече, опитвайки се да ни събори (някои наистина паднаха, въпреки че тогава не забелязвах нищо). Жиленето се превърна в свирепа болка, все едно че игли ни биеха едновременно по цялото тяло. Но в момента болката едва се усещаше или пък играеше повече ролята на остен. Може и да съм крещял, тичайки, наистина не си спомням, но това нямаше никакво значение. Огромната сила на Шепота не можеше да бъде надвикана от човешки глас.

Споменът ми за сражението е също толкова относително детайлен. Спомням си най-вече отделни моменти, ярки като живи картини, но не и цялата случка, онази, която бе сглобена по-късно, когато сравнихме историите си. Помня как пробягахме разстоянието от последната дюна до лагера, помня също, че часовите се бяха скрили от Дяволския шепот и не ни забелязаха, че всъщност бяха алармирани от автоматични сензори и че (очевидно) не им обърнаха внимание. Вероятно алармите често се повреждаха по време на Шепота.

Минах край първата караулка и никой не ме пресрещна. Трябваше да спра да тичам, макар да не ми се искаше, тъй като въодушевлението от тичането ме караше да се чувствам по неописуем начин. Но трябваше да спра при караулката, за да я отворя. Когато отворът зейна, пазачът дори не излезе, само вдигна към мен кръглото си лице. Изстрелях игла в лицето му и той разпери ръце, падна напред и аз изстрелях още няколко игли във врата му. Другите двама постови изхвърчаха от кабините си, с очила и оръжия в ръце, но бяха убити, преди да могат да стрелят. Дадох знак на онези, които бяха изостанали, да продължават напред, те вървяха по-бавно, понеже носеха по-тежкото въоръжение. Разположихме оръдията, използвайки патрулните кабини за прикритие, и ти насочихме към продоволствията и самолетите. Оръдията щяха да бъдат пожертвани в боя, не можехме да ги вземем обратно с нас, понеже бяха много тежки. Бяхме ги направили от строителни тръби, запечатани от едната страна, които зареждахме със старомодни експлозиви с капсул-детонатори. Разполагахме с четири оръдия, като всяко беше обслужвано от отделен човек.

Поведох напред останалите. Все още не бяха ни забелязали, но инсталирането на оръдията отне време и Шепотът вече беше преминал през най-лошата си точка. Пръснахме се из лагера. Някои заобиколиха зад палатките на войниците и се насочиха към водата. Аз останах пред палатките и затичах към самолетите. Поради стотина малки убождания, проникнали през дрехите ми, кожата ми кървеше на места. Болката не ме притесняваше много, но странното беше, спомням си, че се чувствах дискомфортно поради усещането за хлъзгава мокрота в дрехите си.

Обаче при самолетите имаше постоянна охрана и тъй като Шепотът беше започнал да утихва и въздухът се проясняваше, някой сигурно ни беше забелязал. Изведнъж от двете палатки-столови започнаха да излизат въоръжени вражески отряди.

Завърза се престрелка, но от нея помня само изстрелите. Сражението протичаше като в сън, беззвучно в грохота на вятъра. Не легнах на земята, макар че някои от нас го направиха, за да се прикрият, а се приведох леко над оръжието си и започнах да изстрелвам игли по целите. Помня само изстрелите, понеже притежаваха плавността на музикална композиция — пръста ми на спусъка, мълчаливото, едва доловимо блясване на метала, мишената, която падаше, сякаш й бяха изпуснали въздуха. Край мен проблясваха игли. Помня, че бях застанал на едно коляно, стрелях бързо и ругаех, понеже разбрах твърде късно, че пълнителят ми е празен. Тогава (сега изглежда идиотско, но аз направих точно това) се изправих и бавно (понеже пръстите ми се бяха вдървили и кървяха през ръкавиците) извадих стария пълнител и го хвърлих на земята. След това затършувах за нов. Той представляваше кръг, голям колкото длан, и беше окачен в паласка на кръста ми. Отне ми много, много секунди. Заредих, отново застанах на коляно и започнах да стрелям.

Вятърът беше почти утихнал и из въздуха се носеха последните солни зрънца. На запад небето се проясняваше (най-многото, което вятърът може да предизвика в Арадийско море, е някоя и друга голяма вълна) и светлината ставаше по-добра. Изправих се и затичах към една група от нашите. Точно в този момент бяха задействани оръдията и се чу буум, последвано от зрелищно избухване на светлина и пламъци, след което ударната вълна ни застигна и ни повали със силно бръсване. Всички паднахме на земята, но аз се помъчих да огледам наоколо и видях, че самолетите и пречиствателното съоръжение се подпалиха. Едната палатка също бе улучена от снаряд, като платът (макар и издръжлив на ветровете) беше прекалено тънък, за да го спре, снарядът премина през двете платнени стени и падна във водата.

Атаката на оръдията беше добре дошла, нашата група побърза да се изправи и за кратко разполагахме с няколко лесни мишени в лицето на сенаарците, които още лежаха проснати в палатката. Изстрелях игли в трима или четирима от тях и се втурнах вътре да събера оръжията. Пожарът пламтеше подобно на огньовете в пъкъла. Един от мъжете, с простреляни от игли дробове, се вкопчи в глезена ми, но аз го отблъснах.

Някъде в този момент си спомням, че нещо ме жилна по стъпалото, но аз не му обърнах внимание. По-късно се оказа, че петата ми е улучена от игла. Един от залегналите сенаарци стреляше ниско и иглата беше пронизала ботуша ми, но аз дори не забелязах, че съм ранен. Наблъсках оръжия в една торба, окачена на рамото ми и избягах обратно. Помня, че се препънах в някакво тяло, паднах и пак се изправих, но не зная чие беше това тяло, дали на алсианец, или на сенаарец.

Третият самолет се върна, видях черния му корпус, когато закръжи над огъня. Самолетът пристигна откъм морето, снижавайки се постепенно, и след това рязко се издигна над полесражението. За миг остана там, застинал над пламъците, след което изведнъж се отдалечи с рев, който звучеше като ярост. От близко разстояние самолетът не можеше да направи нищо, без да нарани сънародниците си, но ако ние се оттеглехме или направехме опит за прегрупиране, той щеше да ни удари.

Именно тогава аз изстрелях ракетата, която излетя и воят й отекна в ушите ми. Време за отстъпление. Това беше най-рискованата част от цялата акция, понеже личните раници не бяха изпробвани и никой от нас не знаеше дали ще проработят. На теория знаехме, че трябва да се наведем в посоката, в която искаме да се придвижим (както и че не бива да се накланяме към водата, за да не паднем в морето) и да държим ръцете си отпред, за да не ги изгори горещата струя. Но докато задействах балона си и чаках въздухът да бъде изпомпан, настъпи промеждутък от три или четири свободни секунди, в които ме обзе ужас. Да умра в битката някак не ми изглеждаше толкова ужасно, колкото да умра при злополучен полет, да се стоваря от небето и да се размажа долу. Смрази ме ужас, но системата беше автоматична. След определен интервал включването на мотора на балона задействаше раницата и аз не можех да сторя нищо. Усетих, че олеквам, понеже натискът на стъпалата ми върху подметките забележимо намаля.

От раницата се чу някакво свирене и пищене и аз на свой ред също закрещях. Стомахът ми конвулсивно се сви и усетих, че ще повърна, зави ми се свят и започнах да преглъщам често. Но в същия миг осъзнах, че земята е далеч под мен и въздухът свири покрай ушите ми. Погледнах надолу и видях стъпалата си извити леко едно към друго. Между тях се виждаше полесражението, подредено като макета на някой генерал — от едната страна линията на морето, от другата — линията на дюните, а между тях — лагера, в който се виждаха щетите, причинени от нас: облаци черен дим, през които пожарът едва прозираше, разхвърляни безредно тела, като зайчи изпражнения. Някои точици продължаваха да се движат. Погледнах нагоре към все още светлия хоризонт и озареното от залеза небе над него, а после встрани към притъмняващия въздух и видях, че около мен е пълно с летящи войници.

Извиках радостно към тях с внезапно необуздано вдъхновение.

Спускането беше по-малко въодушевяващо. Беше доста тъмно, когато започнах да се спускам на няколко километра по на изток. Групата се беше пръснала на много места, но хората се ориентираха по компаса и се отправяха към колите. За мен това се оказа най-трудната част от цялата акция, понеже кракът много ме болеше. Вероятно се беше влошил от летенето или просто в опиянението на битката не бях забелязал колко е зле. Куцах и се придвижвах бавно и когато стигнах при колите, почти всички ме бяха изпреварили.

Помня много добре онова ходене в нощта, когато въпреки болящия ме крак и тревогата за това колко от нас са оцелели и дали точно в този момент Сенаар не се подготвя за нападение, въпреки всичко това аз изпитвах едно чудесно, почти религиозно чувство, което не спираше да расте и което бих могъл да опиша най-добре с една дума, която много рядко съм използвал за себе си и своите чувства: мир. Въпреки че това дълбоко душевно спокойствие ми изглеждаше много странно, то продължаваше да расте. Когато накрая се добрах до колата и часовият ме попита за паролата, аз усетих как то избуява и направо разцъфва в мен.

Бяхме изгубили седем души, убити или ранени или, за да бъда точен, убити и ранени, които са били убити, тъй като всеки дотолкова зле ранен, че да не може да полети с раницата си, със сигурност щеше да бъде убит. Във всеки случай никога повече не ги видяхме. Но онази нощ нямаше контраатака, въпреки че се бяхме подготвили за това.

Събух ботуша си и се погрижих за раната, като просто я тампонирах. Не можеше да става дума за възстановяване на наранената плът, понеже постиженията на цивилизацията бяха останали далеч от нас. Аз просто бинтовах стъпалото си и го пъхнах обратно в ботуша, след което свалих якето и дрехата под него, за да видя дали мога да направя нещо за кожата. Но цялото ми тяло беше ожулено от Шепота, зачервено и доста възпалено. Реших, че е най-добре да го оставя така и само си смених бельото. Военните ми дрехи бяха малко разкъсани от вятъра, но ставаха за носене. После обиколих колите, всички хора бяха развълнувани и бързаха шепнешком да споделят с мен впечатленията си.

Накрая влязох в една от колите и легнах на леглото. Заспах веднага, въпреки че страната, на която лежах, болезнено ме сърбеше. Помня, че сънувах Дявола. Беше висок и слаб, с толкова малък нос, че приличаше на копче, но с големи очи и дебели клепачи, които падаха тежко над тях. Беше облечен в алено палто и алена поличка и беше бял като сол. В съня аз бях коленичил откъм гърба му и подгъвах с карфици полата му. Бях изумен от мощните му прасци и от това, че космите по краката му бяха подредени в идеални линии, като железни стружки, уловени в силовите линии на магнит. Когато се изправих, установих, че стоим лице в лице (макар че нито аз го бях заобиколил, нито той се беше завъртял), и той се усмихна. Беше зловеща усмивка. Казах му: „Сега трябва да те помоля да ми платиш“, като че ли бях някакъв от йерархията, но той се изсмя и отвърна, че в неговата утопия имало само размяна, тя била и бартера, и парите. „Но тези неща вече са ти ясни, допълни той, понеже и ти стана такъв. Вече знаеш, че аз ти плащам с удоволствие, а ти ми плащаш с твоята болка. Така и двамата сме доволни.“

Това беше обезпокоителен сън.

На сутринта след Шепота, преместихме колите на изток.