Адам Робъртс
Сол (18)

Петжа

Беше привечер и Рода Титус се канеше да се върне на совалката си за през нощта, като може би щеше да разпореди полет обратно до Сенаар, не знам точно. Намирахме се в офиса за дипломатически дежурства и тя ми казваше някои неща от дипломатическо естество. Но преди да завърши кратката си реч и да си тръгне, някой (вече не помня кой) промуши глава през вратата и каза, останал без дъх, че към пещерата на жените настъпвали войници и стреляли по хората. Веднага излязохме навън, дори Рода Титус дойде с нас, но при вида на кръвопролитието избяга обратно вътре.

Ние се втурнахме към женската спалня, но когато пристигнахме, нападението вече беше доста напреднало. На стотина метра от входа се издигаха три совалки, при които се беше скупчила неголяма групичка сенаарски войници. Те стреляха по уголемяващата се тълпа алсиани, някои от които бяха залегнали край водата, други по високите части над входа, а трети в яростта си нападаха совалките с камъни, хвърляйки ги без особен резултат по туловищата на машините. Новината се беше разпространила наоколо и в далечината се виждаха хора, които излизаха от палатките и сградите и тичаха насам.

Както установихме впоследствие, часът на нападението беше внимателно подбран, така че сенаарците да пристигнат в Алс малко преди ставането за нощните смени. В утринния сумрак те нахлули в спалнята на жените, където минавайки от дете на дете, ги убождали с игли, за да им вземат ДНК и да ги тестват веднага. Майките явно бяха оказали съпротива, но те не разполагаха с оръжие. Много жени бяха простреляни с игли и осемнадесет от тях умряха. Наложи се да създадем импровизирана болница за ранените, тъй като бяха прекалено много за двете болнични отделения, с които разполагахме. Но това стана по-късно.

Да ти кажа ли какво почувствах в момента, в който видях онези войници да се суетят под металните корпуси на совалките, да заемат позиция на коляно и да откриват огън по хората на брега? Не мислех за ранените, въпреки че пред очите ми се гърчеха хора, простреляни от игли, нито пък бях шашардисан (като човека с мен, който беше загубил ума и дума и не можеше да проумее какво се случва). Някак си не ме беше грижа за всичко това, обаче усетих странно стягане в корема, като от възбуда, а в ноздрите си (въпреки че носех маска) — необичаен мирис. Сякаш чух в главата си едно щрак, изведнъж всичко ми се стори познато и в един-единствен миг аз видях какво трябваше да направя.

Совалките се намираха между мен и водата, а повечето хора се бяха събрали на брега. Аз се втурнах първо към входа на спалнята, за да видя какво става там. От вътрешността се чуваха писъци, а от време на време във въздуха изсвирваше някоя игла. Няколко жени изтичаха навън в дневната светлина, като се препъваха, две-три се спускаха бързо по хълма надолу.

— Сега не е важно какво става в пещерата — провикнах се аз. — Войниците дойдоха със совалки, трябва първо да повредим совалките.

Хората наоколо се спряха и се обърнаха към мен. Една жена, мисля, че се казваше Дарк или Дарс, рече:

— Има няколко иглени пушки, произведени след пристигането. В стопанството са и мисля, че някой отиде да ги донесе.

От тъмната уста на пещерата продължаваха да извират шумовете на битката, но нямаше никакво съмнение, че съвсем скоро щяха да зазвучат и навън.

— Тичай — наредих аз, сграбчвайки жената за лакътя. — Когато донесат оръжията, разположи ги над входа на пещерата. Кажи им да стрелят най-вече по совалките.

Все едно че от дланта ми в ръката й премина електричество и жената пое от моята енергия. Тя кимна утвърдително и се затича с широки крачки към селскостопанските сгради, които бяха построени от обвивката на кораба ни. Останалите бяха вперили погледи в мен.

— Какво да правим ние? — попита един човек.

— Елате с мен — отвърнах. — Трябват ни много хора на брега.

Хукнах и другите ме последваха. Оформи се колона от хора, които тичаха в откритото пространство между спалнята и водата, и това не беше никак добре. Когато си припомням събитията, се сещам, че е трябвало да ги накарам да тичат на зигзаг, но в онзи момент в главата ми кънтеше единствено мисълта, че трябваше да събера хората при водата. Войниците от охраната веднага започнаха да стрелят по удобната мишена, която представлявахме. Една жена, която тичаше след мен, беше простреляна в главата, друга беше улучена в хълбока, като иглата премина през ставата, проникна дълбоко в таза й и само един сантиметър от нея остана да стърчи навън. Жената изпищя и се строполи, но пък беше достатъчно умна и се зарови донякъде в солта, осигурявайки си малко прикритие. По-късно лежахме на съседни легла в болницата.

Край мен свистяха игли. При изстрелване те издават много характерен звук, който трудно се забравя, прилича на силно всмукване, а при преминаване през зрителното поле се виждат като много тънки ленти, които проблясват в ярък жълто-оранжев цвят. Чух и видях няколко да прелитат край мен, но нито една не ме улучи. За първи път в живота си тичах под обстрел, но въпреки всичко продължавах да имам усещането, че постъпвам правилно.

Стигнах до морето и се хвърлих във водата на мястото, където дъното се спуска полегато навътре. Прикритието, което ни предоставяше наклонът, съвсем не беше достатъчно и хората се опитваха да се окопаят по-надълбоко в солната дюна, като се гмурваха и разравяха солта с ръце. Доста от тях лежаха заровени по този начин и макар че с маските лицата им приличаха на зурли, гневните им изражения личаха съвсем ясно.

Трябваше ми само миг, за да си поема въздух, след което припълзях по корем до една групичка.

— Трябва да атакуваме — заявих аз, — още сега. Единственият ни шанс е да превземем совалките и да им попречим да излетят. Само така можем да ги победим.

Но тъй като олелията беше голяма, а пък аз не успях да се придвижа навътре в множеството, думите ми бяха чути само от най-близкостоящите.

Всички крещяха и се препираха в един глас. Някой извика, че щели на всяка цена да пръснат мозъците на ония свине с камъни, и един дори започна да се изправя. Други бяха по-малко решителни, а трети изглеждаха уплашени. Аз се плъзнах рязко напред и сграбчих за крака мъжа, който се мъчеше да се изправи.

— Недей — изкрещях аз, — или всички заедно, или нищо няма да се получи.

Започнах да викам към хората около мен, като им нареждах да предадат съобщението по-нататък.

— Като стана аз, ставате всички — извиках. — Като тръгна напред, всички тръгвате с мен!

Сенаарците се бяха окопали до самите совалки и щеше да бъде най-добре да ги изкараме оттам. След това можехме да убием един или двама, да им вземем пушките и да се снабдим с огнестрелно оръжие. Не виждах друг път за победа, освен този, който стоеше в главата ми готов, като напълно завършено музикално произведение.

Опитах се да дам разпореждания, но никой от хората наоколо нямаше нужната подготовка. Повечето бяха излезли навън от любопитство, за да гледат приземяващите се совалки, други бяха дошли след започването на престрелката. Съвсем малко хора имаха друго оръжие освен солни камъни и инструменти, които носеха случайно със себе си. Бързо се плъзнах обратно във водата и наредих да ми помогнат да свалим един от осмотичните резервоари, които плаваха на платформи в морето. Откъснахме прътите от конструкцията и ги раздадохме на хората. Суматохата, виковете и плясъците във водата привлякоха вниманието на още от насъбралите се там.

— Ще ги нападнем! — извиках аз, опитвайки се да произнасям ясно думите, въпреки че маската ги заглушаваше. — Ще атакуваме! Старайте се да стоите в група. Ако се движим в редица, ще бъдем прекалено добра мишена. Но ако тръгнем всички заедно, можем да ги надвием с численост.

Само численото превъзходство беше от някаква полза в този бой, но аз не успях да съобщя плана на най-далекостоящите. Стомахът ми се свиваше на топка от страх при мисълта, че когато се втурнех напред, само малцина щяха да ме последват и лесно можеха да ни отцепят от останалите. Но нали разбираш, аз не се страхувах, че можех да загина, а че планът можеше да се провали. Страхът в битката е странно нещо. Не вярвай, ако някой иска да те убеди, че не изпитва страх, когато влиза в боя, повечето воини имат онова странно усещане, когато коремът ти уж е отпуснат, а пък го усещаш свит. Всъщност страхът просто бива изместен към проблеми, по-значими от твоето нараняване или смърт.

Бях готов да се изправя и да поведа групата към совалките, когато забелязах, че някои от нашите се разполагат над входа на пещерата. Двама снайперисти бяха заели места върху скалния ръб и без да се бавят, започнаха да обстрелват совалките. Това отклони стрелбата на сенаарците към тях и тогава аз рязко се изправих, докато сърцето ми блъскаше така силно, че ударите му отекваха в ушите ми. Хората зад мен също започнаха да се надигат и всички се изправихме на крака. Вдигнах пръта си и хукнах.

Тълпата ме последва. Прекосихме тичешком неколкостотинте метра пясък, като петите ни затъваха в солта. По солния пясък може да се бяга само бавно, но въпреки това ние напредвахме към совалките.

Крещях, всички крещяхме. Мнозина размахваха над главите си сопите и камъните и аз усетих как от яростта ми моят прът става тежък и смъртоносен, пълен със сила за убиване. Нелепо е човек да си въобразява, че парче металопластмаса може да се равнява на добре въоръжен войник, но адреналинът въздейства на сражаващия се мъж точно по този начин. Изправени пред две мишени, войниците край совалката реагираха съответно разединено. Някои насочиха оръжията си към нас и иглите заплющяха. Простреляните падаха по очи или пък назад, като ритаха с крака във въздуха.

Мнозина от нас бяха ранени или убити, докато прекосяваха разстоянието от водата до совалките, но една група все пак успя да стигне толкова близо до сенаарците, че вече виждахме страшните очи на врага. Оставаха още петнадесетина метра, когато в динамиката на нашата група настъпи промяна. В края на краищата ние не бяхме професионалисти, а сбирщина, движена от хаотична логика. Решителността ни се люшкаше между убиването и инстинкта за самосъхранение, следвайки труден за определяне алгоритъм, и кратковременната обща цел, която ни държеше заедно, внезапно изчезна. Странно нещо наистина, понеже не настъпи видима промяна и даже бяхме преодолели най-голямата трудност. Прекосяването на открития участък беше най-опасно, докато стрелбата с иглени пушки на близко разстояние щеше да затрудни сенаарците. Но онова, което последва, не подлежи на логическо обяснение. В един момент адреналинът увлича войниците в кипежа на битката, но още в следващия миг той мистериозно намалява и те хукват обратно, следвайки непреодолим вътрешен импулс.

Ние се пръснахме и побягнахме. Дори малцината, които бяха начело (като мен) усетиха, че нещо става, огледаха се бързо наоколо и бяха принудени да отстъпят. Чух радостните викове на сенаарците и усилването на стрелбата. Паднаха още хора, като някои пищяха и викаха от болка, а други се свличаха беззвучно, за да не станат никога.

Обхвана ме бяс и закрещях с пълно гърло.

— След мен! — изревах аз. — След мен! Напред, напред!

След първоначалния порив силата на отстъплението намаля. Някои не спряха да тичат обратно към водата, но други забавиха крачка и се обърнаха. Въпреки че хората държаха главите си наведени ниско, за да избегнат свистящите смъртоносни игли, те ме видяха и започнаха да се връщат. Аз продължавах да крещя:

— Насам! Насам!

Вдигнах високо пръта. Една игла прониза бедрото ми отстрани и излезе (както установих после), но тогава дори не я забелязах.

— Върнете се! Те са наши! Наши са! — изкрещях аз и някъде дълбоко в съзнанието ми странната фраза придоби перверзен смисъл (като че ли щяхме да ги превърнем в наши роби). Тогава също толкова внезапно, колкото се бяхме разпилели, ние открихме, че отново тичаме напред и крещим, една още по-безредна тълпа.

Неколцина сенаарци бяха напуснали укритието си, за да ни преследват, а също и да заемат по-добри позиции за стрелба. Двама от тях бяха застреляни един след друг от снайперистите над пещерата. Ние се втурнахме веднага към убитите, две жени им изтръгнаха оръжието, а един мъж преобърна един от труповете, за да изтегли церемониалната сабя. Останалите войници сега бягаха от нас, устремявайки се към совалките, където можеха да се скрият. Последвахме ги с крясъци, пълни с ярост.

Помня, че тичах с такава бързина, че не можах да спра навреме, когато стигнах совалката. Блъснах се с цялата си тежест в металния корпус и ударът ме отхвърли назад. Но ние вече ги настигахме. Някои от хората ни падаха, улучени от игли, обаче други налагаха войниците с нашите оръжия или ги стреляха с пленените пушки. Аз самият замахнах с пръта към един войник и изпитах такова удоволствие от удара, че направо бях извън себе си. Потънах в някакво безвремие, което не приличаше на нищо познато, единственото, което правех, беше да вдигам пръта си високо, да го стоварвам, да крещя, да блъскам с юмруци (прътът ми май се беше изгубил) и да душа с голи ръце. Нечие лице се озова съвсем близо до мен (споменът за това е малко откъслечен и не помня как точно бях попаднал в тази ситуация) и аз блъсках тежко с длан върху поддаващите се черти, очите му бяха обърнати нагоре и бели, на няколко места течеше кръв.

Следващото нещо, което си спомням с целенасочеността на истинския спомен, беше как се разтреперих, когато совалката се заиздига във въздуха. Помня, че в действителност треперех от ярост, понеже ни се изплъзваха. Всъщност челният им отряд се беше върнал от пещерата, беше ни атакувал и благодарение на увеличената огнестрелна сила успя да разчисти пътя до совалките. По-голямата част от сенаарските войници успяха да се качат в тях и да излетят. Останаха неколцина ранени и само един сражаващ се (който обаче не оцеля дълго).

Тогава аз се стоварих на солта, дишах тежко и усетих, че целият ми крак е облян в кръв, а също и тялото ми отпред, но не бях сигурен коя кръв е моя (някъде ме болеше, но не бях сигурен къде) и коя от други хора. Мястото между водата и пещерата беше осеяно с паднали тела, някои ругаеха и се движеха, докато други лежаха съвсем притихнали. До този момент всички бяха чули битката и пристигаха от селището. Скоро наоколо беше пълно с хора. Един мъж ми помогна да се изправя, а една жена дойде при мен с малко вода, която изпих (бях много жаден, поради напрежението или от загубата на кръв) през тръбичката на маската си. Слънцето залязваше във величествени червени и златни багри, полето беше съвсем тъмно и хората започнаха да се прибират, куцукайки. Донесоха прожектори и докато се придвижвах към набързо оборудваната медицинска палатка, някои тръгнаха из окървавеното поле и започнаха да проверяват мъртвите.

Прекарах един час в медицинската палатка, като просто седях и оставях усещанията да се оттекат от тялото ми. Изпитвах горчиво разочарование, заради това, че совалките ни се бяха изплъзнали. Най-после един от дежурните медици дойде при мен и аз се съблякох, въпреки че единствената ми рана беше на бедрото. Той ме превърза и отново облякох вкоравените от кръв дрехи.

Поради някаква причина ми изглеждаше непоносимо да преспя в спалнята. Нямах другар, с когото да споделя леглото си, нито пък исках да си търся някой друг. Затова реших да преспя в дипломатическия офис, сам. Там открих Рода Титус да хлипа, скрита зад бюрото. Когато запалих лампите, тя изпищя веднъж, след което запищя по-силно, когато се приближих към нея.

— Моля ви, не ме убивайте, не ме убивайте — повтаряше тя на международния език.

Аз седнах и я загледах втренчено, докато тя постепенно се успокои и престана да вдига шум. След това изгасих осветлението и легнах да спя на пода.