Адам Робъртс
Сол (2)

Петжа

Солта е кристал, изграден от натрий и хлор, фасетиран и прозрачен, прост и чист. Дали изобщо е възможен живот без солта? Тя е позната още и като Божия диамант, едно от нещата, които ни карат да осъзнаваме безкрайното разнообразие на божествената перспектива. Това малко зрънце каменна сол е една точица, един атом, но за Бог той никога не би могъл да се изгуби или да остане непреброен, понеже всяко зрънце представлява цял пейзаж, цяла вселена. Нашият свят е една огромна канара, диамант колкото планина, масивен леден куб, през чиито стени се виждат власати мамути, гримасничещи хора, голи или в животински кожи, сгради, коли, дървета, всичките разположени под ъгъл едни спрямо други. Повърхността на този свят е равна, гладка като полирана пластмаса, прозрачна като стъкло.

Солта съчетава доброто и злото, ин и ян, Бог и Дявол. Да вземем първо натрия, който придава на живота вкус. Без натрия тялото не може да задържа вода в тъканите си и липсата на натрий води до смърт. Нашата кръв е супа от натрий. Самият метал е толкова мек, че можеш да го мачкаш между пръстите си като восък, бял е като перла и прилича на луна в ясна нощ.

Когато го хвърлиш във вода, започва да се храни алчно, излапва кислорода и освобождава водорода с такава сила, че той се самозапалва и изгаря. Натрият е металът, от който са направени звездите. Изваян в рококо форми, той увенчава шлема и оръжията пред Господния престол. Хлорът на свой ред е зелен газ, вреден като изпаренията на Ада. Той обезцветява, изгаря, задушава, убива, по-тежък е от въздуха и се утаява, понеже се стреми към Ада, откъдето е дошъл. Ние с теб сме разположени между тях, точно между Рая и Ада. Ние сме солени.

 

 

Пътувахме в продължение на тридесет и седем години. Без да се броят осемнадесетте месеца, които ни бяха необходими, за да се установим в орбита около Земята, да увеличим бавно скоростта си посредством ракети-носители и да навлезем в прихващаща орбита, за да се заловим за нашата комета. Без да се броят и двете седмици, които ни трябваха, за да се закачим за този пътуващ леден свят, да закрепим нашия кабел (това беше областта, в която бях най-голям експерт), да наредим дванадесетте инжектори-ускорители в зодиакален кръг около централния кабел и да определим окончателната си ориентация посредством насочващи пропулсии. Веднъж поели в правилната посока, започнахме да увеличаваме скоростта. Нашата комета, гориво и буфер едновременно, увеличаваше скоростта си полека, а ние се бяхме разположили във върволица по дължината на кабела зад нея, единадесет малки дома, подобно на раковини, нанизани на огърлица около врата на дете. Искаш ли да знаеш колко време ни беше необходимо, за да достигнем скоростта на пътуването? За да постигнем повече от 1,1 g ускорение, ние увеличавахме скоростта в продължение на повече от година. Една година на гравитация, когато хибернацията не е възможна, година на будуване, наблъскани заедно с нашите сестри, братя и деца, с приятелите и враговете си, с настоящите и бившите си любовници. Година, в която се чувстваш като в капан, натежаваш от миризмите на пот и екскременти и се храниш с рециклирана храна. Година на игри, разговори и медитация, година, в която не правехме нищо и не можехме да правим нищо друго, освен да се надяваме, че кометата ще ни отведе до славния ни нов свят.

И година на тревога естествено, защото много неща можеха да се объркат. Кометата можеше да се прекърши, да се разтроши подобно на скъпоценен камък под удара на чук. Без значение колко вещо беше закрепен кабелът, можеше да има пукнатини, които да се разширят под неговия натиск и да се разраснат още повече под напора на ускорението. Ако това се случеше (гледал съм такива видеозаписи), тогава целият този леден свят щеше да експлодира и да заприлича на бяла фъртуна от хартия, на буря от — е, добре, от сол. Тогава, ако достигнатата скорост не е много голяма, трябва да се използва скъпоценното гориво, за да се намали, да се завъртим в обратна посока и бавно да се завърнем у дома посредством ракетите-носители, което можеше да отнеме години. Дванадесет години — има такъв записан случай. Ако ускорението е вече твърде голямо и пътуваме с прекалено голяма част от скоростта на светлината, тогава не може да се направи нищо. Всичкото гориво ще отиде само в опити да се намали скоростта, но пак си оставаш в чернотата, в нищото. Никакви комети, за които да се захващаш, никакво гориво за пътуване към дома. Тогава е най-добре да се примириш и да идеш да спиш, оставяйки корабите да пъплят напред, с надеждата, че ще преживееш петдесетте, стоте или хилядата години, необходими, за да достигнеш целта си без пълна скорост. Естествено това няма да стане и ще полудееш. Или пък без комета-буфер ще бъдеш превърнат на пух и прах от детрита на дълбокия космос, от всички онези мънички парченца и зрънца. При частична светлинна скорост дори едно зрънце космически прах може да се окаже смъртоносно. Това е още една причина, поради която по време на пътуването се криехме зад големите късове лед, които ни разчистваха пътя.

Възможно е също кометата да срещне прекалено голямо препятствие, но в такъв случай няма да има кой да разкаже историята, понеже няма да има оцелели. Възможно е корабите да се изгубят. Понякога това става и тъй като не знаем нищо за тях, ние приемаме, че са добре. Решаваме, че са достигнали дестинацията и са излъчили съобщение през двадесетте светлинни години, които ги делят от дома, за да ни съобщят за пристигането си. През тези двадесет години мислим за тях с надежда и допускаме само най-доброто. Но когато след двадесет и пет или тридесет години не пристигне никакво съобщение, започваме да се съмняваме. Дали още пътуват, забавени от някакво нещастие, или пък са се сблъскали, при скорост 0,7 с, в някой средноголям къс, оказал се на пътя им, в някоя космическа мина, поставена от Бог? Само си представете сблъсъка, огромната сила на удара. Дори при нашите кораби, които са наредени във върволица в продължение на километър зад буфера, резултатите ще са катастрофални.

Толкова сме крехки, че се разтваряме в безкрайността подобно на сол във вода. Но да не прекалявам с тази аналогия.

Нека ти разкажа колко задушевно се живее по време на годината ускорение, как около теб има непрестанно човешко присъствие, как липсва всякакво уединение, което се е превърнало в представа от далечното минало. Едни ходят по нужда, докато до тях други дъвчат втората си сутрешна закуска, прекалено отегчени, за да им хвърлят дори един поглед. Любовници се сношават, а само на една плюнка разстояние от тях възрастни мъж и жена се карат ожесточено, без да им обръщат никакво внимание. Бледата изкуствена светлина се включваше призори грубо и внезапно и се изключваше по здрач, подобно на задушена надежда. Тъмнината се изпълваше със сумтене, пръдни, подсмърчания, покашляния и приглушени приказки, но всички тези шумове бяха лишени от енергията на нормалния живот нощем, тъй като се намирахме в най-черната от всички нощи, нощта на междузвездната бездна. Да се говори високо, пее или танцува изглеждаше някак неуместно в тази тъмнина и всичко, което можеше да се чуе, беше мърморенето на хора, които си говореха сами в пристъп на лудост или отчаяние. Любопитно е до каква степен шепотът на човек, който разговаря с друг, дори когато събеседникът му само го слуша мълчаливо, се отличава от мрънкането на самотника. Да ти кажа ли какво ме шокира най-много през първите месеци? Колко много се влоши кожата на хората. Приемахме добавки, витамини, минерали, но въпреки това лицата ни загубваха цвета си и се изприщваха от пъпки, петна, всички видове циреи и обриви. Една красива жена, моя любовница, преди да се качим на кораба, разви огромни обриви навсякъде около устните си, същите онези устни, които бях целувал със страстна наслада. Обривите приличаха на разпадащи се небесни съзвездия, един кръг от червени, някак ядни възпаления навсякъде около устните й, като подигравка към нейната прекрасна, раздаваща целувки уста, като сатира на човешкото желание да целува с нея. Но не беше само тя. Ние всички ставахме на петна, усещахме как кожата ни изсъхва, възпалява се и се изрива. Направо не смеех да се доближа до огледало, понеже се страхувах да видя лицето си обезобразено. Мнозина са ми казвали, че съм придирчив, но малцина са се осмелявали да ме нарекат суетен. Може и да съм суетен и тази година да беше наказание за суетата ми. Неведоми са пътищата Божии, те са като движения в танц, който ние не разбираме.

Потяхме се и дрехите ни смърдяха, но никой не си правеше труда да ги пере, въпреки че прекарвахме цялото си време в отегчен копнеж да правим нещо. Събирахме екскрементите си в една обща вана, в която машините преработваха отпадъците ни и ни предоставяха блокчета, които да ядем. Дали се опитвам да те отвратя? Твърде е вероятно. Но всъщност искам да ти опиша как животът загуби вкуса си. Ресторантите, които продаваха храна, добавяха сол към всичко, обаче солта не прибавяше вкус към живота ни. Светлината дразнеше очите ни и накрая зрението ни отслабна поради флуоресценцията. Всичко ставаше по-бледо. Приятелствата избледняваха, любовта избледняваше, паметта също. Събуждахме се с включването на главните светлини и тръгвахме да работим, като се прозявахме и почесвахме, работейки по навик и не по убеждение. Едва успявахме да останем будни през деня, толкова уморителни ни се струваха ежедневните дейности. С настъпването на нощта светлините изгасваха, оставяйки само умиращи отблясъци в осветителните панели, и тогава наставаше мрак, мракът на пространствата между звездите. Човешките същества се нуждаят от някакво утешение в тъмнината, от някакво усещане за слаба луминесценция, като например мършава луна зад черни облаци. В пълния мрак ни беше твърде трудно да се отпуснем, не можехме да заспим, лежахме будни и разговаряхме помежду си.

Подът на кораба беше осеян с боклуци. Колкото и почистващи съоръжения да ми бяха предоставили, боклукът нарастваше все повече и повече. Заразихме се с въшки и не се разбра откъде дойдоха. Предполагаше се, че всички пасажери, предмети и цялото движимо имущество са обеззаразени, всички товари бяха складирани във външните отделения и следователно бяха окъпани от космическата радиация, която със сигурност ги беше обеззаразила още веднъж. Другите кораби бяха избягнали заразата, но това ни правеше още по-нещастни, караше ни да се чувстваме несправедливо избрани да страдаме. Но откъде бяха дошли тези въшки? Някои твърдяха, че били оставени от работниците, построили кораба в орбита. Други казваха (това беше още по-шантаво), че гнидите се намирали в замразено състояние в самата комета, а пък ние бяхме прокарали транспортна лента от кораба си до кометата, за да се снабдяваме с вода. Въобще глупава история, понеже ледът, който пристигаше от кометата, биваше напълно обеззаразен, преди да попадне в общия резервоар на кораба. Но поради някаква причина тази история се задържа по-дълго, понякога слуховете са по-жизнеустойчиви от здравия разум. Допускам, че хората харесваха идеята, че са били заразени с космически въшки, някакъв предисторически извънземен вид, уловен в ледената гробница на кометата, който беше размразен, за да се нахрани с кръвта ни. Обръснахме си главите и ги миехме с набързо импровизиран антисептичен соден препарат, някакви бели люспици, които трябваше да сипваме в шепи и да натъркваме с тях голите си черепи. Помня едно дежурство по почистване, когато се беше събрала толкова много човешка коса, че машината се задръсти.

Знаеш ли какъв беше броят на самоубийствата през годината на ускорение? Първоначално за един месец се самоубиха трима души, но това се дължеше по-скоро на тревогите и стреса от отпътуването, отколкото на клаустрофобна лудост. До шестия месец имаше седем самоубийства и още дванадесет опита. Повечето хора гълтаха отровни количества от обичайните химикали на кораба. На седмия месец един човек открадна совалка. Имахме само дванадесет совалки, които бяха много ценни за нас, понеже без тях не можем да обслужваме кораба си. Наблюдавал ли си някога птици? Ние носехме птици, като част от нашия Ноев ковчег, но те бяха отчаяни същества, които се блъскаха в стените и прелитаха, пърхайки приглушено с криле, уловени в клетката, която представляваше корабът. Противно на очакванията ни, те не бяха нашите ангели, а само автомати за производство на лигави изпражнения и за замърсяване на дома ни. Но когато ги наблюдаваш известно време, установяваш колко са придирчиви, как внимателно чистят и милват подред всяко перце с клюновете си, отделяйки огромно внимание на оперението си, понеже, ако не е в отлично състояние, не могат да летят. Същото се отнасяше и за нас, тъй като и ние бяхме летящи същества, летяхме в пространството на космоса. Работното дежурство, което се ползваше с най-голяма популярност, беше дежурството по совалка, тъй като совалките създаваха илюзията, че е възможно да се избяга, да се излезе от кораба, макар и само на няколко метра разстояние. Всъщност дежурният трябваше да оглежда и почиства повърхността на кораба, да проверява кабела, да пътува с новини и провизии за разменна търговия нагоре-надолу до съседните кораби. За нас совалките бяха нещо изключително ценно. Убеден съм, че съществуваше корупция при получаването на тези дежурства, че се даваха подкупи и се сключваха незаконни сексуални споразумения. Нарядът по совалка при нас се превърна в нещо като валута, пари. Но защо? Бях обходил всеки от останалите единадесет кораба, бях ги обиколил надлъж и нашир по време на конструирането им в орбита. Всички го бяхме правили. Корабът над нас, „Сенаар“, в много отношения беше съвсем същият като нашия, корабът надолу по кабела, „Бабюлонис“, и той беше същият. Хората бяха същите, онези хора, които преди пътуването се опитвахме да избягваме. Но човешката памет е къса. Стигнахме до онзи стадий, в който една екскурзия нагоре по кабела, за да се пийне неизстудена воджаа с неколцина сенаарци, изглеждаше почти като екскурзия до планината Цион, за да се хвърли поглед към Обетованата земя.

Онази жена, помня, че се казваше Катариня, се беше добрала до наряд по совалка. При херметическата камера тя обезоръжила с нож партньора си по дежурство (помня, че беше доста дълбок разрез, който не заздравя в продължение на много месеци, понеже в този въздух раните заздравяват трудно). После тя изведе совалката навън и изгори двигателите, докато летеше надолу по кабела. Виж видеозаписа на бягството и ще забележиш, че двигателите започват да пламтят по-ярко, след което внезапно лумват в пламъци и угасват. Тя ги пресили, но го направи нарочно. Профуча надолу по кабела, подминавайки двата кораба, които се люшкаха там, обаче закачи рудната котва на края на кабела. Безшумен сблъсък, смачкана совалка и кратко проблясване, когато останките се разпиляха. Сега някои смятат, че тя не е възнамерявала да се удари в рудната котва и да умре по такъв зрелищен начин, казват също, че си била загубила ума, понеже изоставила дете на Земята, че се била превърнала в същинска напаст с обажданията си до капитаните на другите кораби в опит да преустанови мисията. Но тъй като това не станало, тя (така казват) полудяла от клаустрофобия и откраднала совалката, за да отлети обратно до дома, но пресилила двигателите, те избухнали и жената катастрофирала. Добре, че не е била с ума си, понеже бягството й така или иначе щеше да завърши със смърт, дори рудната котва да не се беше изпречила на пътя й. Намирахме се на седем месеца път от Земята, при средна скорост на придвижване от 0,36 с. Можеш сам да пресметнеш разстоянието. А колко въздух и вода има в една совалка?

Но това беше най-драматичното от всички самоубийства. Бяхме толкова жадни за новини и въпреки това бързо се отегчихме от събитието, което заслужаваше най-много внимание, докато траеше пътуването. Но макар че новината ни беше втръснала, ние продължавахме да я обсъждаме, да предъвкваме историята на жената, на нейното семейство, мотивите й. Сигурно искаш да знаеш мнението ми за случката. Ще бъда искрен и ще ти кажа (но недей да ме мислиш за безсърдечен), че всъщност се притеснявах най-много за рудната котва. Бях прикрепил лично тази руда, бях работил седмици наред, за да балансирам отделните рудни компоненти, така че нито един от тях да не е по-голям от останалите. Комбинирахме минерали, които бяха редки в системата, към която пътувахме, освен това добавихме значително количество от предварително готов бакминстерфулерин. След това закачихме кислорода: 750 000 тона замразен кислород, изкопан от системата на Юпитер, той беше закрепен на мястото си посредством мрежа от архитектонично разположени кабели. Тази жена можеше да унищожи всичко това напълно и какви неудобства само щяха да последват! Но рудната котва беше останала на мястото си.

Каквото и да говорят останалите, знам, че Катариня е смятала да се блъсне в рудната котва. Беше точно в неин стил. Тя не можеше да понесе мудността и бездействието, нуждаеше се от фойерверки. Трябва да сме благодарни, и аз наистина съм, че не беше решила да лети нагоре по кабела и да се блъсне в много по-крехката комета. Тогава всички ние щяхме да я последваме в смъртта.

След това настъпи същинска истерия за самоубийства. Темата беше гореща и при положение че всеки говореше за това и че нямаше нищо друго, за което да се говори, при някои хора това се превърна в обсесия. Наистина, ако мислиш само за едно в продължение на дни и нощи, накрая идва момент, когато трябва да опиташ въпросното нещо. Хората се наръгваха, поглъщаха разни неща, опитваха се да се изкатерят на високи места и да използват гравитацията от 1,1 g, която да ги притегли към смъртта. Десетина души умряха, а много повече се нараниха. В онзи въздух, в онова зловонно затворено пространство, разрези и рани заздравяваха трудно, ако изобщо заздравяваха. Проведохме извънредно съвещание в тесен кръг (като че ли имахме някаква йерархия), след което специализираните технически лица (аз, жената, която отговаряше за ускорението, името й беше Татжа, тримата геофизици и персоналът по поддръжката на жилищните участъци) влязохме в ролята на обществена комисия за преодоляване на бурята от толкова много наранявания. Едни се опитаха да насърчат дискусионни групи, сбирки на хората, за да разговарят и играят, други организираха футболни мачове. От съображения за безопасност отказахме дежурства по совалка на всички други с изключение на нас, което не се посрещна с одобрение. Тръгнаха приказки. Говореше се, че съм направил това, защото преди името ми не било включвано в графиците за този наряд, което си беше истина. Но всъщност аз никога не се бях интересувал от това дежурство заради начина, по който беше нарушавано, заради това, че онези, които бяха избирани и оповестявани в графиците, в същото време срещу облаги и обещания го предаваха на други без много приказки.

Именно по този начин аз поех първото си дежурство по совалка, отлетях нагоре по кабела и влязох на док в „Сенаар“ с вести и някои неща, които сенаарците наричаха „предмети за разменна търговия“, предимно клетки с птици и птиче месо, понеже те не бяха взели на борда си птици. Именно тогава се срещнах за първи път с капитан Барлей. Всъщност мисля, че бях разговарял с него един-два пъти по време на строежа на корабите, но когато в началото на воаяжа бях установил връзка със сенаарския отговорник по кабела, те имаха друг капитан. Имай предвид, че „Сенаар“ живееше според законите на йерархията и там хората преминаха ускорителния етап, занимавайки се с политика и политически интриги. Мисля, че предишният капитан се казваше Тириън или Туриън, но по времето, когато отлетях нагоре по кабела, той вече беше мъртъв.

Сенаарците ме окъпаха със соден душ в херметическата камера, след което ми дадоха книжни дрехи и ме поканиха вътре за разговор. Дадоха ми и чаша хладка воджаа, само дето не беше чаша, а по-скоро напръстник. Те също седнаха и ме наобиколиха, облечени в униформи с отличителни знаци за ранг, които на мен ми говореха много малко и само ме затрудняваха, понеже невинаги можех да определя с какъв офицер разговарям. Барлей също беше там и ми се представи. Да, запознах се с него. Беше пълен мъж, но дрехите му отказваха да осъзнаят този факт и прищипваха мекото гърло и увисналото му шкембе. Лицето му пък имаше цвета на грозде, а очите му бяха изпъкнали. Но той беше играл сенаарската игра съобразно правилата, каквито и да бяха те, беше се издигнал до върха на йерархията и Тириън, или Туриън, вече го нямаше.

Единственото нещо, от което се интересуваха, беше, разбира се, смъртта на Катариня. Всеки кораб се беше вторачил в случилото се, това беше събитието на пътуването. Но докато всеки друг кораб щеше да ни налее щедро, като при бдение над мъртвец, изстудена воджаа или каквато там беше напитката им, щеше да скърби и да се смее заедно с нас и щяхме да си разказваме истории за опасната лудост от затворени пространства — докато всеки друг кораб щеше да направи това, „Сенаар“ не го направи. Щабните офицери отпиха от напитката си, намръщиха се и оставиха напръстниците обратно на масата, сякаш бяха някакви неприятни неща, след което Барлей заговори със стържещ глас за опасностите, които нашият кораб беше създал с този инцидент.

— Клаустрофобията наистина е опасно нещо, капитане — съгласих се аз.

Когато отговори, той не се обърна към мен с някаква титла или по име, което си беше преднамерена обида, въпреки че едва ли можеше да ме засегне. Той просто рече:

— Трябва да вземем мерки да осигурим безопасността на пътуването. Какво щеше да стане, ако тази жена беше полетяла нагоре по кабела? Каква ужасни щети щяха да бъдат причинени тогава!

Аз също бях мислил за това, но казах само (понеже това е начинът, по който трябва да се играе на „Сенаар“):

— Вие схващате случая погрешно. Тази Катариня беше болна, болна по дома. Тя е оставила там бебе, момиченце, при своя партньор, който отказал да се присъедини към пътуването. Загубила си ума по това бебе и решила да се върне обратно. Но тя беше лош пилот и пресили двигателите, затова катастрофира.

Настъпи неловка тишина и офицерите впериха погледи в мен. Затова аз рекох:

— Трябва отново да изгледате видеозаписите и ще се убедите сами.

— Нашият проблем, техник Петжа, е… — започна единият от офицерите, но очевидно беше от по-нисшестоящите, защото друг веднага го прекъсна:

— Това очевидно е въпрос на дисциплина, нали? Немислимо е някой от нашите хора да причини такива щети със совалка.

— При вас няма ли клаустрофобия? — попитах подигравателно аз. Но в „Сенаар“ не познават иронията и само поклатиха глави със сериозни изражения.

— Наистина съм впечатлен.

— Можете да вземете пример — предложи офицерът. — Можете да започнете да обучавате хората си по начина, по който сме обучени ние.

Това си беше съвсем явна обида. Ето защо аз пресуших воджаа на един дъх и станах, за да си вървя. Но капитан Барлей вдигна ръце и ми даде знак да седна.

— Трябва ли да се караме, техник? — изръмжа той. — Не можем ли да си останем съюзници и приятели? Вие разбирате нашата загриженост. Не става дума за нас, а за всички пътуващи.

— Вече проведохме събрания и… внесохме промени в дежурствата по совалките — заявих аз. — От наша страна няма да има повече опасности за пътуването.

— Моля ви, техник, седнете — настоя той.

Аз седнах, макар че не трябваше. Той кимна с глава и каза:

— Смятаме, че би било от полза за пътуването, ако вашата командна група е постоянна.

— Постоянна?

— Постоянно действащ орган, който да поеме управлението.

При тези думи той започна да ми държи лекция за сенаарския начин на управление, за политика и йерархии, а аз се обидих още повече и се изплюх на пода.

Той се престори на засегнат и попита:

— Не можем ли да ви предложим поне съвет?

— Да ни промените по ваше подобие? Не мисля.

— А не сме ли вече част от една и съща федерация? Няма ли да живеем в един и същи свят? Няма ли (това последното той изрече с подкупващ глас) да служим на един и същи Бог?

Аз отново се изправих да си вървя. Докато отивах към камерата, облечен в нелепите книжни дрехи, Барлей ме настигна, а всичките по-нисши офицери подтичваха след него. Той каза:

— Преди да започне пътуването, ние се радвахме на свободни и честни взаимоотношения между нашите кораби. Много от вашите хора посетиха „Сенаар“, а много от нашите прекараха известно време на „Алс“.

Аз спрях, понеже не бях сигурен накъде биеше.

Тогава той каза:

— Имам основания да вярвам, че няколко от моите хора (забележи притежанието!) са станали бащи на борда на „Алс“.

Сега гласът му звучеше по-сурово.

— Това — казах аз, — е проблем на майките. Естествено в началото детето живее с майката.

— Детето принадлежи — заяви той, натъртвайки на притежателната дума — на семейството си и бащата е част от това семейство.

Именно тогава за първи път беше повдигнат въпросът за децата на сенаарците сред нас.

Докато пилотирах совалката надолу по кабела с пакет софтуер и някакви „изтъргувани“ храни, поразсъждавах малко върху тези неща. Реших, че ни предстоеше да преминем през още пет месеца на ускорение, след което щеше да започне същинското пътуване и настоящите тревоги щяха да отшумят с навлизането в трансово състояние. Но това с децата си беше направо бомба със закъснител.

Самоубийствената лудост отмина от само себе си, разбира се. С приближаването на края на ускорителния етап вниманието на хората се пренасочи към предстоящото навлизане в състоянието на транс. Разпуснахме ръководната група и обществото се върна към нормалния си живот. Най-после се придвижвахме с окончателната скорост на пътуване. Гравитацията намаляваше все повече със затихването на ускорителите, ние се придвижвахме напред по-бързо, като осъществявахме все по-големи скокове. Настроението също се подобряваше, понеже чувствахме, че по-неприятната част от пътуването бе останала завинаги зад нас.

Когато се преминава от пълна гравитация към състояние на безтегловност, кръвното налягане се повишава и усещаш главата си натежала. Но след ден или два налягането спада и си готов за транса. Тогава се прави следното: вмъкваш се в един костюм, който започва да изпомпва крем и да те покрива целия, от врата до лявото стъпало. Тъй като ще лежиш в продължение на десетилетия, кожата трябва да се поддържа омекотена и снабдена с хранителни вещества, иначе ще остарееш. След това в сънната артерия се вкарва една тръбичка, която позволява преминаването на хранителна течност със свръхобогатени с кислород молекули вътре и навън от кръвния поток. Тези молекули представляват микроскопични механизми, които бавно освобождават кислород през времето, когато са в тялото ти. Те остават в кръвта няколко месеца, като се филтрират много бавно и снабдяват мускулите и тъканите с кислород, а течността, в която се движат, доставя на клетките енергията, необходима за тяхното функциониране. Последното нещо преди да поставят маската върху лицето ти, е задействането на пневмоелектрониката в костюма, която поддържа гъвкавостта на мускулите посредством продължително разтягане, точно както се протяга котка, само че в случая то продължава цели дни, след което следва отпускане и ново разтягане. Така се процедира с всеки мускул в тялото ти, последователно, отново и отново, през цялото време на транса, тъй като мускулите не бива да спят, за да не атрофират. Сега вече е време, техникът по транса наглася маската на лицето ти и усещаш бавното пропълзяване на крема, сякаш някаква тиня пълзи нагоре по брадичката, носа, бузите и челото ти. Глътваш хапчето, което досега си пазил под езика (или пък си го глътнал веднага, в зависимост от предпочитанието) и го оставяш да се плъзне в гърлото ти.

Някои твърдят, че не обичат началото на транса. Действително има хора, които се паникьосват, когато вече не могат да дишат и дори още по-рано, когато маската покрие очите им и не могат да виждат. Но аз винаги съм намирал това за най-възхитителното от всички усещания. Хапчето бавно започва да действа, ти се отнасяш и това е най-отпускащото усещане — когато изоставяш абсолютно всичко. Няма нужда да се движиш, костюмът бавно разтяга мускулите ти с една безспирна грижа и с най-чувствена прецизност. Не трябва да се главоболиш дори с дишането — някога замислял ли си се изобщо колко е уморително да си поемаш дъх всяка секунда, буден или спящ, през целия си живот? С онова размътване в главата, което причинява таблетката, също като от най-хубавата воджаа, ще изпиташ същинско облекчение да зарежеш грижата за дишането. Всичко се изплъзва. Съзнанието се разтваря.

Една вълна се надига, огъва се и се плъзва към безкрайния бряг със съвършения звук на бял шум. И още една.

И още една.

Таблетката ще те подтиква да заспиш, разбира се, но ти не спиш през всичките тридесет и шест години на транса. Някои кораби практикуват медикаментозно предизвикана кома, както може би знаеш, но не и ние. Затварят човека в сандък и го въвеждат в кома, а в края на пътуването го стряскат, за да се събуди. При тези техники проблемът е в процента на смъртността. В зависимост от това коя техника се прилага, той може да достигне до двадесет, което представлява прекалено голяма загуба на хора. И което е по-лошо, превръща хибернацията в лотария на смъртта. Ти би ли заспал, ако знаеш, че има шанс едно към десет да не се събудиш?

Процентът на смъртност при транс е много по-нисък. Нашият кораб загуби само двама души по време на трансовото състояние, понеже това не е кома. На практика съзнанието не изчезва, но със сигурност навлиза в странния свят, в който сетивата са изключени. Не се чуват дори удари на сърцето, по които да се ориентираш, нито дори движение на гърдите при дишане. Умът не е точно съвсем изключен, но не остава и съвсем включен.

Да ти кажа ли на какво прилича? Отначало е просто като да заспиш в уютната тъмнина, да бъдеш отново дете. На някакъв етап (въпреки че е трудно да се каже кога) се събуждаш, но все още е тъмно и някъде в периферията на мислите ти те измъчват сънища. Тогава отново заспиваш или пък отново се събуждаш, но умът ти не е съвсем успокоен. Той движи мислите и спомените ти, като ги свързва в странни съчетания или ги складира някъде. Отново спиш или отново си буден или което и да е от двете. Но сега сънуваш все по-малко и по-малко и спомените все по-малко те безпокоят. Ти си никъде, никой. Нирвана. Няма далечен рев на двигатели, който да притегля сетивата ти, нито гравитационно подръпване, което да принуждава ума ти непрекъснато да се ориентира. Няма дишане, нито биене на сърцето, нито чувство за време. Само мигове на тъмнина и тихо съществуване, които се сливат неразличимо в ума ти, и кой знае колко години изминават между всеки от тях. Продължава единствено бавният ритъм на протяжката, разтягането на тялото ти, също като котка, а после и охлабването му. Но всъщност това става толкова бавно, че отнема дни и се — превръща в нещо подобно на дишането. Нещо умиротворяващо и изначално, което скоро преставаш да забелязваш.

В един момент тялото ти започва да се гърчи, едно бавно и тромаво движение, и осъзнаваш, че се будиш. Усещаш странен и неприятен сърбеж. Обработват те, маската е свалена и мъждивата светлина заслепява очите ти. Започваш да кашляш и да премигаш, повръщаш течността от дробовете си и си вземаш душ, за да отмиеш мръсотията от кожата си, обличаш се и се понасяш навън.

Бил си в състояние на транс в продължение на дванадесет години, но ти се струва, че си спал не повече от една нощ. Време е за шестмесечното дежурство. Поддръжка, дежурства по совалка, всичко в безтегловност, седиш си заедно с още половин дузина будни колеги. Играеш, съвкупяваш се, работиш, упражняваш схванатото си тяло при симулирана гравитация и изпитваш досада, нещо, което трансовото състояние те е карало да смяташ за невъзможно. Но най-после нарядът ти приключва, можеш да се вмъкнеш обратно в костюма и да се върнеш към транса.

Друга вълна се надига, огъва се и се разбива върху червените пясъци. И още една.

И още една.

След което времето се разтваря напълно.

При нулева гравитация и снабдено с влага тялото старее едва с една година на всеки десет. В тъмнината умът си почива.

Записах името си в документацията на пътуването, когато бях на тридесет и една. Когато пристигнахме на Сол, бях на седемдесет и две, но всъщност не бях навършил четиридесет.

Изминахме разстоянието между световете при скорост от 0,7 c, което означаваше дълъг период на намаляване на скоростта в края на пътуването. През тази година на пристигане всички бяхме будни и изпълнени с вълнение. Свързахме компютрите и посредством насочващи пропулсии отклонихме флотилията на осемдесет и един градуса, след което, вече с кометата зад нас, отново активирахме ускорителите и започнахме да намаляваме. Първоначално намаляването на скоростта ни притисна към пода на кораба с 0,2 g, което беше твърде много за просмуканите ни от влага кокали, но бързо се възстановихме. Седмица след седмица ние намалявахме скоростта, гравитацията растеше и суровата, подобна на факла светлина на нашето ново, сребристо слънце сега се виждаше ясно.