Адам Робъртс
Сол (20)

Петжа

Изпаднах в депресия и душата ми някак се отвърна от хората. Бях огорчен и ядосан в много голяма степен, както на тях самите, така и на целия свят. Една част от моето същество беше изпитала прекалено голяма сладост в еуфорията на битката и сега бях погнусен. Не защото бях убил хора, нито защото изпитвах отвращение от себе си, понеже убиването ми беше харесало, макар че може би малка част от безименната ми ярост бе свързана с този факт. Всъщност ставаше дума за това, че в разгара на битката бях пожелал хората, които се сражаваха до мен, да престанат да бъдат хора и да се превърнат в автомати, в мои продължения. Исках да правят онова, което им казвах да правят, независимо дали го желаеха, или не. Колкото и да изглеждаше перверзно, аз исках да ги имам, да ги притежавам. Бях изпитал разочарование, че не правеха онова, което исках, и разочарованието придоби форма на онази странна склонност, присъща на йерархията, а именно да желая те да бъдат под мен, казано в метафизичен смисъл.

По онова време не бях забелязал, че в душата ми се случват подобни неща. Но по-късно, когато останах сам и тъй като не желаех да имам партньор, започнах да размишлявам над тези работи. Оглеждах ги подробно и все повече се отвращавах от себе си. Реших, че не само притежавам заложби да се превърна в ригидист, както ме определяше общото мнение, но което беше още по-лошо, притежавам заложби да стана като онези от йерархията.

Тогава се появи проблемът с Рода Титус. Когато се събудих на сутринта след нападението, тя още беше в дипломатическия офис. Седеше като уплашено дете в ъгъла на стаята, с разпилени коси и сгърчено, подпухнало лице. Очите й бяха затворени, тя изглежда беше заспала в неудобната поза, с вдигнати колене и сключени около тях ръце. Наблюдавах я известно време със странна незаинтересованост, след което се изправих, без да я будя, и отидох да се измия. Тя обаче се беше събудила и отново беше изпаднала в ужас, понеже чух нещо като кучешко скимтене, докато плисках лицето си. Надзърнах покрай рамката на вратата и я видях свита в ъгъла, а веждите й стигаха чак до косата.

Може би липсата на състрадание трябваше да ме алармира за промяната, която се извършваше в мен. Изобщо не ме беше грижа за нея, но е било явно (както става ясно от дистанцията на времето), че тя е била в шоково състояние, изоставена, според нея, в лагера на врага, без никакви средства, за да прекоси разстоянието до другото полукълбо, където живееше нейният народ. Сигурно се е страхувала от изтезания и смърт (в крайна сметка много от нашите хора бяха загинали при нападението, възможно е да се е страхувала от гнева ни). Но каквато и да беше причината, тя несъмнено беше прекалено уплашена, за да излезе от малкия офис. По-късно ми призна, че няколко пъти се била промъквала навън и притисната до стената, изминавала пет-шест метра надолу по коридора, но нечия поява я карала да се връща обратно. Беше се облекчавала в мъничката тоалетна до стаята и беше пила вода от тоалетната чиния (толкова беше принизила предишната си гордост).

Прекарах следващите два дни, потънал в размисъл. Из целия Алс хората се събираха разгневени, приказваха сърдито за ужаса, който ни бяха причинили сенаарските войници, и горяха от нетърпение да отмъстят за смъртта със смърт. Вземах малко участие в тези неща и предпочитах да се скитам там, където нямаше хора. Избягвах селскостопанските участъци от страх да не попадна на Туржа (толкова абсурдна беше станала връзката ми с нея!), обаче прекарах известно време, работейки на изкопната машина, която дълбаеше и дооформяше тунели и пещери в планините. Работниците, които трябваше да правят тези неща, бяха обхванати от всеобщия гняв срещу Сенаар и правеха онова, което правеха повечето хора: изоставяха дежурствата си, планираха отмъщение и препрограмираха фабрикаторите, за да произвеждат оръжие. На втората нощ се проведе голямо събрание на открито, хората се бяха събрали около общ огън, който наред с белите и жълти отблясъци, гореше също и със зелени пламъци поради хлора. Един по един те се изказваха, за да заклеймят донеслото толкова много смърт нападение, организирано от онази йерархия. Цялата тази суматоха беше добре дошла за мен, понеже нямах желание за никаква компания и така по-лесно можех да избягвам другите. Работех на машината, всъщност оставях я да следва предварително зададената й програма, а аз седях в кабината на електрическо осветление и оставях гальовното жужене на мотора да ме обгърне.

Никога не съм бил като онези отшелници (солджосбейен), които от време на време изпитват желание да изоставят човешкия род и да живеят сами в пустинята. В Алс такива хора винаги са били незначителен брой и обикновено те прекарваха много години в усамотение, преди да се уморят и да пожелаят отново да бъдат сред хора. Тогава те се връщаха и се смесваха с останалите, поемаха работни смени, пиеха, правеха любов. Докато желанието за самота не се усилеше пак и те отново си тръгваха. Но аз не бях като тях, винаги бях живял сред хора, винаги с партньор, винаги зает с работа, от която имаше полза цялото общество.

Сега за първи път копнеех да съм съвсем сам, и то за дълго време. Преспах в кабината и когато се събудих, изпитах странно чувство за свобода, понеже с мен нямаше абсолютно никой. Поработих още малко в тунела и когато свърших в късния следобед, бях взел следното решение: щях да прекарам известно време сам. Щях да взема кола и да пътувам в пустинята, просто за да бъда сам със себе си, щях да обикалям света, без да бързам. Можех да намеря подходящо място край някой водоизточник и да си построя отшелническа хижа.

Щях да тръгна още там и тогава, но не го направих. Известно време обяснявах на другите къде ще ида и какви са плановете ми (като че ли ги интересуваше!), но осъзнах, че зад това странно желание се криеше опит да си намеря извинение, за да отида при Туржа и да й кажа, че заминавам. И може би (толкова извратен бях станал), за да я чуя да казва: „Недей, не си отивай, остани с мен.“ Но след като бях идентифицирал веднъж това потайно желание, аз бях в състояние да го преодолея. Да остана сам със себе си щеше да е добре за мен и в това отношение.

Върнах се в дипломатическия офис, за да си прибера електронния бележник и да видя дали има свободна кола (сетих се, докато се връщах обратно в нощта и минавах покрай групички, които говореха само за война, че при целия този нов ентусиазъм колите може да са заети). Когато стигнах до пещерата, навън беше тъмно и аз включих осветлението в офиса. Чу се някакъв писък, после още един. Рода Титус, несвикнала на глад, беше на края на силите си.

— Техник — изхриптя тя. — Моля ви, проявете милост, умолявам ви.

Отвърнах й, а гласът ми прозвуча дрезгаво, понеже не бях говорил в продължение на дни:

— Наистина съм изненадан, че сте още тук, Рода Титус.

При тези думи тя зарида толкова силно, че сълзите й потекоха като ручейчета и закапаха от лицето.

— Нямах никаква представа, че се готви военна акция! — простена тя, като си поемаше дъх на всяка дума. — Моля ви, повярвайте ми! Моля ви, повярвайте ми!

В действителност не й обърнах много внимание, понеже трябваше да прибера някои неща от офиса, както и да направя заявка за провизии в терминала. Тя обаче взе това за презрително отношение, приближи се, зачервеното й от плача лице се притисна в рамото ми, ръцете й сграбчиха ръката ми и тя повтори молбата си:

— Трябва да ми повярвате. Моля ви! Моля ви, повярвайте ми!

Това естествено е една друга черта на йерархията, нуждата онзи над теб във веригата „да ти повярва“, тоест да приеме уверенията на по-нисшестоящия, че умът на последния е в пълно съзвучие с изискванията на йерархията. Както можеш сам да заключиш, йерархията се стреми да контролира дори мислите и убежденията на хората и именно затова онези, които живеят в такова общество, се хвалят със своята откритост, като че ли умовете им могат да бъдат четени от телепати и може да се докаже, че са чисти. Наистина исках да обясня на Рода Титус колко чужди ми бяха тези неща (защо ли за нея имаше значение дали й вярвам?), но реших, че моментът не е подходящ. Затова привърших заявката си за вода и храна за три месеца, както и за заредена с гориво кола, и се приготвих да тръгвам.

При това Рода Титус зави като на умряло, много неприятен звук. Дланите й се плъзнаха от ръцете ми и тя се опита да ме хване за краката, като падна на колене. Но когато направих крачка към вратата, за да тръгна, тя ме пусна и риданията й се превърнаха в серия от къси стенания.

Точно когато прекрачвах прага на вратата, я чух да прошепва съвсем тихо:

— Колко ме мразите!

Поради някаква причина тези думи се забиха в мозъка ми. Омраза. Успях да измина само няколко метра надолу по коридора и се върнах. Влязох в малката стая и я намерих да седи в същата поза, коленичила на пода.

— Рода Титус — казах аз, — думите ви ме заинтригуваха. Защо трябва да ви мразя? Защо изобщо трябва да изпитвам нещо към вас?

Тя ме погледна със замъглени от сълзите очи и каза само:

— Какво?

— Казахте, че ви мразя, но ви уверявам, че не е така. Изглежда вие си въобразявате, че имам някакво емоционално отношение към вас, че изпитвам едно или друго чувство спрямо вас.

Може би при тези думи трябваше веднага да си тръгна, но аз се бавех.

— След като не ме мразите — каза тя прегракнало, — тогава защо не ми помогнете?

Изпаднах в недоумение и седнах на един стол.

— Не разбирам. Нима имате нужда от помощ?

— Разбира се, че имам! — изкряска тя, като гневът надделя над умората и йерархичното й смирение.

— Това ми се струва странно — забелязах аз.

Вероятно й беше неудобно да стои коленичила на твърдия под, понеже седна назад, измъкна краката си изотдолу и ги обгърна пред себе си, заставайки в позата на уплашено дете.

— Вие ми се подигравате — каза тя.

— Ни най-малко.

— Разбира се, че имам нужда от помощ — отвърна тя и собствените й думи сякаш й вдъхнаха малко енергия. — Аз съм жена, сам-самичка сред врага, прости ми, но ти си врагът. Погледнах навън и видях тълпата ви. Макар Алс да е прочут с беззаконието си, онова там беше страшно за гледане, една анархична тълпа, която дава израз на пещерните си желания, убива и руши. Ако не се бях скрила тук — продължи тя, като думите й набираха все по-голяма сила, — твоите хора щяха да ме разкъсат, щяха да ме премажат до смърт. Естествено, че съм уплашена, какво друго очакваш освен да съм уплашена?

При тези думи тя замълча, като че ли очакваше отговор. Аз леко поклатих глава.

— Наистина ми е трудно да те разбера, Рода Титус — казах аз. — Говориш за моите хора, като че ли аз ги притежавам всичките, всяка жена, мъж и дете в Алс, сякаш са някакви роби. И ми казваш, че си уплашена, след като те попитах дали е вярно, че имаш нужда някой да ти помогне. Сякаш да си уплашена и да имаш нужда от помощ е едно и също нещо.

Веждите й се присвиха и ярост и отчаяние изкривиха чертите й. След това тя отново заплака.

— Ти си чудовище, чудовище — повтаряше тя.

Опитах се да кажа още нещо:

— Рода Титус, ако се страхуваше да дойдеш в Алс, защо дойде? Ако си смятала, че идването в Алс ще те постави в позиция да се чувстваш неспособна да си помогнеш сама, защо дойде?

Но тя не ме слушаше.

Изчаках няколко минути, докато спре да плаче и още около минута в тишина. Тогава казах, с един, както се надявах по-мек глас (но беше толкова трудно да разговарям с това странно същество, което никога не казваше какво иска или какво не иска, а очакваше да разгадая в нейните настроения обърканите и чужди за мен социални взаимоотношения):

— Може би ще ми кажеш какво искаш от мен?

Но след като се беше наплакала, тя стана кисела и отвърна:

— Нищо, много ти благодаря. Съвсем нищо, благодаря.

— Защо ми благодариш за нищо? — попитах.

Тя ме изгледа и отново сведе лице. Страхувах се да не се разплаче пак, но тя успя да се стегне и каза:

— За бога, толкова съм гладна!

— Добре — предложих аз, — мога да те заведа до някой фабрикатор, ако желаеш.

Тя се опита да се изправи, спъна се и отново падна. Сега бръщолевеше толкова бързо на международния език (който аз не говоря добре), че едвам я разбирах, но въпреки това тя не спираше да обяснява как била гладувала цели два дни, как била принудена да пие вода от тоалетната и така нататък. Помогнах й да стане и я поведох по коридора. На пресечката с главния коридор имаше фабрикатор и аз й взех паста със сос от змиорки и вода. Тя се вторачи в храната с широко отворени очи.

— Не ядеш, макар да си гладна — отбелязах аз.

— Не тук — помоли тя, — да идем пак, където бяхме.

Не беше възможно да я разубедя, затова се съгласих да се върна обратно в офиса. Там тя погълна лакомо храната, като парченца от нея полепнаха по брадичката й, и изпи водата на един дъх. След това каза, че я болял коремът и трябвало да легне на пода.

— Ще повърна — каза тя. Думите й бяха прекъснати от поредица напъни, но успя да задържи храната и скоро спазмите спряха. Помогнах й да се облегне на стената и обвих раменете й със собственото й наметало. Тя замълча и скоро аз се отегчих.

— Рода Титус, трябва да вървя — казах аз и се изправих. Коленете ми изпукаха, докато се изправях, не бях млад мъж.

— Ще се върнеш ли за мен по-късно — попита тя умоляващо.

— Не.

Лицето й доби нещастен вид.

— Напускам Алс за известно време, поне за няколко месеца, а може и години.

— Заминаваш? — изсъска тя.

Отначало помислих, че говори презрително, но когато продължи, стана ясно, че шокът от думите ми й беше отнел въздуха.

— Може ли да е истина? Нима Бог ти показа по-вярната пътека, нима ти разкри порочността на народа, който наричаш твой?

Това беше толкова странно, че аз се изсмях високо и лицето на Рода Титус отново помръкна.

— Нищо подобно, Рода Титус. Просто желая да остана сам. Причините са сложни и нямам намерение да ти ги обяснявам. Но предполагам, че това означава сбогом и че няма да те видя отново.

— Не, чакай — извика тя, като се приведе малко напред, за да ме сграбчи за коленете, — чакай, чакай, чакай.

— Трябва да ме пуснеш — казах аз.

— С какво ще пътуваш? Със совалка? Вземи ме със себе си!

Въздъхнах. Наведох се леко, освободих се от ръцете й, след което се приведох още, за да доближа лицето си до нейното.

— Ще пътувам с кола из пустинята. Не вярвам да искаш да прекараш три месеца в солната пустиня с мен.

Но тя изведнъж се оживи.

— Можеш да ме вземеш със себе си, вземи ме, където отиваш. Можеш да ме заведеш на юг, в Сенаар, можеш да ме отведеш у дома, ти ще си моят спасител.

— Не — казах аз и се изправих.

Мисля, че отначало тя отказа да проумее думата, която бях произнесъл, но когато тръгнах към вратата, започна да крещи и да вие, смесвайки ругатните по мой адрес с най-унизителни молби. Не можех да я оставя в такова състояние, в края на краищата беше жена. Затова се върнах и се опитах да я разубедя.

— Не отивам в посоката на Сенаар — казах аз.

— Тогава Яред — каза тя. — От Яред до Сенаар има железопътна линия, личния проект на нашия водач. Но може и до което и да е селище край нашето море.

— Отивам на изток, не на юг.

— Това едва ли ще те отклони много. Умолявам те, мога да те възнаградя, мога да ти дам всичко, което пожелаеш, всякакви стоки, пари.

— Парите и стоките не ме интересуват.

Сега тя плачеше и се смееше едновременно, нещо не по-малко обезпокоително.

— Тогава ми кажи от какво се интересуваш и аз ще ти го доставя или ще уредя да ти го изпратят, щом се прибера у дома. Ох, у дома, у дома. Моля те, умолявам те в името Божие!

Тя продължи още малко в този дух. Скоро аз се отегчих и си тръгнах. Поскитах из огряното от слънцето селище, а после седнах край водите на Арадис. Усещах слънчевите лъчи върху непокритата си глава, докато наблюдавах виещите се кълба в ленивата зелена мъгла над водата. Мисля, че не размишлявах дълго там. Сигурно някои образи от времето, прекарано с Туржа, са минали пред вътрешния ми взор, онзи тип спомени, които носят удоволствие в самотата. Може би някои остатъци от моята извратеност все още стояха залепнали във въображението ми и някоя непокорна част от мен продължаваше да настоява за по-добро приключване, за един по-естетичен завършек на нашата връзка. Но това несъмнено беше просто старото желание да я видя отново, да я държа в ръцете си и да я слушам как ми говори. Очертанията в хлорната мъгла отново се промениха. След малко почувствах, че е време, че трябваше да вървя, и така и сторих.

Върнах се обратно в офиса и намерих Рода Титус да седи със странно изражение, с широко отворени очи и изцъклени очни ябълки. Не правеше нищо, само се взираше в стената насреща. Казах:

— Ще те заведа в Яред и оттам сама можеш да стигнеш до Сенаар по крайбрежието.

Тя се вторачи в мен и аз осъзнах (вече бях започнал да разбирам условностите на сенаарското поведение), че макар да бе чула прекрасно думите ми, иска да ги повторя. Не бях сигурен защо й беше нужно да повтарям, може би това беше пак някакъв ритуал на йерархията, а именно че нисшестоящият трябва да се прави, че не разбира благоволението, с което го удостоява висшестоящият, и все едно казва „но аз съм твърде нищожен и не заслужавам такова нещо“. Но аз нямах желание да играя тези игрички, така че свих рамене и се обърнах, за да вървя. Тогава тя забръщолеви благодарности (още едно напомняне за йерархията, предполагам) и шумно се помъчи да се изправи на нозете си.

Взех кола, дълга дванадесет метра, с достатъчно запаси от храна и вода за двама души за почти два месеца и напуснах Алс. Когато тръгнахме, беше тъмно и аз шофирах в мрака известно време. Рода Титус прекара първите часове от пътуването, като сновеше нервно от шофьорската кабина до края на колата, изследвайки територията като уловена мишка. Опитах се да не мисля за нея, но непрекъснатото тракане и трополене зад гърба ми леко ме разсейваше. След малко й извиках да стои тихо и настана пълна тишина, което пак беше крайно странно, понеже тя нито изрази съгласие, нито отказа да изпълни молбата ми. Днес знам, че тя се е страхувала от мен, но по онова време просто бях изключил тази възможност.

Накрая тя дойде отпред и седна на седалката до шофьора, но продължаваше да бъде ненормално тиха. Седеше отпуснала ръце в скута си и не изглеждаше да се чувства удобно. Мракът около нас се уплътняваше и скоро единственото, което се виждаше от колата, беше диаграмата, която светлинните кръгове от трите фара чертаеха върху солта пред нас. Когато някой малък камък или чим солна трева се плъзваше в светлинната форма, човек разбираше, че се движи, но когато пътеката беше чиста (а аз пътувах по добре утъпкан път), светлините изглеждаха неподвижни и сребърнобели, а нощта около нас още по-тъмна.

След няколко часа започнах да се уморявам от странното пътуване, което сякаш беше изолирано от действителността. Съзнанието ми потъна в някакво състояние, подобно на фуга^[1], в което следях с поглед светлинните петна на пътя почти до точката, в която белите кръгове като в халюцинация се издигаха нагоре и танцуваха в небето. Не бях точно уморен, във всеки случай не ми се спеше, но реших, че е по-добре да спра. Отбих колата встрани от пътя и спрях.

Рода Титус ме погледна, така че аз също я погледнах. Осъзнах, че чака обяснение (въпреки че беше ясно какво правех), и проумях в същото време, че съгласно нейната йерархична концепция беше неподобаващо да моли за такова. Странно кредо наистина. За момент седяхме така и за да я накарам да се чувства по-спокойна, реших да обясня на глас.

— Спрях — казах аз, — не ми се спи, но мисля, че е по-добре да спрем, да идем отзад и да легнем да спим.

Тя не отговори нищо, въпреки че очите й леко се разшириха, може би в знак на скрита паника. Моите очи бяха уморени от карането и ми беше трудно да разгадавам поради каква причина би се почувствала уплашена и защо би се вкопчила във волана с такава неподозирана сила. Не можех да се тормозя да декодирам тези неразбираеми сигнали, така че станах и отидох в задната част на колата.

Отворих вратата и минах през херметическата камера, едно твърде тясно приспособление дори за относително нисък човек като мен. Озовах се навън в студения мрак и маската подскочи и покри устата ми. Заобиколих колата отстрани и спуснах скобите, така че ако призори все още спях или не ми се ставаше, Дяволският шепот да не преобърне колата. Закрепих едната, а после другата и заобиколих отдясно, за да проверя дали всичко е наред. Хладният нощен въздух галеше кожата ми, а жълтата светлина от колата се разсейваше в мрака отвън. Рода Титус продължаваше да седи на мястото си, осветена ясно в страничното огледало, здраво стиснала волана с широко отворени очи. Нямаше смисъл, прецених аз, да се опитвам да стигна до съзнанието й. То беше празно, едно бяло петно. Пропъдих тези мисли от ума си, качих се обратно в колата и си свалих маската.

— Ако искаш, можеш да прекараш нощта там, — подвикнах към нея. Може би й бях малко ядосан. — Или може да дойдеш тук и да си разпънеш леглото. На мен ми е все едно.

След това разпънах своето легло, пропълзях в спалния чувал и се обърнах с лице към стената. Наредих осветлението в тази част на колата да се изключи, но светлината от шофьорската кабина се процеждаше и хвърляше безформени сиви сенки в дъното. След малко стана ясно, че Рода Титус нямаше да дойде, затова й извиках:

— Светлината в шофьорската кабина ми пречи да заспя. Би ли я угасила.

За първи път този ден чух гласа й:

— Отговаря ли на международния език?

Звучеше някак сломено, с нотки на изтощение.

— Естествено — отвърнах, — не чу ли, че угасих светлините отзад на международен език?

Тя каза:

— Осветление изключено! — И целият свят потъна в мрак. Обърнах се няколко пъти в леглото, за да се настаня удобно, но имаше нещо, някакво раздразнение, голямо колкото песъчинка, което ми пречеше да се отпусна и да заспя. Тогава Рода Титус стана, чух как ставите й изпукаха, и се опита да дойде отзад, но това не беше никак лесно в дълбокия мрак. Чуха се потропвания и потраквания и усетих, че сдържа дъха си, за да не заплаче. Това беше нелепо.

— Рода Титус — казах аз, с лице към стената. Тя замръзна. — Ако идваш насам, защо не светнеш лампите?

Тя си пое дъх няколко пъти и отговори с тих и припрян глас:

— Не исках да те безпокоя.

— Безпокоиш ме, като вдигаш шум. Включи осветлението — казах аз.

Ярка електрическа светлина с цвят на кондензиран портокалов сок изпълни колата. Обърнах се, за да я погледна, въпреки че светлината ме караше да примигвам. Тя стоеше като вкаменена на вратата на шофьорската кабина.

— Странна жена си — казах й. — Защо стоиш там? Ако си легнеш, ще угасим светлините и можем да спим.

При тези думи тя се разбърза, премина през вратата и се запрепъва към задната част на колата. Не можа да намери ремъка на леглото, а после не можа да го откачи. Тогава май въздъхнах и й предложих да стана и да разпъна леглото й, но тя изломоти „не, не“, щяла да се справи сама. Накрая леглото се отвори само, тя се вмъкна в спалния чувал и притихна. Угасих светлините и скоро заспах.

На следващата сутрин тя се държеше по-свободно. Събудих се преди нея, малко след обяда, станах, измих се и влязох в шофьорската кабина. Седнах там и се любувах на яркия пейзаж наоколо, докато ядях закуската си от паста и пшенична каша. Размишлявах в очакване слънцето да залезе, за да продължа, но после реших друго. В края на краищата колата беше добре защитена срещу радиацията, докато шофирането по тъмно беше твърде еднообразно. Затова включих двигателя и потеглих.

Вибрациите на мотора събудиха Рода Титус и след малко тя дойде и седна до мен. Защо беше по-щастлива сутринта, отколкото вечерта, това беше трудно за разбиране. Може би, разсъждавах, е била уплашена от тъмнината. Тя ми каза добро утро и попита как съм спал. Това, струва ми се, беше друго културно различие, понеже едва ли се интересуваше как съм спал и бе попитала само за да ме предразположи, тъй като ме смяташе за по-висшестоящ.

Следобеда пътувахме в металноярката слънчева светлина на белите пустинни територии край последните поселения на Алс. Очертанията на пътя чезнеха пред нас. Малкото коли, които бяха пътували толкова далеч на юг, не бяха оставили достатъчно дълбоки следи, които да устоят на Дяволския шепот. Арадийско море се падаше на запад, повърхностният слой сол беше огладен от вятъра и колата се движеше плавно напред. Скоро прекосихме ширината, на която лежеше най-южната точка на морето на запад от нас, и сега с изключение на вятъра, наоколо нямаше нищо друго освен солната пустиня, опасваща планетата по ширина, една ивица от съвършена пустота. Теренът се промени и поради дюните пътуването ни стана не така плавно. Колкото по на юг пътувахме, толкова по-големи ставаха дюните, докато накрая се превърнаха в мегадюни и ние се придвижвахме по дължината на хребетите им или диагонално по обветрената страна и надолу по склона. Пейзажът излъчваше суровост и шофирането се беше превърнало в нещо съвсем монотонно, но постепенно аз започнах да го намирам за доста успокояващо. От върха на дюните се спускаха ручейчета най-фина сол, залюлявани и освобождавани от вятъра, подобни на Мойсеев извор. Хиляди блестящи поточета от сол, толкова фина, че приличаше на течност. Преодолявахме дюна след дюна и пътуването придоби един бавен ритъм, постепенно изкачване, връх, постепенно спускане. Този ритъм беше почти органичен, като бавното вдишване и издишване на флотационните цистерни. Той преструктурираше денонощния ритъм на живота на едно по-дълбоко и мирно ниво. По време на пътуването необикновената красота на света, през който преминавахме, се утаяваше бавно на дъното на моята душа, също като богат седимент.

Обаче на Рода Титус не й харесваше. През деня отегчението й нарасна, тя стана неспокойна и мърмореше, докато накрая й казах да престане (и тя наистина престана, макар и без онзи унизителен ужас, с който ме беше гледала предишния ден). Когато слънцето най-после залезе, тя изведнъж се нацупи като дете и започна да повтаря: „Какъв ужасен пейзаж, толкова пуст и ужасен!“, след което въздъхваше и си казваше: „Е, сигурно такава е волята Божия“ и започваше да цитира по памет някакъв библейски текст, един пасаж за разрушението на Содом, когато полята се покрили със сол.

След залез-слънце спряхме и хапнахме малко. Ненадейно по средата на храненето, тя вдигна поглед към мен и рече:

— Не знам дали ти казах колко съм ти благодарна, че ме взе на това пътуване.

След красотите на деня аз бях във ведро настроение, така че оставих тази идиотщина да мине покрай ушите ми и продължих да се храня. Но тя продължи с нейните йерархични ритуали и ми благодари няколко пъти. Накрая търпението ми беше подкопано и аз се разкрещях да мълчи и да не ме тормози с нелепите си ригидистки перверзии. При тези думи тя пребледня, стана бяла като сол и не успя да сдъвче храната в устата си. Естествено, след като дадох воля на гнева си, аз се почувствах по-добре и бързо приключих с храненето, обаче тя беше твърде блокирана вътрешно, за да позволи на гнева си да се излее, при това вредата, която й причиняваше това потискане, можеше да се види лесно. Очите й се навлажниха и лицето й се обля от силна червенина, но тя не каза нищо. Аз отидох в кабината и отново подкарах колата, но тя не се присъедини към мен. Шофирах около четири или пет часа в мрака и когато се върнах в дъното на колата, тя беше в леглото си, с включено осветление и с гръб към мен. Влязох в своето легло и угасих светлините. Сънят дойде лесно.

На следващия ден Рода Титус се държеше унизително покорно, главата й беше сведена толкова ниско, че вратът й беше на едно ниво с раменете. Ритъмът на пътуването ни беше установен. Събуждахме се по обяд, ядяхме и аз шофирах до залез-слънце. След това обезопасявах колата и хапвахме. След вечерята и Дяволския шепот отново шофирах в тъмнината, изпълнена с радиация и тишина. Тъй като се движехме на юг, ставаше по-горещо, въпреки че кабината поддържаше температурата на приемливо ниво. От време на време спирахме, аз излизах навън и обикалях около колата, просто за да си раздвижа краката и да се насладя на гледката. В ранния следобед топлината беше направо чудесна и се усещаше върху кожата като приятен натиск, а самият изглед на искрящите солни дюни, които се простираха далеч на запад, беше фантастичен. На четвъртия ден Рода Титус също излезе навън, като държеше ръка пред устата си, за да е сигурна, че диша през назалните имплантанти. Не беше излизала навън в продължение на дни и можела лесно, каза тя, да забрави за хлора, да си поеме дъх с пълни дробове и да се задуши, след което рефлексът на тялото щял да надделее и кашлицата щяла автоматично да предизвика големи конвулсивни вдишвания, което само щяло да влоши нещата. Аз мигах с очи към нея над зурлата на моята маска.

Ала светът около нас! Сърцето ми се сви и после се разгъна като един бял дроб, един духовен дроб, в кислорода на неговата красота. Бях откарал колата до високия хребет на една мегадюна и като застанахме там, обърнати на изток, отправихме поглед към огромните вълни от бяла сол, неподвижни вълни, които се смаляваха в далечината, устремени към края на света. Сенките, хвърляни от залязващото слънце, изглеждаха много черни на фона на сребристобялата сол, една поредица от черни ореоли над белите върхове. След това се обърнахме на запад и поставихме ръцете си като козирка, за да предпазим очите от яркостта на слънцето, бялото слънце, което тук се обагряше в бледорозовия цвят на плътта поради пречупването на светлината в приближаващия се хоризонт. Погледът се обсебваше от безкрайните вълни от дюни, които напомняха човешкото тяло с неговите извивки и вдлъбнатини. Милиардите кристалчета на върха на всяка дюна улавяха светлината и я разнищваха на спектри, които разпръскваха червено, бледозелено, мистралносиньо, бледи отражения на всички цветове във въздуха.

Приклекнах и потопих голите си пръсти в плътната сол на дюната. В планините, които са по-защитени от вятъра, зърната сол са по-големи и се слепват в разнообразни микроформи, но на открито, в голотата на дълбоката пустиня, вятърът беше като чук, който разбиваше солта на много фини обли песъчинки. Те се търкаляха и стичаха по дюните, подобно на вода, която се стича над вода и ъглите на всяко зрънце бяха съвършено огладени. Песъчинките се търкаляха толкова гладко една над друга, че ако промушиш пръст през леко твърдата повърхностна кора (която се получаваше в резултат на голямата топлина и леката влага във въздуха), имаш чувството, че потапяш ръката си във вода. Напълних шепата си с пясък. Беше очарователно да чертая по него с върха на пръста си и да рисувам спирали, които приличаха на шамански знаци. Няколко зрънца се залепиха за показалеца ми и аз поднесох пръста до очите си, за да го изследвам отблизо. Зрънцата бяха толкова мънички, че бяха застанали във вдлъбнатините на папилите ми. Стори ми се, че мащабите някак се бяха сменили и че мегадюните, които прекосявахме, представляваха всъщност извитите ръбове на титаничен пръстов отпечатък, а колата беше миниатюрна песъчинка сол, която се търкаляше от върховете на дюните до подножията им.

Изсипах солта от дланта си и видях, че потта по нея беше образувала солена патина, която приличаше на пудра захар, поръсена върху поничка.

Поех си дъх и повдигнах маската с лявата си ръка, така че соленият пръст да може да стигне до устата ми. Соленият вкус на песъчинките парна езика ми и остана дори след като зрънцата се разтопиха в слюнката.

Въздухът беше започнал да се раздвижва, а слънцето бе стигнало много близо до хоризонта, което ми напомни, че Дяволският шепот приближава. Аз се изправих и се върнах при колата, за да я подготвя за приближаващата буря. Рода Титус ме последва като кученце, с ръка върху устата.

Докато седяхме в колата и се хранехме и докато надигащият се навън вятър започна стържещото си възкачване до един главоломен интензитет, Рода Титус ми проговори за първи път от дни. Изглеждаше по-спокойна.

— Господин техник — каза тя, — трудно ми е да разговарям с вас.

Преглътнах хапката си и я погледнах:

— Не виждам в какво се състои трудността.

— Изглежда, че аз… ви ядосвам.

Това беше казано толкова директно, че не отговорих нищо. След известно мълчание тя попита:

— Така ли е?

— В това, което казваш, няма много смисъл — отговорих, — понеже човешките същества винаги се ядосват едни други. Но може би не това имаш предвид.

Тя отначало се запъна, но след това изрече на един дъх:

— Сигурна съм, че не мислите това, което казахте току-що, но тъй като трябва да прекараме известно време заедно, няма ли да е по-добре да намерим начин да заобикаляме този гняв, макар че признавам, аз не разбирам защо ви ядосвам.

Не казах нищо след тази реч, но всъщност тя ми се стори напълно безсмислена.

— Работата — казах аз, щом свърших да се храня — е в това, че ти имаш рефлекс да натъпкваш обратно гнева в себе си. Защо да не можем да се ядосваме един на друг?

Тя изглеждаше ужасена.

— Гневът е грях — каза тя.

Изсумтях през нос.

— Ти си пълна с абсурдни идеи, Рода Титус — казах аз.

— Ти ме презираш — промълви тя със съжаление в гласа.

— А ти искаш да сложиш преграда пред това, което чувствам към теб, така че навън да излизат само добри неща — казах аз. — Понякога наистина те презирам, понякога се ядосвам. Понякога ми е приятно да съм край теб, понякога изпитвам желание.

При тези думи тя само присви очи и ме зяпна, без да каже нищо. Така че аз продължих:

— Но това би ме осакатило, би ме накарало да строша костите на чувствата си по начина, по който ти желаеш.

Рода Титус заклати глава, леки бързи поклащания наляво-надясно, повече като тремор, отколкото като жест.

— Съжалявам, че казах тези неща — каза тя.

Аз свих рамене и преминах в предната част на колата. По време на следобедното шофиране бях сам и се чувствах щастлив. Денят премина в нощ и аз продължих да шофирам в тъмното.

На следващата сутрин нещата бяха по-лесни. Може би Рода Титус най-после бе повярвала, че е на път за дома, понеже се държеше по-весело с мен.

— Онова, което ме интересува относно вашето общество — каза ми тя, — е бащинството ви. Истина ли е, че не познавате бащите си?

— И за какво ми е да го знам? — отговорих аз. — Майката е родителят. Бащите идват и си отиват, но майките са връзката.

— Ти близък ли си с твоята майка?

Аз се изплюх на пода.

— Тя е на Земята.

— О! Но защо не дойде с теб?

— Не е от Алс. Сигурен съм, че дори не знае, че вече не съм на нейната планета.

При тези думи Рода Титус замълча.

— Не разбирам — каза тя.

— Роден съм в едно религиозно общество в сърцето на стария континент — казах аз. — Но в младостта си осъзнах, че ако човек не си изгради собствено разбиране за нещата, ще бъде поробен от нечие друго. Дълги години пътувах и след това в продължение на много години живях при алсианите. Не съм виждал майка си от десетилетия.

Рода Титус лесно придоби тъжно изражение, още едно умение на йерархията. Но аз се разсмях, като го видях:

— Не мога да повярвам, Рода Титус, че можеш да изпиташ истинска загриженост за мен или за моята майка.

Думите ми я жегнаха.

— Какво искаш да кажеш? Разбира се, че това е много тъжно и ме кара да се чувствам по този начин.

След това тя каза:

— Моят баща много ми липсва.

Малко ме беше грижа за това и й го казах, при което тя се оттегли в задната част на колата. Карах до залез-слънце, изцяло погълнат от пустия пейзаж. Когато вечерният Дяволски шепот заблъска колата, аз я паркирах откъм подветрената страна на една дюна и зачаках, като се проклинах, че бях шофирал толкова до късно. Беше извънредно неприятно да тичам навън в полумрака и да слагам скобите на колата. Когато се върнах вътре, погледнах лицето си в огледалото и видях, че имам малки драскотини. Но веднага след утихването на вятъра отново излязох навън и освободих колата. Влизането обратно в ритъма на шофирането ме успокои. Слушах биенето на сърцето си, а воят на соления вятър се превърна, поне в спомените ми, в истинска медитация. Разтварях се в изгарящата празнота на пустинята и в мен се появи едно пърхащо чувство на вътрешно зазоряване. Дълбоко в себе си знаех, че това е истинската основа за доближаване до Бога. Белотата на солта беше празнота, чиста като извор, простираща се във всички посоки към едно небе, което беше сребърното присъствие на Бог. Тя се простираше във всички посоки около мен, понеже всички посоки надалеч от мен бяха вярната пътека към божеството.

Богоявление.

После неизменно последва викът на плътта, която напомняше за себе си. Изведнъж усетих свиреп глад. Бутилката с вода, която държах в кабината, отдавна беше празна. Спрях колата и станах от шофьорската седалка. Всъщност това е обертонът на духовното изживяване — колкото по-навътре в душата си навлиза човек, толкова по-силно го притегля плътта, когато се връща в нея. Отидох в дъното на колата и открих Рода Титус да стои там сякаш нащрек. Мисля, че тя скачаше на крака, когато ме чуеше да идвам от кабината, може би (кой знае) от страх или играеше поредната странна йерархична игра.

Пих дълга глътка вода от чучура на фабрикатора и си поръчах малко ерзац каша от пшеница. След това се настаних на табуретката в дъното на колата и я изядох.

— Техник — каза Рода Титус. — Трябва да ти призная нещо.

— Още йерархични игрички — предположих аз. Парченца каша пръснаха от устата ми. Видях, че тя трепна.

— На мен ми е скучно, а ти не полагаш никакви усилия да си прибираш личните вещи, нито да ги криеш от мен.

Това ме заинтригува.

— Нямам лични вещи — казах аз.

— Бележника ти — кимна тя.

Извих глава. Бележникът беше на нейното легло. Погледнах я пак.

— И какво?

Лицето й замръзна.

— Четях бележника ти — обясни тя. И понеже не казах нищо, попита:

— Много ли си ми ядосан?

Аз поклатих глава и довърших кашата.

— Всъщност търсех да почета Библията — каза тя, — или малко поезия, някоя история. Нали разбираш колко бях отегчена?

Стомахът ми беше пълен, аз поставих купата обратно във фабрикатора и си поръчах малко воджаа. Легнах на леглото и започнах да отпивам от бутилката. Очите ми, които бяха свикнали да се взират в нищото и празнотата в онова странно фугоподобно състояние, сега блеснаха при вида на Рода Титус и нейният образ ме завладя по същия начин, както ме беше завладяла солната пустиня.

Рода Титус също приседна неуверено, след което вдигна бележника и ми го подаде. Аз не го взех и тя го остави върху фабрикатора. После каза:

— Моля те, не се взирай така в мен, техник. Чувствам се много неудобно.

— И в какво да се взирам? — попитах, без да свалям очи от лицето й.

Чертите й изглеждаха странни и разместени една спрямо друга по обезпокоителен начин, сякаш се разединяваха и нареждаха в нова композиция отвъд непосредственото виждане. Но всъщност онова, което ми се струваше наистина обезпокоително бе, че имах чувството, че всички лица бяха като нейното, странни в дълбоката си същност, но че никога до този момент не го бях забелязал.

— Не знам — каза тя. Лицето й поаленя като сенките при залез-слънце. — Но моля те, това ме смущава.

— И в какво да се взирам? — повторих аз. — Във фабрикатора?

Наклоних рязко глава по посока на машината, въпреки че това движение някак ме затрудни.

Взрях се във фабрикатора.

— Един фабрикатор — обясних аз — може да бъде само толкова добър, колкото са добри суровините, които слагаме в него. Може да бъде по-лош от тях, но никога не може да добави нищо. Всичко, което прави, е да разлага и да събира, да вари и да замразява, да смесва и да разделя.

Изговорих тази реч с много паузи и прекъсвания и всеки път, когато замълчавах, отпивах още воджаа. Струваше ми се, докато говорех, че думите отекват някъде дълбоко в мен и че произнасям някаква страхотна истина.

— Фабрикаторът за храна — продължих аз — взема суровия материал или основните вещества, извлечени от отпадъчните вани (най-вероятно) и го смесва с други суровини, подправки и фибри.

Спрях и отпих още воджаа. Рода Титус мълчеше, неподправен ужас сковаваше лицето й.

— Фабрикаторите за напитки само добавят вкус към водата или правят бърза дестилация, за да произведат най-грубия алкохол. Фабрикаторите за машини отливат, заглаждат, правят инструменти и превръщат пластмасите в изделието, което им е зададено, топят и дават форма на металите, които се съдържат в тях.

Отново наклоних глава и огледах внимателно цялата кабина.

— Също сплъстяват и пресоват треви, с други думи правят всичко, което им нареди техният софтуер.

Извъртях бавно главата си обратно, за да погледна пак Рода Титус.

— И с хората е така.

Тя се беше ококорила в мен, напълно неподвижна и безмълвна.

— Мисля, че никога няма да срещна човек толкова прекрасен, колкото едно дърво — казах аз. Един ярък фотообраз на дърво се появи пред вътрешния ми взор. Високо дърво с клони, които стърчаха нагоре и поддържаха корона от листа. — Хората ги създават глупаци като мен. Но само Бог — и тук спрях. Част от мен искаше Рода Титус да довърши мисълта ми. Но тя беше като статуя.

— Може да създаде — подсказах аз — едно дърво.

Мистериозна тишина.

Аз се смъкнах по-надолу в леглото си, с празната бутилка върху гърдите ми.

— Ако бях дърво — казах аз, — щях да пия с краката си. Щях да ям с върха на главата си и с ръцете си, изправени нагоре. Щях да хвърлям семето си във вятъра.

Не помня кога заспах.

На следващата сутрин Рода Титус беше необикновено весела, някак много енергично весела. Закусихме и тя поведе разпалено някакъв глупав разговор за храната, която ядяхме, за пътуването, което ни предстоеше, за различията между Арадис и Галилея. Сутрешният Дяволски шепот (докато спяхме) беше много свиреп, отстрани на колата се беше натрупал голям насип сол и се налагаше да изрина част от него. Рода Титус излезе в горещия въздух заедно с мен, като държеше лявата си ръка на устата. Тя дори предложи, макар ръката да заглушаваше гласа й, да ми помогне в копаенето. Но отказа да открие устата си от страх, че хлорът щял да изгори дробовете и, а пък човек може да свърши много малко работа, като държи лопатата с една ръка.

Когато потеглихме, Рода Титус седна до мен на седалката до шофьора. Отначало гласът й звучеше с някак изкуствено оживление, но скоро тя се отпусна. Може би насърчителните ми отговори я окуражиха през онзи ден. Известно време разказваше за баща си, но не помня какво точно. След това поде дълъг дебат за необходимостта от правила. Алс, настояваше тя, има правила също като Сенаар. Разликата се състояла единствено в това, че Алс ги изразявал по различен начин. Слушах думите й, без да се ядосвам. Всъщност се чувствах толкова свободен (беше толкова чисто да си в пустинята, толкова хубаво да си далеч от Алс, беше толкова по-добре да шофираш през деня, отколкото през нощта) че без да се усетя, лека-полека започнах да се включвам в дебата.

Той продължи и след като спряхме, когато небето се зарумени и аз обезопасих колата срещу Дяволския шепот. Настанихме се в дъното на колата и аз изпих малко воджаа (сега бях пестелив, понеже запасите бяха ограничени).

— Но правила има — настояваше тя. Никак не й се искаше да отстъпи по тази точка. — Например на теб ти е даден график, който трябва да следваш.

— Не — казах аз меко. — Няма принуда за работа.

Тя изпусна лека въздишка, като човек, който се опитва да угаси свещ.

— Колко абсурдно! Тогава защо някой ще работи?

Свих рамене.

— Мога да отговоря само за себе си — отвърнах — и да ти кажа, че наистина е тъпо да няма изобщо работа. Работата е хубаво нещо за запълване на времето.

— Но винаги има мързеливи хора — каза тя. — Такава е човешката природа. За теб мързелът може да е слабост или порок, но не и за тях.

— Не разбирам какво имаш предвид под „мързеливи“ — казах аз. — Искаш да кажеш хора, които не могат да работят поради медицински причини? Те трябва да бъдат по-скоро съжалявани, отколкото презирани, ако говорим за някакво отношение.

Сетих се за Личновски, който в очакване на новите си дробове, прекара месеци в принудително „мързелуване“ върху болничното легло. Той със сигурност щеше да предпочете да работи, вместо да лежи там.

— Не, не, имам предвид, че ако има работа за вършене и ако някои хора я вършат, а други кръшкат, тогава онези, които работят, всъщност носят товара. Мързеливите се възползват от теб, присмиват ти се и ограбват плодовете на твоя труд. Те трябва да бъдат накарани да работят.

Не схващах много от това, което обясняваше.

— Ето виж — настоя Рода Титус, привеждайки се напред, като че ли беше толкова важно да разбера идеята й. — Какво правите например, ако някой откаже да изпълнява назначението си?

— Аз ли? Ами нищо.

— Добре тогава, какво би направил друг алсист?

— Но откъде да знам? Питай тях.

— Добре, но имате ли хора, които пренебрегват работното си назначение, дори ако това е важна работа за доброто на цялото общество?

— Може би — отвърнах аз неопределено.

— И какво правите с тях? Сега разбираш ли какво искам да кажа? Трябва да има някакви механизми, които да карат хората да работят, дори да не искат.

— Защо някой няма да иска да работи? — попитах аз.

— Защото — отвърна Рода Титус, малко по-високо, като че ли започваше да се нервира, — защото той предпочита да си седи с приятели, да си пие, яде и приказва, вместо да върши някаква работа.

— Той има достатъчно време да си седи, да си пие и да си приказва — обясних аз, — всъщност разполага с три четвърти от деня, за да прави това.

— Но той предпочита да прекара целия ден в правене на тези неща — настоя Рода Титус.

— Защо? Това би било отегчително.

— Не знам защо, точно там е работата, но да кажем, че има такъв човек. Вие със сигурност ще го накарате да работи, нали?

— Не — отвърнах аз.

Сега тя издаде звук на раздразнение.

— Казваш го само за да спечелиш спора — разгорещи се тя, — но знаеш, че ще го направите.

— Повярвай ми, Рода Титус — казах аз. — Нямам никакво желание да изляза победител в този спор, нито пък изобщо да споря с теб. Но ако съществува такъв човек, какъвто описваш, предполагам, че скуката, която ще изпита, би била някакъв вид наказание. Само че отговорността ще бъде негова, а не на държавата. Предполагам, че приятелите му ще се ядосат, ако той бяга от всички задължения по графиците и ако те са потърпевши от това. Например, ако е получил медицинско назначение и някой негов приятел е пострадал и трябва да чака по-дълго, понеже медицинският график в случая се оказва с по-малко персонал.

— А! — каза Рода Титус. — Именно.

— Добре тогава, неговите приятели сигурно ще го отбягват, могат и да го напердашат, предполагам. Тогава той ще има възможност да си седи и да си пие през целия ден, но ще бъде сам. Има много хора, които предпочитат да са сами и не искат да имат приятели. Такива хора просто си тръгват и заживяват далеч от останалите.

Очевидно за момента не й се разговаряше повече, понеже, без да каже нито дума, тя се обърна и се изтегна на леглото, взирайки се в тавана на сантиметри от лицето си. Аз взех бележника и се зачетох. Дяволският шепот се усилваше, блъскаше по колата и я разтърсваше като висулка, окачена на верижка. В продължение на няколко минути ние просто лежахме в леглата си и се вслушвахме в света навън. След това аз станах, налях си малко воджаа и приседнах на леглото, за да я изпия. Внезапно Рода Титус също се извъртя навън от своята ниша и седна на ръба на леглото си.

— Сетих се — каза триумфално тя, като че ли най-после беше открила необоримия аргумент за тезата си. — Ти го каза със собствените си уста при престоя ми в Алс. Когато изпълнявах дипломатическите си задължения и те помолих да ме заведеш в женската спалня, ти каза, че не можеш. Значи имате закон, нали, закон, който не ти позволява да влезеш в онова място, ако си мъж.

Леко се засмях.

— Закон няма — отвърнах аз, — обаче там има много жени, които смятат, че мястото ми не е в спалнята. И макар че те могат да ме напердашат и да ме изхвърлят от там, това не го прави закон. Освен това — добавих след малко, — защо да искам да ходя при тях?

Известно време Рода Титус не отговори нищо, само леко клатеше глава наляво-надясно.

— Поради много причини — каза накрая тя.

— Все пак защо? За да се срещна с някоя жена? Бих могъл да се срещна с нея по всяко време. Поради каква друга причина?

Тъй като не получих отговор, аз казах:

— Мога да ти кажа защо, според мен, питаш. Защото вие имате закони и естествено си мислите за тяхното нарушаване. И макар да сте натъпкали това желание дълбоко в сърцето си, защото го смятате за погрешно, така или иначе вие го изпитвате. Значи вие създавате закони, след което започвате да се нуждаете от полиция и армия, за да предотвратите нарушаването им, а също и от затвори и екзекуции, за да наказвате онези, които ги нарушават. Не само това, ами имате нужда от нещо още по-голямо, от съответна мисловна нагласа, с която да живее всеки гражданин, с други думи вие се нуждаете от онзи затвор, в който е забранено да се мисли обратно на закона. И това, което сме разбрали ние от Алс, е, че ако няма закони, няма да се нуждаем от всички тези неща.

Тя поклати глава, но не отговори нищо.

— По всичко личи — продължих бавно аз, — че нашите представи са различни. От моето легло представата за Сенаар е като за нация на робството.

Това предизвика реакция.

— Но всъщност Алс е този, който е поробен… от диващината, от примитивните ви стремежи, от похотливото животинско желание и егото.

Тя наистина се беше разгорещила.

— Никой от вас не разбира красотата, свободата на служенето, на това да чувстваш, че има нещо по-голямо от теб самия, да изпитваш радостта от почитането на Бог. За вас свободата е винаги свобода да правите нещо, но има и други видове свобода и свободата от собственото аз е най-великата.

Това беше такава великолепна идиотщина, при това изречена с такава страст, че аз отметнах глава назад и се разсмях от сърце.

— Рода Титус — казах аз, — въпреки всичко в теб има страст, макар че твоето възпитание те учи да я потискаш! За първи път те виждам като една красива жена!

Скочих изведнъж, разгорещен от воджаата, и се хвърлих към нея. Очите й се отвориха широко поради неочакваната ми реакция (по лицето й май се изписа страх), когато я сграбчих за врата и залепих на устата й дълга целувка.

Когато се отдръпнах, лицето й беше абсолютно вкаменено, побеляло от страст и неподвижно, докато се бореше да пропусне желанието покрай вътрешната си цензура. Очите й бяха широко отворени. През по-голямата част от пътуването бях изпитвал слабо желание да спя с Рода Титус, но сега имаше нещо, което тласна това желание нагоре и издърпа животното на змиеукротителя вън от кошницата. Чашата с воджаа продължаваше да е в лявата ми ръка, затова я пресуших и я хвърлих. Със свободната си ръка грабнах Рода Титус за косата и притиснах тялото си до нейното, тя се сгъна и падна назад върху леглото.

Пъшкаше леко от желание, което звучеше почти като хлипане. Може би се опитваше да каже нещо, борейки се със задръжките си. Но единственото, за което мислех тогава, беше нейната плът, която усещах до тялото си през тъканта на дрехата й. Дишането й беше неравно. Целунах я още веднъж, след което се надигнах малко, за да почувствам дюните на нейните гърди. Сега тя се опитваше да каже нещо с нисък шептящ глас, но думите бяха по-малко важни от дрезгавината на шепота й. Желанието ми беше пълно.

Понечих да сваля дрехите си, но тогава тя започна да се съпротивлява и да се гърчи под мен, така че трябваше да спра, за да я задържа на леглото с едната си ръка. Първо притиснах лицето й, но тя продължаваше да се бори, затова поставих дланта си върху гърлото й. Това имаше предимството, че доведе до китката ми и двете й ръце, които я дращеха и дърпаха в безполезни опити да изтръгнат дълбоко вкорененото дърво на моята ръка. Свалих всичките си дрехи освен долната риза и със свободната си лява ръка се захванах неумело с копчетата на нейната дреха, но сенаарското облекло е много странно и се наложи да изтръгна някои от тях, вместо да ги разкопчея. Тялото й беше много бледо, с цвета на солта, една сребриста и покрита с лунички върволица от сребърни извивки, бедро, хълбок, меката плът на корема и отстрани под ръцете й. Лицето й сега беше червено, но аз я бях виждал да се изчервява толкова често, че това не ми се стори необичайно. Бледа като свещ и с пламтящо лице, тя трепереше, краката й потрепваха с леки спазматични движения. Езикът на желанието, който тялото й говореше, беше странен и труден за дешифриране. Дръпнах ръка от гърлото й и тя конвулсивно се изви, поемайки си дълбоко дъх, после поставих там лявата си ръка, а с дясната по-лесно стигнах до бедрата й, разделих ги и проникнах в нея. Тогава тя изведнъж притихна, но когато започнах да се движа в нея, отново се възпротиви, като се извиваше и бореше с подновено усилие.

Точно тогава настъпи върхът, хиатусът, моментът извън времето, когато за миг заставаш на върха на дюната и след това се плъзваш надолу по другия склон към канавката, в която протича останалата част от живота ни. Дойде бързо, но по онова време не бях правил секс в продължение на много дни.

Казват, че семето на мъжа има солен вкус.

Краткото усилие ме беше оставило без дъх и докато дробовете ми се успокоят, останах да лежа върху нея сякаш беше някакъв матрак. След това се отдръпнах и нахлузих панталоните си.

— Освобождение — казах аз, като се хилех, — едно освобождение от тялото. Това е друго проявление на свободата.

Сега тя ме гледаше с безизразен поглед, а гърдите й се вдигаха и снишаваха в съответствие със задъханото и дишане. Отново напълних чашата си с воджаа и я изпих.

— Май удоволствието беше по-малко за теб — казах аз. — Но ако го направим пак, няма да бързам толкова.

Тя обаче започна да се оправя, седна и уви разкъсаната риза около тялото си. След това се претърколи от леглото, стъпи на пода и се втурна към шофьорската кабина.

Допих воджаата си и навлякох една риза. Дяволският шепот вече беше утихнал и реших, че е време да тръгвам. Отидох до предната част на колата и там Рода Титус простена леко. Тя стоеше до десния прозорец, облечена в ризата и гола от кръста надолу. Аз й се усмихнах (понеже ямичките около коленете й ми се видяха наистина очарователни) и се настаних на шофьорската седалка.

Запалих колата, но Рода Титус изхвърча от кабината. Предполагайки, че е променила намерението си и предпочита да си легне, аз подкарах колата, но слабото трак на задната врата ме алармира, че става нещо друго. Скочих на необутите си нозе и се втурнах след нея към задната част на колата, но Рода Титус беше изчезнала.

Това беше нелепо. Намирахме се на толкова дни път от всякакви хора, тя щеше да умре в пустинята. Промъкнах се през тясната херметическа камера, отворих задната врата и също скочих навън. Маската ми подскочи и застана на мястото си.

Слънцето беше залязло и само много тънка мастиленовиолетова ивица на западния хоризонт напомняше за него, но звездите вече се виждаха. В нощната пустиня, при това без луна, те трептяха с милиони. Някои се движеха (кораби в орбита), но повечето стояха неподвижни като блещукащи семена, разпръснати из черна почва. На тази оскъдна светлина белотата на солния пейзаж изглеждаше призрачна, неясните очертания на издатини и извивки се губеха в тъмнината. Беше съвършено спокойно и единственият шум, който чувах, беше жуженето на двигателя зад гърба ми. Усещах студената сол под стъпалата си, а върху лицето си много студения въздух. Изкрещях:

— Рода Титус! — (трудно е да се вика през маска) и очите ми бавно се адаптираха към изключително слабата светлина. Рода Титус не се виждаше никъде. Заобиколих колата и пак се върнах отзад. Тогава я видях, черната й коса и ризата й се сливаха с мрака, но двойната бяла ивица на голите й нозе се виждаше, видях я как се разтвори като ножица, когато тя се втурна и се изкачи нагоре по съседната дюна. По фината сол в пустинята не се тича лесно, стъпалата й затъваха в пясъка и тя се катереше трудно.

Извиках след нея и тя спря, обърна се и ме погледна, с ръка върху слабините си, подобно на древно изображение на Ева от райската градина.

— Къде отиваш? — извиках аз. — Няма да оцелееш в пустинята!

Тя не каза нищо, а само се свлече и се сви като дете върху голата сол.

До момента бях в добро настроение, но сега държането й ме раздразни. Покатерих се обратно в колата и отидох в предната част, за да изключа двигателя. Няколко минути просто седях там и чаках Рода Титус да се върне, но накрая стигнах до заключението, че тя е решила или да измръзне, или да ожаднее до смърт, или пък да намери някакъв друг отчаян начин да сложи край на живота си.

Отново преминах през колата и излязох навън. Рода Титус беше още там, свита на кълбо върху съседната дюна. Аз изревах към нея:

— Тръгвам, но задната врата още е отворена.

След това се качих в колата, запалих я и потеглих.

През първите десет минути се стараех да се движа много бавно, дори по-бавно от пешеходец. Пак нищо. След това леко завих и вместо да следвам хребета на дюната, върху която се намирахме, леко плъзнах колата от другата страна, така че да изчезне от полезрението на Рода Титус. Това предизвика желания ефект. Само след минути чух вратата зад мен да траква и да се отваря, след което отзад последва буря от кашлица. Сигурно беше вдишала въздух през устата си, тичайки след отдалечаващата се кола. Нужни й бяха двадесет и повече минути, за да изкашля от дробовете си погълнатия хлор.

Помня, че тогава се концентрирах върху шофирането. Карах малко по-бързо, като се изкачвах и слизах по дюните под остър ъгъл. Това означаваше, че изминавахме цели мили нагоре по всяка огромна дига и мили надолу по обратната страна. След малко зад мен настъпи тишина, като от време на време в тъмното се чуваше само накъсана кашлица.

Карах, докато се уморих, и след това отидох отзад. На осветлението от кабината можах да видя, че Рода Титус е облякла дрехите си, а върху тях и палтото си и в този вид се беше вмъкнала в спалния чувал. Реверите на палтото й се показваха над края на завивката. Но тя спеше и аз не я обезпокоих. Излязох от колата, за да я подготвя за утринния шепот, и след това си легнах, потъвайки във възстановителен сън.

На следващия ден Рода Титус не стана, нито пък ми проговори, но аз нямах нищо против. Бях поел на това пътуване, за да бъда сам и в действителност вече се чувствах отегчен от компанията й. Нахраних се в тишина и шофирах в тишина. Когато се стъмни, й извиках от кабината и я помолих да подготви колата за Дяволския шепот (тя често беше гледала как правя това, но никога не предложи помощта си), обаче не получих отговор. Така че аз прекосих колата, излязох и свърших работата сам. Тя седеше. Все още облечена в палтото си (поне беше разкопчано), и ядеше паста с пръсти. Вратът й беше осеян с мастилени синини, като татуирана огърлица. Брадичката й точно под устната беше малко престъргана от наболата ми брада. Тези любовни белези ми се сториха особено привлекателни.

Донесох си малко храна от фабрикатора и седнах срещу нея. Но тя не ме погледна в очите.

— Според мен остават още два дни — казах аз.

Нищо.

— След два дни ще сме в Яред и ще можеш да продължиш нататък.

При тези думи тя бавно вдигна поглед и видях, че в очите й блестеше някакво притаено чувство. Но после тя пак сведе очи, а пък на мен не ми се говореше повече.

След Шепота отново шофирах и когато се уморих, прекосих колата. В дъното светлините бяха още включени и Рода Титус се молеше, коленичила край леглото си. Шумът от стъпките ми я стресна и тя бързо се изправи.

Прекарах един час, четейки напосоки от бележника си, а Рода Титус ме наблюдаваше.

— Престани да се взираш в мен — казах аз, когато забелязах това. Тя моментално сведе поглед.

Нахраних се бързо, като си мислех колко ми е омръзнала жилавата паста и как солеността навсякъде около нас отнема вкуса дори и на солта. След това продължих да карам.

На следващия ден се появиха първите признаци, че наближаваме южните поселения. Един боклукчийски камион премина край нас на път за дълбоката пустиня, вероятно за да зарови там някакви токсични отпадъци. Рода Титус се втурна в кабината, когато чу далечното боботене на двигателите му и помаха като дете на отминаващата черна каросерия. Това беше първият път, когато тя влезе в кабината след много дни.

В късния следобед видяхме няколко къщи и нещо като двор. Извиках на Рода Титус, за да я попитам дали иска да я оставя някъде тук или да я заведа по-навътре в Яред. Тя не отговори и аз продължих да карам нататък. Оставаше един час до Вечерния шепот, когато пристигнах до някакъв централен площад. Няколко коли бяха паркирани пред покрит със сребристо фолио купол, на който се открояваше холограмен надпис ЖЕЛЕЗОПЪТНА ЛИНИЯ. Върнах колата назад, приближавайки вратата до стряхата на сградата (бяхме придобили навика да реагираме автоматично на всяка възможност да намалим времето, прекарано в патогенната слънчева светлина), и угасих машината.

Известно време просто седях и наблюдавах мястото, където се намирахме. След толкова много дни, в които бях гледал единствено бяла пустиня и сол, която приличаше на пясък и която ме заобикаляше отвсякъде, след дни на ярко слънце и тъмни нощи, безредието от форми в селището ми се стори почти отблъскващо. Безброй сгради, безброй дребни форми, незначителността на човешкия вид. От време на време също като буболечка отнякъде изникваше човек, който се втурваше в слънчевата светлина и бързаше да изчезне в тъмната утроба на някоя сграда. Колона от коли заръмжа през площада и изчезна. Всичко излъчваше крещящата баналност на ежедневието, всички неща изглеждаха болезнено малки. Осъзнах с изтръпнало сърце, че едвам издържам. След сублимността — всичко това. Дори мисълта за Рода Титус в дъното на колата ми се стори нещо нечисто.

Надигнах се и надзърнах през прозореца на покрива на колата, за да видя небето, притиснато между правоъгълните покриви на хаоса на Яред. То ми се стори като живителна глътка въздух.

Бързо реших, че искам да се махна. Отидох в дъното на колата, където Рода Титус седеше на леглото. Синините на врата й бяха придобили по-блед боровинков цвят, сякаш потъваха навътре и избледняваха. Седнах срещу нея.

— Искаше да дойдеш в Яред и аз те доведох. Тук е крайната гара на железопътната линия и ще можеш да се върнеш в Сенаар.

Тя раздвижи устни, сякаш искаше да каже нещо, след това спря. После прошепна тихо, сякаш теглеше думите от някакво много дълбоко място:

— Благодаря ти.

— Не ми трябват благодарностите на „йерархията“ — отвърнах подигравателно аз.

Тя леко се сепна при тези думи, но не каза нищо. Настъпи пауза, която прерасна в тишина. След това Рода Титус се изправи и плътно обви палтото около тялото си, може би за да е сигурна, че разкъсаното й бельо е скрито добре. Премина през камерата и отвори задната врата. Чу се воят на хлорните чистачки, които веднага се задействаха. С дясна ръка притисната към гърдите, а лявата над устата и, тя скочи навън. Аз я последвах и излязох от колата. Маската ми веднага щракна на мястото си.

Тя постоя за миг-два пред мен, като дишаше през носа си с известна трудност и ноздрите й се разширяваха и свиваха от усилието. После отпусна ръката, която държеше пред устата си.

— Вкарах сол там след това — каза тя припряно. — Понеже ти го направи, аз излязох навън и наблъсках сол в себе си. Направих го.

След това отново прихлупи с ръка устата си и продължи да диша през носа, като видимо се затрудняваше да си поема дъх с пълни дробове.

Извърнах се и се покатерих обратно в колата. Вратата се затвори, хлорните чистачки завиха за кратко, довършвайки работата си. Отидох в кабината, включих двигателя и потеглих.

Натъкнах се на известни затруднения да се снабдя с вода, която ми беше необходима, за да продължа странстванията си из яредските територии. Влизах подред в няколко сгради и разговарях с неколцина. Хората предпочитаха да им платя в пари, но когато разбираха, че съм от Алс, повечето отказваха да разговарят и ме отпращаха. Бях предвидил да се снабдявам с разни необходими неща като плащам с пари и стоки, обаче малцина оставаха да говорят с мен по-задълго. Впоследствие разбрах, че това е имало връзка с ускореното развитие на събитията на друго място и с първите признаци за война между Севера и Юга. Но по онова време бях само ядосан. Прекарах нощта, паркирал в предградията на Яред, и преди зазоряване (половин час непосредствено преди Утринния шепот, когато сметнах, че хората трябва да са си по домовете) откарах колата до една цистерна с вода и я пробих. Оказа се, че Утринният шепот в Яред е слаб, отчасти заради насипите източно от Сенаар, отчасти заради релефа на района край тукашния морски бряг. Но никой не забеляза, когато си налях вода от цистерната. Оставих струята да се плиска върху пътя, образува се локва, която бавно попиваше в спеклата се сол. Към пладне вече пътувах през незаселените места на север от Яред.