Адам Робъртс
Сол (21)

Барлей

Ето че разказът ми най-после стигна до войната. Историците често пъти удрят на камък, когато през всички онези събития се опитват да достигнат до първопричината, до casus belli. Но ние, обикновените хора, знаем, че има само една посока, в която трябва да съсредоточим вниманието си. Войната е ужасно, макар и славно нещо и е свързана с много смърт. И както във всеки случай на смърт, справедливо е обществото да определи чия е вината. Именно затова обществата имат съдилища. Говоря в качеството си на Председател на Върховния съд на Сенаар. Аз разбирам правосъдието.

Не може да има никакво съмнение, че както и да се погледне, поредицата от събития, довели до войната, сочи алсианите за виновници. Именно те държаха злонамерено децата в затвор и с кръвожадна сила оказаха съпротива на законната акция по тяхното връщане при нас (акция, подкрепена от съда) и именно те пожелаха терористичното отмъщение над цивилните граждани на нацията ни. Във всеки един етап ние, нацията на Сенаар (с която вие можете да се гордеете истински), проявихме сила и самообладание. След като спасихме нашите деца, беше организиран ден на национално честване. Този ден все още присъства в календара ни като празник, макар че аз отхвърлих предложението да бъде възприет за почивен ден, понеже сметнах това за неоправдана загуба на приходи. Но сега, когато си спомням за този ден, ме обземат тръпки на ужас при мисълта за алсианите, които, изпълнени със злобна жестокост, са чакали в лагера си и са наблюдавали радостта ни като паяци, дебнещи своята жертва. Беше изминала едва седмица след празненството, когато взривиха първата бомба в Сенаар.

Точната последователност на събитията остава неясна, но със сигурност най-малко два, а може би повече алсистки самолети долетяха под прикритието на нощта, приземиха се в пустинята на изток от дигата и се заровиха в солта. После из нашите улици бяха изпратени техни хора. Критиците ме обвиняват, че не съм затворил града, за да предотвратя такова отмъщение, но как може да се запечата град, голям и гъсто населен като Сенаар? Да поставим печат на устата си е същото, като да запечатаме очите и ушите си, това е печат на смъртта. Ние сме търговска нация, търговията е кръвта в телата ни. При нас идват хора от всички части на галилейския басейн и понякога дори от Севера, макар да беше вярно, че отношенията със Севера бяха обтегнати още отпреди войната. Както и да е, когато тези шпиони за първи път тръгнаха по нашите пътища от валирана сол, никой не ги забеляза. Те изглеждаха като всеки един от пътуващите търговци, хора, които се придвижваха с коли, лодки или с железницата, с пристегнати за гърбовете им стоки, за да се опитат да ги продадат на по-доходния сенаарски пазар. На цената на половиндневно разрешително те се разполагаха на второстепенния Пазарен площад, продаваха на най-добрите си цени и си тръгваха от града веднага щом Шепотът утихнеше. (Съгласно закона по това време на деня те трябваше да са преминали границата, но по-късно положението се промени поради разрастването на Сенаар. В онези дни в ранната привечер можеха да се видят стотици хора, които утъпкваха солта, за да се настанят удобно, и се завиваха с полимерни завивки, за да се предпазят от вятъра.)

Именно сред тази безобидна група се внедриха алсианите, които даже си купуваха разрешителни, търгуваха стоките си през цялата сутрин, а следобед посещаваха забележителностите в града, все едно че бяха истински търговци. Трудно ми е да надникна в главите им и да проумея тяхното двуличие, факта, че са знаели, че невинните хора, сред които се разхождат, скоро ще лежат ранени, кървящи или мъртви.

Те скриха около десетина бомби в обществени сгради — съдилището, Парламента, главната концертна зала. Първата експлозия стана късно вечерта, като това предостави време на негодниците да се измъкнат от града, защитени от собствените ни закони, и да стигнат до самолетите си. Несъмнено те се бяха изтеглили по въздух, възползвайки се от нашето объркване, тъй като в града избухнаха още експлозии и вниманието ни беше изцяло заето с тях.

Отлично помня жестокия хаос онази нощ. По случайност или по Божията милост в концертната зала нямаше концерт, въпреки че през повечето вечери там се провеждаха рецитали. Единственият убит при взрива беше един вратар от Елеуполис, който се грижел за чистотата в залата и спял под подиума (той беше премазан, помня това, от каменна плоча, паднала при експлозията). Оглушителният звук при избухването на бомбата трудно може да се опише с думи. Този звук ме събуди, при положение че се намирах на половин миля от мястото. Бях изтръгнат от съня си като грахче от шушулка и само след минути вече бях напълно облечен и разговарях със заместник-капитаните и някои цивилни министри чрез видеовръзка, докато моят камериер подготвяше колата, за да ида до града.

Първоначално не беше ясно какво точно се е случило. Покривът на концертната зала беше обхванат от пламъци, те изсмукваха скъпоценния ни кислород и горяха с екзотични цветове в богатата на хлор атмосфера. Хората бяха прогонени от леглата или от работните си места (половината население работеше през нощните часове, за да се избегнат по-високите нива на радиация денем, особено ако трябваше да се вършат дейности на открито). Моята представителна кола и охраната ми си проправяха път през тълпата, за да стигнат до развалините на фоайето, където се виеха призрачни пламъци. Черните облаци пушек скриваха звездите и бяха осветени единствено от огъня под тях — истинска сцена от ада.

Естествено нямаше никакво съмнение кой беше авторът на жестокото престъпление, въпреки че заслужава да се отбележи, че алсианите никога не поеха отговорност за него. Макар нито един историк да не се съмнява в тяхната вина, аз съм сигурен, че всъщност те никога не са поемали отговорността за това деяние. На тях не им е присъщо да признават, че действията водят до последствия или че е мъжествено да се поема отговорност, дори е напълно възможно да продължават да я отричат и днес. Конкретният злодей, човекът, който на практика беше влязъл и поставил бомбата, никога не беше хванат или идентифициран. Но все пак ние изпитваме известно утешение при мисълта, че тези престъпници почти сигурно са загинали предвид големите жертви от страна на алсианите, особено в ранната фаза на войната. Един ден и аз ще отида да поздравя своя Създател и тогава ще го помоля да ми предостави пълната гледка на събитието, за да видя как бе осъществено правосъдието Му.

В онези дни, непосредствено преди войната, положението със службите ни за спешни ситуации беше същото като в деня на заселването. Защо трябваше да имаме спешни служби, след като никога не бяхме имали нужда от тях? В момента на мястото беше налице един малък армейски отряд, сформиран, за да се потуши пожара и да се разчистят развалините. Но едва бях излязъл от моята представителна кола, за да произнеса импровизирана реч пред набързо събраните камери, когато се чу още един подобен звук, едно мощно тряяс, последвано от дълбок грохот, който се задържа във въздуха много дълго. Това беше втората бомба, която избухна до помощните казарми. Тя удари външната стена и изби почти една дузина хора.

След това експлозиите последваха с ужасяваща бързина. Бомбата в съда счупи само тройните прозорци и много отломки отвън проникнаха в сградата (загина само един адвокат в някакъв дребен процес, който се провеждал в тези по-евтини съдебни часове. Истински късмет беше, че нямаше по-големи щети). Бомбата в Парламента нанесе щети предимно по сградата. Повечето прозорци бяха строшени и едната от двете кули се беше пропукала толкова зле, че трябваше да я съборим. Друга бомба издълба дупка в един от главните резервоари с чиста вода и седмици безценна работа по обезсоляване на водата отидоха на вятъра. Друга събори стените в една от общите спални, в която само половината от спящите имали назални филтри. Мнозина се задушили, а някои от хората с имплантанти дишали през устата, понеже се паникьосали, и това причинило смъртта им.

До този момент всеки човек в Сенаар беше на крак и улиците се изпълниха с хора. Аз се бях оттеглил в частното си жилище (прецених, че нито една обществена сграда не е безопасна, освен това моите заместник-капитани бяха категорични, че домът ми първо трябва да бъде проверен от военни експерти, преди да ми позволят да изляза от колата) и оттам осъществих няколко обръщения по телевизията, за да успокоя населението. Въпреки че бях разгневен от зверството, в същото време бях изключително горд с моя народ. Армията нито за миг не почувства липса на доброволци, които желаеха да помагат, забележете, доброволци! Хора, които бяха щастливи да работят без никаква компенсация, за да се разчистят развалините и да се помогне на пострадалите. В знак на уважение към пострадалите болниците въведоха стандартизирани болнични такси, въпреки че в резултат на това печалбите им значително намаляха.

До сутринта волята на сенаарците беше изкристализирала: справедливо възмездие. Нападението над нашия град, посегателството над нашите най-важни сгради (гордост и символ на целите на нашата нация) трябваше да получи отговор. Призори свиках заседание на всички висши офицери и съвещанието се проточи през целия ден. В дъното на залата бяха разположени екрани, които препредаваха шокиращите кадри, излъчвани от новинарските канали, както и тревогата, която тези атаки посяха в целия свят. Галилейските нации бяха толкова възмутени от алсисткия терористичен акт, колкото бяхме и самите ние. Можехме да разчитаме на нашите съюзи от Юга, тъй като те бяха изградени върху крепки основи. Но отзвуците от Севера ни вдъхваха по-малка увереност. Техните новинарски емисии съобщаваха за жестокостите, но също така внушаваха чувство на известна несигурност около достоверността на фактите, както и впечатлението, че всичко това стои далеч от грижите на Перс. Когато се свързахме с дипломатически служители в Северните щати — разговарях лично с Агента на Конвенто, — се изправихме пред стена от сляпо подозрение, която успехите на Сенаар бяха изградили. Те казаха много неща, повечето отнасящи се до недоказаната вина на Алс в това престъпление. Но истината беше, че държавите на север се страхуваха от военната мощ на Сенаар и щяха да направят всичко, за да разрушат растящата ни сила. За нас е трудно, знам това, да осъзнаем, че страхът от нашите успехи и близостта ни до Божията воля се е настанил в сърцата на по-малко успешни и по-малко благочестиви нации. Един горчив урок относно средствата в политиката, който трябваше да научим, тъй като проблемът се състоеше именно в това. Конвенто и Смит бяха загрижени по-малко кое е справедливо и кое не (а коя несправедливост би могла да има по-недвусмислена форма от терористично зверство спрямо невинни хора?), а се интересуваха повече от политическото маневриране.

Много добре, реших аз. Тогава ще действаме сами. Струваше ми се, че Конвенто и Смит подценяваха силата на нашата решимост, но това беше проблем, към който можехме да се върнем по-късно. Закусих и се преоблякох в парадна униформа, преди да се върна на съвещанието на висшия състав. Много е важно да успееш да създадеш нужното впечатление. Докато вървях по коридора към заседателната зала, аз хвърлих поглед към отражението си в полирания камък — копчетата ми блестяха като лампички, докато тъмносинята униформа се сливаше с лъскавата като огледало каменна стена. Душата ми потръпна от гордост и увереност и аз влязох на съвещанието за войната. Твърде е вероятно днес да изтълкувате това единствено като проява на излишна суета, но повярвайте ми, като човек, посветил живота си на Царя на мира, за мен не беше дребно нещо да призова хората на война, хора, които имаха семейства и деца, които почитаха Бог и някои от които несъмнено щяха да загинат. Наистина това беше неизбежно, но все пак водачът, който ги призова на война, беше просто един човек, при това изпълнен със състрадание. В днешно време ценим водача заради силата на неговата воля, водена от Бог, но всеки човек е обикновен смъртен.

Не че (тази мисъл ме ласкае) някой в заседателната зала осъзнаваше, че бях изпълнен с такава непреклонна решимост. Времето за действие беше дошло и аз бях напълно готов.

Съвещанието протече бурно. Повечето присъстващи в онази зала бяха будували през цялата нощ, много от тях бяха ръководили отрядите, които овладяваха огъня и спасяваха човешки животи. Самият аз бях спал зле. Но войниците винаги предпочитат да се действа и тъкмо такова беше настроението на групата, а именно че трябваше незабавно да отвърнем на атаката на Алс. Тази позиция беше най-красноречиво защитена от един млад офицер на име Етс. Той изтъкна аргумента, че Алс е осъществил предумишлен военен акт срещу нас и че те пак ще го направят, ако не им отговорим. Най-добре е, каза той, да нанесем незабавен удар в сърцето на техните сили, за да ги обезвредим. Това предложение беше посрещнато с шумно одобрение.

Изчаках глъчката да утихне и взех думата. Това, което моите смелчаци пренебрегват, казах аз, е природата на тези врагове. Алсианите не бяха хора, способни да действат съгласувано. Бомбите, поставени в нашия град със сигурност бяха дело на отделни фанатици, а не резултат от планирана военна акция. Естествено ние трябваше да отмъстим, но трябваше грижливо да подготвим отмъщението си. С други думи (погледнато назад във времето това може да изглежда очевидно, но само опитно око можеше да го предвиди в бъдещето), трябваше да се вземат под внимание другите по-големи сили там. Ответен удар срещу Алс след толкова шокиращо терористично посегателство щеше да спечели одобрението на Юга и можеше да бъде сметнат просто за справедливо възмездие от страна на много жители в северните градове. Но така или иначе едно мащабно военно нападение над град по бреговете на Перс със сигурност щеше да породи безпокойството на другите северни държави, които можеха (така щяха да разсъждават те) да бъдат следващите пометени от военната сила на нашата велика нация. Може би (тук аз говорех високо, за да успокоя одобрителната глъчка) именно това е съдбата на Сенаар, който е проявената Божия воля в този свят. Но както във всички политически дела, така и тук, изборът на точния момент е най-важното нещо. Ако вземем решение да нападнем Алс и да рискуваме военен отговор от страна на Конвенто и Смит, на практика ние ще обявим война на целия Перс, а не само на анархистките предатели. Ако трябва да стане така, тогава нека стане и амин, но в такъв случай ние трябва да сме подготвени. Трябва да изпратим достатъчно голяма сила, която да се справи с всичките три нации, а не само с едната. И обратно, ако решим да преследваме само нашата непосредствена цел (да въздадем справедливо отмъщение на Алс), без да намесваме Конвенто и Смит, тогава трябва да имаме готовност да се справим с една трета от силите край северния басейн. В резултат на това всяко бъдещо разгръщане в тази област щеше да е с една трета по-лесно за нас.

Погледнато от такъв ъгъл беше ясно, че начинът, по който щяхме да действаме, щеше да донесе огромни последствия за бъдещето. Не беше желателно да се бърза.

Обсъждахме проблема цяла сутрин, след което ни поднесоха обяд и след обяда разгледахме някои виртуални варианти за нападението. Първата възможност беше, казано накратко, да атакуваме мълниеносно Алс от въздуха и да се оттеглим, така че другите нации от Перс да не се боят от инвазия, а да приемат действията ни като акт на въздаване на справедливост. Тази тактика щеше да намали по принцип заплахата от север и щеше да ни спести по-големи кръвопролития. Но подобна атака със сигурност щеше да предизвика отговор от страна на Алс, а вероятно и от страна на други северни държави, които се надяваха да използват случая като претекст и да намалят славата на Сенаар.

Алтернативата беше пълна инвазия, като обезсилим Алс от въздуха с непрекъснат огън и след това завладеем разрушения град с голям отряд. Нейното предимство се състоеше в това, че щяхме да се разправим с Алс веднъж завинаги и същевременно щяхме да намалим шансовете за отмъщение от тяхна страна. Може би наистина можехме да цивилизоваме тези хора, да им донесем дисциплина и ред и да ги отведем по-близо до Бог. Но много по-вероятно беше една толкова агресивна акция да постави Конвенто и Смит в положение, което те биха нарекли отбранителна война. По-младите офицери не се тревожеха много от тази перспектива, понеже според тях така или иначе войната беше неизбежна и щеше да е по-добре да я осъществим по-рано, отколкото по-късно. Ние щяхме да воюваме далеч от дома, но докато имахме въздушно превъзходство, щяхме да поддържаме лесно и обезопасен коридор за снабдяване с продоволствия и оръжие.

Обсъждахме тези възможности от всички страни, но в крайна сметка аз трябваше да взема крайното решение, едно правомощие, от което не може да се избяга. Решението, което предложих, беше, по мое мнение, елегантно. Историята свали от мен обвиненията, отправяни ми от завистници, че в стремежа си да постигна компромис, съм отслабил силата и на двата варианта и в крайна сметка съм осъществил минимален успех. Много малко неща биха могли да бъдат по-далече от истината. На практика заповедта, издадена от мен, ни даде идеална база за действие, въпреки че бих се съгласил, че известна неефективност на действията по суша разводни плана ми. Бях по-уверен в себе си, понеже знаех, че Жан-Пиер — който присъстваше до края на брифинга — ме подкрепяше през цялото време. Неговата вяра в мен никога не се разколеба.

И така акцията, разпоредена от мен, беше следната: Алс щеше да бъде атакуван от въздуха, като главните сгради щяха да бъдат сринати, а волята на алсианите — сломена. Едновременно с това щяхме да изпратим (невъоръжени) посланици до другите народи на Перс, които да ги държат настрана с интензивни преговори. Нашите представители щяха да настояват, че нападението е справедливо възмездие и щяха да обяснят присъствието на една (относително малка) група от въоръжени мъже там с необходимостта да се охранява района и да се осигурява хуманитарна помощ. По този начин, смятах аз, щяхме да сломим алсианите и щяхме да имаме възможност да разположим там отряд, който да ги държи в подчинение, без това да изглежда като заплаха за Конвенто и Смит. Ако всичко се осъществеше по план, щяхме да елиминираме Алс като военна заплаха и едновременно с това щяхме да създадем база за по-нататъшни военни действия, без да настройваме срещу себе си съседните страни.

Останалата част от деня (няма да се впускам в отегчителни подробности) премина в уточняване на техническото снаряжение, цифри и статистика. Организирането на мащабна операция не е лесна задача, трябва да се съберат в едно стотиците отделни компоненти (всеки войник също е компонент) и да се постигне желаното съвършенство. Това ни отне три дни.

Онзи следобед произнесох още една реч за телевизията, може би сте я чели в учебниците си. Ще ми се да мога (всеки човек притежава някакво зрънце суета) да твърдя, че всяка една от онези думи бе моя, но истината е, че написах речта много бързо с помощта на трима или четирима помощници, като дори нямах нужда от Преминджър. Мирисът в онази стая — на соления лак на черната дървена маса (дърво, което беше прелетяло с нас целия път от Земята), на близкостоящите мъже — мисля, че ще го помня до края на дните си. Думите бяха добре подбрани (иначе защо ще ги учите в училище?) и главното в тази реч беше (простете, че я коментирам), че всяко едно изречение призоваваше към действие, към обединяване на целокупното ни общество в едно-единствено усилие на волята. Удари Сенаар, заявявах аз, и ще нараниш ръката си, защото гръдта му е твърда като камък поради неговата решимост и Божията справедливост. Враговете ни посяха семената на огън и смърт, но ние няма да жънем реколтата сами.

След като речта ми беше записана и предоставена на всички телекомпании срещу минимално заплащане (според Жан-Пиер трябвало да поискам да ми платят и за артистичното изпълнение, такова мощно въздействие оказваха думите ми), аз тръгнах на обиколка из града. Беше разпоредено речта да се излъчи след утихването на Вечерния шепот. В момента хората бяха навън и се опитваха да съградят разрушените си животи, но по време на Шепота те щяха да се приберат в сградите и аудиторията щеше да е много по-голяма. Освен това след речта щяха да бъдат съобщени допълнителни подробности за удара срещу алсианите. Целта на следобедната ми обиколка беше отчасти да проуча щетите отблизо, но също така исках хората да ме видят. Малко след взривовете бяха тръгнали слухове, че съм ранен и дори убит. Слухът, както отбелязват много военни историци, е опасен патоген, вирус, който снове шумно в политическото тяло. Опровержителните съобщения за смъртта ми щяха да бъдат сметнати като политически ход, обаче действителното ми присъствие в града беше друго нещо, един живителен тоник за моя народ. Именно поради тази причина, макар и много по-късно, аз предложих закона против слухове, мой личен проект, чието минаване в Сената беше заплатено с личните ми вотове. Другите политици бяха твърде страхливи да видят мъдростта в подобен закон. Но вие живеете в общество, оформено в голяма степен от забраната да се разпространяват лъжливи или зложелателни слухове, които биха навредили на политиката на Сенаар. Сами виждате колко по-здрава е нашата нация оттогава насам.

Но пак избързвам. Онзи ден избрах да пътувам в моята открита кола, като само една мрежа от напълно прозрачно тъкано платно ме отделяше от останалия свят (беше изминало съвсем малко време от нападението и не биваше да се проявява непредпазливост). Потеглих надолу по главната улица, която наскоро бе кръстена на мен. Беше късно следобед и хората излизаха навън, понеже слънцето вече не беше толкова силно. Радостните им възгласи извикаха сълзи в очите ми само при мисълта, че гръбнакът на Сенаар е силен като стомана и никой не може да го прекърши. Докато стигна до централния площад, информацията за моята обиколка се беше разпространила и там ме очакваше голяма тълпа, която искаше да ме приветства. Предпазното платно не позволяваше да се обърна към хората с думи, но можех да стоя прав и да им махам. Почетната охрана трябваше да удържа някои (излишък на ентусиазъм, а не онова, което твърдят враговете ми. Знам, че беше просто ентусиазъм в повече, в края на краищата аз бях там).

След това посетих залата за концерти, казармите, съда. Охраната ми разчисти място и аз излязох от колата, за да отида сред развалините, придружен от някои офицери, онези които спасяваха живота на хората. Сред разрушените бетонни сгради се издигаше огромен кран и там военни специалисти строяха промишлен фабрикатор за преработка на строителните отломъци в плочи, които щяха се използват повторно. Бях развълнуван толкова много, че прегърнах здраво младши лейтенанта, миг, който беше запечатан от камерите на няколко телекомпании и излъчен по-късно. Аз съм едър мъж и изцяло бях закрил дребния човек пред обективите.

Бях видимо изтощен от толкова много обикаляне и се оттеглих във втория си дом. Тъй като беше преценено, че официалната ми резиденция е прекалено уязвима при евентуално нападение, аз се бях преместил във втора секретна резиденция. Няколко репортажи направиха цинични предположения, че съм изгонил живеещото там семейство, заплашвайки го със затвор, но в тази антипропаганда няма нито капка истина. Семейството беше истински щастливо да се премести от дома си, естествено, че беше. Трябва да се опитате да разберете настроението, което бе обзело тогава Сенаар. Млади момчета се представяха пред армейски офицери и молеха, изпълнени с нетърпение, да бъдат приети да служат на нацията по време на войната. Жените спонтанно организираха групи, които записваха послания и ги изпращаха на самотни войници. В подкрепа на кампанията се провеждаха масови ралита. Хората даряваха част от своите вотове — забележете, напълно безплатно — на военната съкровищница, за да може да бъде прокарана известна част от не толкова явното военно законодателство, без да се подяжда бюджета от военни вотове.

Аз пак избързвам малко, защото всъщност в онзи конкретен следобед войната още не беше обявена. Но ние наистина бяхме нетърпеливи, много нетърпеливи. Когато новините за нови жестокости на алсианите станаха обществено достояние (някои от тях трябваше да бъдат цензурирани, преди да се предоставят на телекомпаниите с голяма аудитория), те срещнаха зряла и твърда решимост. Или когато например Рода Титус се върна у дома — след затвор и мъчения от страна на алсианите (тя, която беше акредитиран дипломат!) и след едно много дръзко бягство — новината за нейните патила породи твърда готовност страданията й да бъдат възмездени. Всичко това представляваше много по-различна реакция от истеричните стихийни действия на един друг, по-малко дисциплиниран народ. И така, моите адютанти ме събудиха малко преди утринния Шепот и аз отидох в една набързо оборудвана за наблюдение стая, за да гледам как седем самолета тръгват на своята мисия.