Адам Робъртс
Сол (11)

Барлей

Само два месеца след тази съвършена женитба ни връхлетя трагедия. Целият народ потъна в скръб. Любимият ми Жан-Пиер беше на маневри в пустинята, за да тренира групиране и прегрупиране на хората си без въздушна защита (вече обмислях възможна необходимост от атаки срещу територията на алсианите). Животът в Сенаар постепенно се нормализираше. Една компания жени, между които и съпругата на Жан-Пиер, тръгнали с роувър да се разходят на юг от Сенаар. Такива забавления бяха обичайни в онези ранни времена. В края на краищата съпругите и дъщерите на богатите имаха прекалено малко развлечения и роувърът, шофиран от военнослужещ, представляваше безопасен и вълнуващ начин да се запознаят със света. Те потеглили в късния следобед и изкачили един скалист хълм, където именно ги сварил Дяволският шепот. Шофьорът излязъл навън, за да сложи скобите, но те били дефектни (твърдеше той) — или пък самият той е бил некомпетентен — и машината била преобърната от буреносния вятър. Прозорците се строшили при удара в скалата и трима души в колата загинали. Естествено онези, които имали имплантирани синус-филтри, оцелели и двадесет минути след трагедията една совалка ги прибрала, потънали в сълзи и носни секрети, но живи. Шофьорът оцеля поради същата причина. Но Ким загина. Заради суетата си тя никога не бе имала синус-маска, съжалявам да го кажа, понеже не желаеше хубавото й лице да бъде загрозявано от някои по-малко приятни странични ефекти. Можем да скърбим, че бе проявила такова високомерно себелюбие, обаче тя плати прескъпа цена. Що се отнася до шофьора, имаше различни гледни точки за вината му. Роувърът беше стандартен фабрикаторски продукт и несъмнено беше тестван и надежден. Но скобите, които бяха задържали камиона на хълма, не бяха произведени от фабрикатор. Ние не знаехме, не и докато не пристигнахме на Сол и не се сблъскахме с жестокостта на Дяволския шепот, че ще имаме нужда от такива неща. Армията и някои други собственици на камиони бяха направили оферти на няколко компании (всичките прохождащи в онези дни) и беше поръчан най-евтиният и добър модел. Естествено шофьорът (опасявам се, че не си спомням името му) не можеше да твърди, че продуктът на дадена компания е дефектен, без да рискува съдебен процес, което е съвсем правилно. Обвинението, че този продукт е отговорен за смъртта на трима души, беше сериозен удар срещу възможностите на компанията за бъдеща търговия и тя имаше право да потърси обезщетение чрез съда за евентуалната загуба на клиенти. Но без друго човек в положението на шофьора нямаше да бъде в състояние да се пребори чрез съдебно дело, тъй като разходите щяха да го съсипят. Признаването на лична вина в повечето случаи завършва само с глоба, което е за предпочитане. Помня съвсем сигурно, че в началото човекът повтаряше като обезумял за някакви чупливи скоби, но след като плати за малко правни съвети, поизтрезня и се призна за виновен.

От само себе си се разбира, че Жан-Пиер беше сломен. Съчувствах на горкия човек. Позволих му да си вземе двуседмичен отпуск по семейни причини, но той издържа само три дни, като Ахил в палатката си. Дойде лично да ме помоли да го върна на служба, лицето му имаше цвета на солта, чертите му бяха вкаменени. Имаше нещо мъжествено в неговата решимост, в силното му желание да надвие болката. Изпратих го обратно в неговите части.

Може би ще бъде вярно, ако кажа, че определени аспекти от живота си съм живял чрез другите. Сега, когато вече съм стар и се отдавам на размисли за миналото, не съм сигурен дали Жан-Пиер беше наистина син за мен или по-скоро някаква празна форма, в която изливах представата за самия себе си, моята собствена мъжка идентичност. Не бях ли всъщност аз този, който тръгваше от къщата, вдигнал ръка за поздрав, и когото совалката щеше да отведе до палатковия лагер във Великата солна пустиня? Не беше ли Жан-Пиер онзи, който оставаше в притъмнялата стая, проливайки парливи дребни сълзи? Толкова ли взаимозаменяеми бяхме?

Сега, когато изричам тези думи, проливам същите дребни сълзи, но те не биха могли да са за Жан-Пиер, понеже той отдавна е мъртъв. Но не могат да бъдат и за мен, тъй като аз още съм жив. Сигурно има някаква празнота, в която нищо не съществува и от която се раждат сълзите. Може би те са именно това.

С годините ставам някак особен.

Понякога сънувам моето прекрасно момче мъртво, мъртво. Божия воля.

Скоро след това открих официално сградата на новия парламент, впечатляващ комплекс от две кварцови кули-близнаци, високи по хиляда метра. Кулите бяха по-скоро за представителност, тъй като самите зали се намираха под повърхностния солен пласт и под скален покрив, за да бъдат предпазени заседанията от радиация. Беше велик ден. Откакто се бяхме заселили на планетата, народът беше имал възможността да упражни правото си на глас само веднъж и тя беше свързана с формата на селището, един необичаен референдум. Но като цяло, притиснати от проблемите на новия си живот, ние не бяхме в състояние да следваме всички нормални демократични процедури и форми на политически живот, с които бяхме свикнали по време на пътуването в космоса. Произнесох реч за присъстващите и за телевизията, една силна реч, струва ми се (въпреки че ако трябва да съм честен, Преминджър я написа за мен), относно могъщите възможности на нашата демокрация в новия свят. Присъстваше внушителна тълпа, но повечето хора си останаха вътре, далеч от опасното слънце. Речта беше излъчена в целия галилейски басейн.

Съкровищницата с гласоподавателните бонове заработи онлайн в средата на деня, на третия ден от юни, пет часа следобед. Беше велик ден. През следващите две седмици имаше само една малка безредица, която, мисля, е спомената в учебниците по история или може би не е, понеже беше твърде незначителна. Става дума за тарифите, по които натрупаните корабни гласоподавателни бонове щяха да се конвертират в нова гласоподавателна валута. Поради очевидни причини по време на космическото пътуване печалбите, както и данъците, бяха твърде ограничени и хората не бяха в състояние да натрупат достатъчно бонове. Беше се сформирала една група за натиск, която агитираше за приравняване на корабните бонове в нови бонове по двойна и дори по тройна тарифа. Естествено аз не отстъпвах по този пункт, понеже инфлацията на гласоподавателни бонове е едно от нещата, срещу които всеки разумен управник трябва да вземе предпазни мерки. И тъй като това беше проблем от конституционно естество, можех да наложа вето върху всеки опит подобно предложение да мине на гласуване. Но все пак имаше една или две малки демонстрации.

Жан-Пиер оглавяваше малкия взвод, който охраняваше тези демонстрации. Очите му бяха стоманени онзи ден. Помня, че го отведох настрани, за да говоря с него, и бях впечатлен от неговото твърдо и мъжествено самообладание и от това колко непоколебимо и здраво контролираше бушуващите в него ярост и омраза. Телевизионната компания все още плащаше, за да излъчва в галилейския басейн подробности от живота му, поради което един мъж с очила-камери го следваше навсякъде, дори и в такъв тежък момент. Отпъдих този човек, за да остана пет минути насаме с приятеля си.

— Приятелю мой — казах аз, — наближава времето, когато ще можеш да проявиш себе си истински, с дела, не с думи. Скоро ще ти бъде предоставена възможността да възвърнеш честта на Сенаар, да тръгнеш геройски срещу враговете на нашия народ и да спасиш заложниците.