Адам Робъртс
Сол (29)

Барлей

Войната с Конвенто започна с официалното изтегляне на дипломатическите им служители от Сенаар. Днес някои хора ме обвиняват, че съм действал прекалено безмилостно по време на този военен конфликт, но те не разбират следното: през цялата война, която водехме с Конвенто, ние воювахме по правилата и с достойнство, понеже врагът ни постъпваше по същия начин. Конвенто са религиозен народ и спазват правилата на войната. Ние се биехме, убивахме хората им, но през цялото време знаехме, че можем да уважаваме противника си. Но с Алс нещата не стояха така. По време на войната Алс никога не се прояви като нация, а като сбирщина от кръвожадни терористи. Сигурно смятате, че използвам думата терорист с лека ръка, но не е така. Докато Конвенто воюваха с нас на бойното поле, което обикновено беше солната пустиня, Алс се сражаваха с нас по нашите собствени улици и в домовете ни и убиваха цивилни и войници без никаква разлика. Конвенто воюваха, понеже техният парламент проведе дебати и обяви война. Алсианите се биеха просто, защото това беше в животинската им природа. Никакви дебати не се проведоха от тяхна страна, нито пък беше обявена официална война, тъй като Алс никога не са имали нито правителство, нито власти, нито пък изобщо цивилизация. Несъмнено вие ще се съгласите с мен, че не бих могъл да наричам алсианите войници, в противен случай ще бъда принуден да наричам „войник“ всеки озлобен луд и тогава всеки убиец и престъпник ще започне да претендира, че води война с нас. Но отделният индивид не може да обяви война, само едно правителство е в състояние да направи това. Ето защо от изключителна важност за закона и реда е да се разграничават тези две неща.

Най-напред Конвенто водиха с нас въздушно сражение и аз имам достатъчно доблест да призная, че те се сражаваха добре. Загубихме всичките си самолети освен два, като дори и те се върнаха у дома със сериозни повреди. Беше същинско чудо или пък впечатляващо доказателство за уменията на пилотите, че успяха изобщо да се приберат. По онова време сред хората се зароди известно недоволство. Говореше се, че съм се подвел от леснината, с която спечелихме първата си битка, и съм започнал да проявявам самонадеяност. Но истината беше, че Конвенто претърпяха загуби почти колкото нашите и че нито един от двата народа не придоби въздушно превъзходство над другия. Имаше също и някои стълкновения при допълнително укрепената база край Алс.

Войната с Конвенто продължи толкова, колкото трябва да трае една война. След три седмици аз вече се срещнах с президента на Конвенто в Яред и подписах протоколи, които прекратяваха военните действия помежду ни. Нашите два народа бяха достойни. Конвенто ни позволи да създадем военна база на мястото на предишния Алс (която ни беше необходима отчасти, за да се справим с непрекъснатите терористични атаки от планините на север, и отчасти, за да улесним събирането на реколтата от змиорки и семена. По онова време имаше доста голям недостиг на храна.). В замяна ние се съгласихме да не летим на запад от седмия меридиан, да не провеждаме никакви военни операции на територията на Конвенто и така нататък.

Вицепрезидентът сподели с мен (великите държавници също са обикновени хора и понякога сме бъбриви не по-малко от някоя домакиня), че много хора в Конвенто били обезпокоени от появата на алсиани в планините на север от Перс. За момента те не бяха нещо повече от бандити, които бяха започнали да крадат храна, да нападат пътници и изобщо да безпокоят района. В действителност аз хранех надежда, че в бъдеще Конвенто щеше да обедини сили с нас, за да ги изгоним от планините. Без военновъздушни сили (малкото самолети, които ни бяха останали, бяха заети предимно с доставката на припаси в базата), това беше неблагодарна, мъчна и опасна мисия.

Нещата се усложняваха допълнително от факта, че второ ядро терористи се бяха установили някъде на юг. С мирните преговори с Конвенто и окупацията на разрушения Алс войната на практика беше приключила. Беше изключително неприятно, че толкова много алсиани отказваха да възприемат този факт. Разбира се, те можеха да подпишат споразумение с нас и отново да построят своя град (естествено под надзора на сенаарски отряд, тъй като съблюдаването на законност и ред щеше да бъде единствено от полза за тях). Вместо това те предпочетоха отмъщението.

Спомням си, че повиках Жан-Пиер в кабинета си. По време на краткотрайните военни действия срещу Конвенто той беше водил хората си по забележителен начин, но сега задачата, която имах за него, беше доста по-тежка.

— Приятелю мой — започнах аз, — ние спечелихме войната, обаче враговете ни отказват да приемат този факт. Трябва да ги накараме да го приемат.

Помня как се усмихна, той имаше прекрасна усмивка! Моля ви, бъдете снизходителни, ако се разчувствам, но само като си спомня за него и очите ми се насълзяват. Поставям във файла линкове към негови снимки, застанал мирно, в парадна униформа. Отворете ги и ще видите какво видях аз в онзи ден.

— Велики Водачо — каза той, — тези анархисти трябва да приемат Божията воля и ако не желаят да го сторят, тогава аз ще ги принудя.

— Знам, че мога да разчитам на теб — казах аз, като му стиснах ръката. — Сенаар може да разчита на теб.

На следващия ден той отлетя на север с четири самолета, със свежо попълнение войници и с обещанието да възстанови мира и спокойствието на източния бряг на Перс. Мислех ли за него като за свой син? Сравнението с една друга свята връзка между Баща и син със сигурност не би било богохулство. Понякога будувам в ранните часове на нощта и веднъж в един параклис по време на Утринния шепот, след като бях прекарал нощта там, аз отправих на глас своя въпрос с надеждата да стигне до Създателя. Жертвата! Защо трябва именно жертвата да е духовният принцип в тази вселена? Чистата и ясна тишина в криптата беше отговорът, който получих. Днес, щом почувствам колебание, понеже плътта понякога е слаба, аз знам в душата си, че единствено в жертвата има истина.

Помня, че стоях в кабинета и гледах към летището, докато Жан-Пиер крачеше през полето към самолета, смееше се с другарите си и смехът покриваше с бръчици хубавото му лице. Гледах, докато самолетът не профуча във въздуха, отнасяйки го на север.

Никога вече не го видях.