Адам Робъртс
Сол (3)

Барлей

Планетата, която днес познаваме като Сол, първоначално беше обозначена като Небел 2. Естествено това беше временна идентификация, етикет, поставен от някой астроном, и нямаше да служи за име на нашия дом, но аз все още съжалявам, че беше одобрено друго название. Според мен сегашното име акцентира предимно върху негативните и по-сурови черти на нашата планета и следователно допринася — по неуловим начин, но съвършено неоспоримо — за ниско ниво на духа. Личното ми предложение пред представителите на флотилията беше „Кесеф“, на иврит това означава „сребро“ и визира облика, който този свят има от космоса — една сребристобяла планета, обградена от светлината на още по-бяло слънце. Освен това среброто е скъпоценен метал, което би подтикнало обитателите на планетата да ценят великолепието на света, който Господ е създал. При това го е създал (нека не забравяме това) за всички нас. В Изход 26:19 се казва, че подложките на колоните в Божията скиния били направени от сребро, а в Захария 6:11, че светата корона е сребърна. Всичко това, както и други примери, ме навежда на мисълта, че среброто носи в себе си Божията благословия. Но името Кесеф не получи обществена подкрепа, ето защо ще трябва да говоря за Сол.

Сол е планета с гравитация малко по-голяма от 0,8 g. Няма луни, пръстени или някакви други съпътстващи феномени. В действителност системата Небел притежава твърде малко от типичните характеристики, описани от закона на Пауло. Тя има само три планети: една със сплесната орбита, втора — с орбита от почти една астрономическа единица, и един газов гигант с много широка и леко елипсовидна орбита. Газовият гигант, един свят от аргон, който се вижда ясно в нощното небе, се нарича Хадрос, което на гръцки означава „еднорог“, но на мен това име ми изглежда излишно чудновато.

Несъмнено, според закона на Пауло, липсата на достатъчно като брой и дълбочина гравитационни кладенци, които да привличат към себе си блуждаещите астероиди и кометоиди, е трябвало да доведе до безмилостното бомбардиране на Сол и унищожаването на целия живот на тази планета. Съществуват, казват ми нашите учени, определено количество доказателства, че Сол е била пространно бомбардирана, но степента на устойчивост и сложност на растителния свят предполага, че от времето на последното голямо въздействие са изминали няколко хилядолетия. Вярно е, че системата е осеяна с голям брой малки, движещи се по орбита тела, комети и метеори, но повечето от тях следват широка орбита, която се различава само с няколко градуса от елипсовидната. В самото начало на заселването ние се опасявахме, че животът ще бъде сериозно застрашен при едно астероидно бомбардиране, и дори планирахме създаването на сенаарски орбитални защити, които да заснемат по-големите тела (обаче никога не ги построихме, понеже струваха скъпо). Но от заселването насам падането на метеори е относително рядко явление.

Както е редно, сме препратили тази информация обратно към Земята, но ще изминат двадесет и пет години, преди там да получат съобщението и още двадесет и пет, преди някакъв отговор да достигне до нас през безкрайната космическа нощ. Именно поради това разстояние ние постъпваме по начина, по който са постъпвали други колонии и който е правилният, редният и богоугоден начин на поведение: ние се откъсваме от Земята. Вие сте млади, не познавате онзи свят и той означава малко за вас, макар да научих, че в други градове има организации на младежи, които се определят като патриоти за Земята. Но дори за нас, които сме родени там, е трудно да усещаме вечно връзката в сърцата си. Ние сме един нов свят, ново начало. Зората не може да се занимава непрекъснато със среднощната луна.

Естествено тревогите при установяването ни на планетата започнаха много по-рано, още преди да бъде поставен въпросът за защитата от астероиди и мисля, че е мое задължение да проследя генезиса на тази война назад във времето, чак до дългото пътуване и дори преди него. Това занимание не ми доставя ни най-малко удоволствие, нито пък имам желание да хабя време и файлове само за да оправдавам себе си и своите действия. Всичко, което съм сторил, съм го сторил за доброто на моя народ, в името на тази нация и нейната отдаденост на Бог. Казват, че историята е нещо повече от хроника. История, лишена от възвишени мотиви, политика и вяра, е сляпа история.

Може би ще е най-добре да започна своя разказ, като се опитам да обясня чувството за хармония, за необходимо равновесие между ред и свобода, което преобладаваше на „Сенаар“ по време на пътуването и което винаги е ръководело сенаарците от времето, когато пристигнахме на Сол. Нека обясня това с една музикална аналогия. Аз обичам музиката. Музиката е великата страст на моя народ, тя изисква дисциплина, прилежание, сериозна работа и себеотрицание, за да се овладее умението да се борави с пианото, инструмента, на който свиря аз. Но веднъж започнал да овладяваш това майсторство, свиренето те дарява със свобода отвъд възможните мечти на алсианите. В същото време музиката съдържа и едно напрежение, породено от противопоставянето между сковаността на нотите, които извикват точно определени тонове и волната свобода на тяхното комбиниране, между пътеката, положена от майстора-композитор, от която не бива да се отклоняваш (кой би се осмелил да „подобри“ творбата на един Бетовен или на Бах), и пътечката, която трябва да намериш, за да изразиш себе си, собствената си индивидуалност, която прави твоята музика различна от музиката върху компютърния диск. Нацията също е една композиция, една соната от хора. Тя трябва да притежава хармония, иначе е нищо. И така, според мен, тази история на моя народ, този разказ, който завещавам на всички вас, е своего рода симфонична поема, ключов химн в чест на силата и постиженията ни.

Преди да започна да разказвам, трябва да добавя още нещо в отговор на клеветите на алсианите. Вярно е, признавам това, че още от самото начало ние товарехме иглени пушки. Но да се твърди, че по някакъв начин това е противоречало на условията на споразумението, което подписаха всички кораби, преди да се присъединят към проекта, е абсурдно и пропагандистко. Споразумението позволяваше на всяко бъдещо поселение да се погрижи за своята самодостатъчност (въпреки че бе изрично подчертано, че всяко селище може да разчита на цялостна подкрепа от всякакъв вид, но в рамките на разумното, от страна на другите поселения — нещо пренебрегвано и може би осмивано от алсианите). Самодостатъчността несъмнено включва и самозащита. Освен това ние не сме „криели“, както се твърди, факта, че товарът ни е съдържал оръжие. „Криели“ предполага опит за предумишлено подвеждане, но бяхме ли задължени наистина да описваме един по един всеки отделен предмет от товара? Това със сигурност е в разрез с духа и реалността на организирането на един толкова голям проект. Всъщност всякакви възражения на алсианите срещу наличието на тези оръжия се обезсилват от факта, че те откраднаха (забележете нарушаването на една от Божиите заповеди!) един цял бартел от нашите оръжия още при първия удобен случай, след като слязохме на планетата, и оттогава са произвели много повече, отколкото притежаваме ние. Очевидно е, че те нямат принципни възражения относно употребата им. Прекалено много хора от моя народ, някои от които смятах за членове на моето семейство, са умрели от техните ръце, нека не забравяме това.

Аз не мога да го забравя.

Представители на всичките единадесет общности се срещнаха и приеха Конвенцията и Съюзните законови разпоредби, които щяха да гарантират мирното съжителство между нашите народи. Пътуването до друга звезда, създаването на дом на един друг свят не беше обикновено начинание. На този ранен етап от подготовката за пътуването, спектрографските [интертекстът няма интервръзка, виж алтернативна база данни, напр. произх. наука] данни допускаха, че на Сол има повече вода, отколкото е в действителност (а там, където има вода, по правилата на логиката, има изобилие и излишък). Поради тази причина ни изглеждаше правдоподобно, че ще съумеем да делим в хармония планетата и да построим още един аванпост на Цион в небесата. Преговорите преди пътуването вървяха подобаващо гладко.

Срещнах се с Петжа Шчерелем два пъти, преди да започне пътуването. Тогава още не се бях издигнал до ранга на капитан и бях старши лейтенант в корабния екипаж. Задължението ми беше да установявам контакти с командващите офицери на другите тринадесет кораба, да създавам канали за комуникация в случай че ни потрябват по време на пътуването. В много от случаите това ставаше просто и лесно. „Ню Флорънс“ и „Елеуполис“ бяха достатъчно сходни с нас, а престоите ми на „Яред“ и „Смит IV“ бяха особено насърчителни и приятни. Но нито един кораб не беше толкова странен като „Алс“. В началото работех с една жена на име Марта Церепес, но тя не заемаше важен пост, тъй като (естествено) алсианите нямат дори понятия за администрация, управление или други такива неща. Тази Церепес беше натоварена със задължението да се свързва с останалите кораби по време на дежурството си, което й беше определено от компютърна програма и не можеше (удивително!) да бъде променяно, без да се разрушат всичките файлове на програмата. Толкова малко гъвкавост имаше в тяхната организация, че през половината от първото ми свързване Церепес беше натоварена с друга задача, някаква домакинска работа по всяка вероятност. Беше ми предоставен друг офицер за връзка, чието име не помня. Но тогава аз взех нещата в свои ръце. Обърнах се направо към Шчелерем, който по онова време беше главен техник. Като най-високо квалифициран специалист, той беше избран от всички кораби за ръководител на операцията по свързването на корабите и стабилното им закрепване за кометата. Струваше ми се, че като най-видният или поне най-известният сред алсианите (по онова време ние не мислехме за тях като за нация, но ще използвам сегашната терминология за удобство), той трябва да поеме командването, поне докато трае пътуването. Струваше ми се, тогава, както и сега, че предизвикателствата на дълбокия космос изискват твърда ръка и командна структура и че ако анархията наистина представляваше такава ценност за тези хора, те можеха да я учредят в бъдещото си царство на новата планета. Аз му обясних това по един сърдечен начин, но той се нацупи като дете.

— Не разбирам — отвърна ми със силен акцент.

Тогава той беше много по-млад, дребен мъж с прекалено стегната фигура за моите представи за мъжественост. Беше облечен с онази странна купчина от тънки дрехи, скъсани и мръсни, натрупани пласт връз пласт, която е толкова типична за алсианите (естествено ние му предложихме дрехи, след като си взе душ). Но поне лицето му беше измито и косата му — чиста и подстригана (нещо необичайно за тях, предполагам). Имаше тясно лице и носът му приличаше на корабна котва, прав и ясно очертан. Онези линии, които се спускат към ъгълчетата на устата и отделят горната устна от останалата част на лицето (как се наричат те?) при него бяха много силно изразени. Но очите му бяха като на жена, меки и сини, без нищо от стоманата на истинския водач, от синьото, което, убеден съм, ще видя в деня на моята смърт, когато погледна Господ в очите. Все пак в неговия отговор имаше нещо смущаващо и беше твърде възможно той да ме обижда по онзи заобиколен и грубоват начин, характерен за алсианите, които изпитват извратено удоволствие да изопачават езика, като по този начин тайно ти се надсмиват.

— Не разбирам — каза той с подигравателния си глас, но тогава аз бях дипломат и не отвърнах нищо. Само се усмихнах.

— Но сигурно — изтъкнах аз, — като учен вие разбирате важността на реда във всеки организъм. Не може да съществува такова нещо като хаотичен организъм, това е терминологично противоречие. Вие без съмнение разбирате, че всички заедно ще формираме един огромен организъм, че ще бъдем свързани с пъпна връв.

Но аз просто си хабях думите. Той ми прочете малка лекция за „свободата“, която онези хора изповядвали, за невъзможността да се упражнява власт над тях, че трябвало да се отхвърлят всякакви политически структури и да се вярва в превъзходството на индивида (в неговите уста думата „политически“ прозвуча като някакво сквернословие). Имаше и други неща в този дух, но разбира се ние знаем, че изповядваната от тях теология на отказ от власт е само едно позволение за всякакъв вид безнравственост.

През времето, докато корабите бяха сглобявани в орбита, се създаде известно приятелско общуване между народите. Пак тогава определени кораби („Уилям де Морган“, „Грей Лантърн“ и „Кроу“, помня това) бяха наложили вечерни часове и отказаха всякакъв достъп до себе си, освен на най-важните хора от другите екипажи. Обикновено подобна карантина се налагаше по религиозни причини и ние се отнасяхме към нея с нужното уважение. Но на „Алс“ нямаше такива ограничения. Там непрекъснато идваха и си отиваха хора, включително и много от нашите. В конкретния случай безнравствеността, която всички ние свързваме с алсианите, се характеризира и със специфичен сексуален компонент. Много от нашите мъже бяха изкушени и се поддадоха.

Несъмнено това е една неудобна тема и макар че трябва да се занимаем с нея, понеже тя е яйцето, от което се излюпи цялото това разрушение, все пак аз нямам желание да разисквам детайлите на една толкова жалка афера.

За разлика от повечето цивилизовани общества, хората на борда на „Алс“ отказват контрацепция на мъжете. Мъжете нямат достъп до нито една от божествено санкционираните форми на контрол върху раждането на деца. Там контрацепцията е изцяло работа на жената, като не е необходимо тя дори да казва на мъжа дали е решила да зачене, или не, нито пък на някой алсист би му хрумнало да зададе подобен въпрос. Бащите нямат права. Не трябва да забравяме, че поначало в алсистката анархия човешките същества като такива нямат „права“, и тези две обстоятелства не могат да не бъдат свързани помежду си. Но колкото и да бяхме потресени от поведението на някои от нашите хора, работата се състоеше в това, че стана някакво недоразумение между някои от членовете на моя екипаж и жени от Алс. В резултат се получиха редица бременности.

Това беше причината за моята втора визита на кораба „Алс“ няколко седмици преди старта. Разговарях с няколко технически лица от екипажа в опит да изискам тези деца като наши, тъй като според всички закони, бащите имат равни права с тези на майките. Съществуваха няколко възможности. Ние бяхме готови да предложим на майките дом на „Сенаар“ или поне да сключим взаимно споразумение бащите да могат да правят посещения. Но моята дипломатическа мисия на „Алс“ не беше посрещната на официално ниво и аз се натъкнах единствено на безизразни лица и неразбиране. Алсианите не само бяха убедени, че до пубертета децата принадлежат на майката (а след това, както изглежда, не принадлежаха на никого), но изглежда не бяха в състояние да разберат, че тяхната гледна точка е аномалия, нещо необичайно. Дълго спорех и доказвах правата на бащите, за семействата (защото какво е една общност, ако не едно голямо семейство?), но никой не ме слушаше. Или, за да бъда по-точен, те слушаха, но не чуваха. Ето още един обичай на алсианите, който разкрива липсата на цивилизованост у тях. Когато ги въвлечеш в разговор, те ще слушат с леко наклонена глава и ще отговарят, но само ако са непосредствено заинтригувани. Ако обаче се отегчат, дори съвсем малко, те просто ще си тръгнат, без да кажат и едно „довиждане“. Натъкнах се многократно на такива прояви на невъзпитаност.

Случката с децата беше голям скандал у дома и само обстоятелството, че бяхме на път в преследване на нашата комета (с цялата суетня и работа около това), я изтика на заден план от умовете ни. Моментът не беше подходящ. Когато тръгнахме на път, всичките ни хора бяха повикани обратно на „Сенаар“ и контактът с децата бе изгубен. Понякога си мисля, че ако бяхме нанесли удар още тогава и си бяхме върнали децата преди пътуването, сегашните събития никога нямаше да се случат. Но тогава не можехме да направим нищо повече. Ние прихванахме кометата и скоро бяхме надалеч, напускайки системата, в която се бяхме родили, на път за нашия нов свят.

Едногодишният ускорителен период е трудно време. Има малко работа за вършене и незаетият ум лесно се отдава на размисъл за събития, свързани с несправедливости лъжа. Тъкмо такава беше случката с децата. Офицерите (някои от въпросните мъже бяха именно такива), които бяха сред бащите на онези момчета и момичета, естествено бяха понижени в ранг, но продължаваха да бъдат част от ръководството. Най-старшият сред тях беше заместник-капитанът, който беше понижен в майор, а аз самият бях повишен в заместник-капитан. Повечето от бащите бяха военни, но имаше също цивилни и техници. Те се обединиха в група, срещаха се след църква или в друго свободно време и скърбяха заедно. Много хора им симпатизираха. До голяма степен обстановката на кораба по време на ускорението, затварянето в тясното пространство и последвалата от това почти клаустрофобия насърчаваха това недисциплинирано поведение. Може би затова допринасяше и близостта на скандала до върховния команден състав. Познавах лично помощник-капитан Белтейн и някога изпитвах уважение към него. Но съпругата му беше починала наскоро и някаква алсистка жена бе упражнила над него сексуалния си чар. Той се беше държал така, сякаш кариерата му не означаваше нищо.

По онова време хората бяха много избухливи, а с такава искра, с нещо толкова близо до скандал, нещата лесно можеха да излязат извън контрол. Ето защо в този момент имаше нужда от здраво ръководство и личен пример. Но капитан Тириън беше мрачен човек, мъчен индивид. Единственото нещо, което беше в състояние да види, бе предателството на хората си, но не и по-значимите проблеми.

Като помощник-капитан аз се опитах да внеса успокоение. Организирах спортни и музикални състезания. Църковни хорове се състезаваха за сребърна купа, провеждаха се и индивидуални пиано-рецитали. Сформира се футболна лига от седем отбора и бяха организирани две отделни състезания. Футболното залагане беше особено популярно, така че аз се съгласих част от територията на централния парк да се промени и да се построи второ футболно игрище. Бяха организирани физически тренировки за военните, както и тренировки за онези цивилни, които желаеха да усъвършенстват телата си.

Нека ти опиша как изглеждаше „Сенаар“, преди да го приземим и да го превърнем в сегашния прекрасен град. Тогава той не беше много просторен и имаше формата на купол, разположен под по-голям полувакуумен покрив, където бяха поместени товарите. В центъра на купола имаше изключително красив парк с примамливи зелени поляни, прорязани от криволичещи бели пътеки, настлани с мрамор. Един централен канал лъкатушеше от фонтана до езерцето (и оттам през подземни тръби водата се връщаше обратно до фонтана), което беше пълно с едри шарани и пъстърви. Те плуваха мързеливо и понякога издигаха розовите си тела съвсем близо до повърхността на водата. Открита морава се простираше връз малки хълмчета, храсти и дървета обещаваха сенки, тишина и тайнственост. Имаше три естради за оркестър, трек за лека атлетика. Хората плуваха в реката, гъделичкаха коремите на послушните риби, разхождаха се из парка с любимите си и се целуваха в сенките на дърветата или слушаха рецитали, поседнали на моравата. В самия център на този Едем се издигаше самотна сребърна игла, висока четиристотин метра (тя беше закрепена на мястото посредством жица, която стигаше до върха на купола) и на самия връх на иглата имаше златна топка от светлина, най-красивото изкуствено слънце, което беше възможно да се купи. Слънцето изпращаше лъчите си над малкия свят и хората се грееха на неговото великолепие. То имаше даже изкуствени миниатюрни облаци, които, следвайки грижливо програмиран режим, излизаха от едно приспособление на върха на слънцето и увисваха пред него, хвърляйки огромна сянка над света. При залез светлината бавно ставаше по-червена, след което постепенно избледняваше до здрач и мрак. При изгрев тя имаше бляскав розово-перлен цвят и постепенно нарастваше до ярката слънчева светлина на деня. Когато казвам, че никакви средства не бяха пожалени, го имам предвид съвсем буквално.

Около този грижливо структуриран парк бяха разположени жилищните зони: спални за сами мъже и жени, апартаменти за онези, които имаха партньори или бяха женени. Апартаменти бяха предоставяни на всички двойки, които желаеха да работят по съгласуван работен режим, но повечето необвързани хора предпочитаха да спят в спалните. Имаше седем еднакво големи параклиса и всички те се препълваха в неделя и тогава под купола се носеха химни. Двете главни казарми бяха разположени на север и на юг (според въображаем компас, разбира се, но подпомагаше ориентацията) и отзад граничеха с тренировъчни участъци: на юг — един град-имитация, целият от камък и бетон, а на север — пустинна местност с храсти и дървета. Но както биха казали някои, най-важен от всичко беше комплексът от обществени сгради. Те бяха разположени на запад — съдилище, парламент и граждански център. Съдът заседаваше всяка седмица, а не всеки ден, както се налага днес. По време на пътуването, при онова подобаващо чувство за дисциплина и цел, престъпленията имаха незначителен характер и бяха редки. Парламентът беше отворен за всички. Всеки гражданин си имаше своите гласоподавателни бонове, купени със собствени пари или получени като работни заплати, за да може да ги употреби според желанието си и според издигнатите предложения. Може би именно поради липсата на истинска работа много граждани проявиха здравословен интерес към управлението и присъстваха на всички дебати, без значение дали бяха законодателни, или само подготвителни. На изток бяха разположени отделенията за совалките, херметическите камери и помещенията за хибернация.

Всичко беше систематично и акуратно подредено. Един съвършен град, Едем.

Разбира се, понесохме и загуби. Това е неизменно при космическо пътуване и изобщо при всяко пътуване, което налага хората да се затварят за десетилетия в малко пространство. За жалост имахме една или две злополуки, освен това от време на време някой гражданин загубваше психическото си здраве и това завършваше със смърт. Но ако се опитате да сравните нещата, ще видите, че над всичко доминираше настроението на силна решимост, дълбоката ни радост от тази Божествена Мисия, пътуването до друга звезда! Вие никога няма да предприемете такова пътуване и е малко вероятно да го направят и вашите деца. Може би биха го направили вашите внуци или правнуци, но всъщност това е привилегия, която идва само на всяко четвърто или пето поколение. Ние работехме като една сплотена общност — поддържахме инфраструктурата и интерструктурите на нашия кораб, грижехме се за градината, управлявахме машините, молехме се и тачехме Бог, разговаряхме с приятели и прекарвахме време с любимите хора, свирехме и слушахме как свирят нашите приятели и съпрузи. Раждаха се деца, укрепваха връзки, но поради възрастта на хората, които бяхме избрали да осъществят прехода, никой не умираше от старост, старост нямаше. Нашият Едем беше млад и пълен с жизнени сили.

Истина е също така, че аз бях в досег с волята на народа, нещо, което капитанът не познаваше. Той ставаше все по-саможив, уединяваше се в апартамента си само в компанията на своя партньор. Бях принуден да поема ролята на човека, който поддържаше контакта с хората, разхождах се сред тях, разговаряхме в парка, за да научавам неофициалното им мнение и възгледи, присъствах на много открити дебати в Парламента или посещавах техниците. Чувствах това като свое задължение. Организирах също и поредица образователни радиоемисии, обясняващи различни аспекти от функционирането на кораба. Това издигна рейтинга ми по-високо в сравнение с този на капитана, което не беше редно според някои старши офицери. Вярно е, че аз бях онзи член на висшия състав, към когото цивилните и редовите военни чувстваха, че могат да се обърнат безпрепятствено, за да изкажат болките си, да изразят мнението си или просто да поговорят. Вярно е, че популярността ми беше висока, но важното в случая според мен беше, че поне един член на съвета на шестте беше достатъчно достъпен, което беше за доброто на кораба. Разбира се, аз говорих с капитана по този въпрос, всъщност няколко пъти, но бих казал, че това не промени нещата съществено. Той беше станал особен, направо странен. Изрязваше страниците на Библията си и ги пренареждаше произволно, следвайки погрешното схващане, че Господ прави волята Си достояние посредством такива случайни неща. Опитваше се да открие някакъв смисъл в тези безсмислици, съставени от светите текстове.

Вярно е наистина, че като капитан и предвид високия дух на екипажа и гражданите като цяло, имаше твърде малко неща, които Тириън трябваше да прави. Това, разбира се, не го оправдава, по-скоро обратното. По-важно е, много по-важно е капитанът да демонстрира характер и качества в мирно време, отколкото при някакво извънредно събитие. Всеки може да ръководи във време на криза, човек лесно може да бъде обучен на това. Но да се поддържа куража и правилното ръководство по всяко време, да се държат хората на правилния път, на пътя с цел, който ги превежда през живота с радост, ето това е истинската задача, смисълът на водачеството. Кога Мойсей е бил по-велик водач — когато солените води се разделили пред народа му и египтяните ги следвали по петите или по-великата задача била да държи хората си обединени, фокусирани и целеустремени през десетилетията на синайското изгнание? Кога е бил по-велик Наполеон [интертекстът няма индекс-връзка за a%x‘50Наполеон’ виж алтернативна база данни напр. произх. историограф.] — преди или след Москва? [интертекстът няма индекс-връзка за а%х‘60Москва’ виж алтернативна база данни напр. произх. Историограф.]. Въпросът съдържа и отговора.

Е, добре, изглежда, че Тириън не беше способен да посрещне нуждите на спокойното и щастливо време, което бях създал. Както обикновено се случва с водачите в такива моменти, той се чувстваше все по-обезпокоен от щастието на своя народ и се опита да предизвика промяна. Свика съвещания на съвета, за да се обсъди създаването на военни училища за всички деца по време и след пътуването, да се дискутира промяна на йерархията и начините за повишаване в звание на армейските офицери, както и да се създаде комисия за проучване на всички вероятни бракове. Естествено на всички тези събрания аз бях принуден да се изказвам срещу подобни абсурдни предложения, но не бях в състояние да направя нещо повече от това да изтъквам колко малко хората биха подкрепили подобни потиснически закони. Не се опитвах да преча на капитана да предлага закони, в края на краищата това си беше негово право, а (и в това се състоеше цялата ми нелоялност към този някога велик мъж) аз просто настоявах тези законопредложения да бъдат внесени в Парламента, за да могат хората да гласуват за тях, ако желаят. Тириън искаше да прокара законопредложенията под графа „Наложителни мерки“, което означаваше, че щяха да бъдат приети без гласуване.

Помня, че това беше трудна сесия на съвета. Двама от старши лейтенантите ми симпатизираха, въпреки че трябваше да запазят благоприличие и да подкрепят капитана. Друг старши лейтенант на име Гостър, беше особено гласовит и неприятно шумен в подкрепата си за капитана. Двама не взеха ничия страна. Капитанът — ще спомена това, за да покажа колко далече бяха стигнали нещата — беше небръснат. Тириън беше висок, слаб мъж, с много косми по лицето и ако не полагаше грижи, брадата му щеше да израсне много нагъсто, щеше да покрие врата, брадичката, устните и бузите му, стигайки почти до очите. Той очевидно се бръснеше два пъти на ден, но за това събрание — събрание на целия висш състав, няма нужда да ви напомням това — лицето му беше покрито с набола брада.

При нормални обстоятелства съвещанията на съвета се провеждат в кабинет и протоколите са секретни. Когато (да речем) се обсъждат военни тайни, подобна политика е проява на здрав разум, но в този случай, пряко касаещ благото на хората, аз не можех да пазя мълчание. Отказах да предам народа си и напуснах съвещанието, решен, че хората трябва да узнаят истината. Именно тогава произнесох речта си на футболното игрище, може и да сте я чели, може дори да сте я учили в училище. Колко малко ме блазни мисълта децата в училище да изучават тази реч! Има толкова други велики фигури в историята, които са по-заслужили от мен. Естествено, истинската реч беше доста по-различна от версията, която остана в историята, понеже в нея имаше много повече колебания и неуверено произнесени думи, отколкото показват днес записите. Но основната мисъл в нея беше еднакво вярна и тогава, и днес: че свободата на хората стои над всичко. Свободи, спечелени и защитени толкова трудно, никога не могат да бъдат обект на прищявката на един човек, без значение колко е изтъкнат той. Нещата след това се развиха много бързо. Двата най-популярни футболни отбора щяха да се състезават за най-важната купа. Почти всеки човек, който не беше зает с нещо друго, се намираше на стадиона, сърцата преливаха от въодушевление, духовете бяха наелектризирани от възбуда поради предстоящото събитие. Тъй като бях организатор на първия турнир, аз взех думата, за да открия мача. След малко се разнесе грандиозен рев, цялата тълпа крещеше одобрението си за нещата, които казах. Тириън, който присъстваше с мен на балкона, запазен за командния състав, беше бесен. Той се изправи и със сигурност щеше да се опита да грабне микрофона от мен, за да произнесе опровержение или може би да оповести арестуването ми. Това можеше да провокира граждански размирици, дори бунт, така се беше възпламенил народният дух в подкрепа на казаното от мен. Ето защо завърших речта си, като призовах играчите да заемат места и да започнат мача. Докато те тичаха наоколо и тълпата крещеше за единия или другия отбор, Тириън не можеше да направи друго, освен да седи и да гледа. Бях погълнат от играта, но въпреки това през цялото време усещах погледа му върху себе си. Явно беше, че ме смята за предател, като че ли личната ми лоялност към него беше по-важна от дълга ми към хората!

Все пак щеше да е глупаво след речта да пренебрегвам личната си сигурност. Още на следващия ден хората на Тириън дойдоха да ме арестуват и моите хора ги очакваха. Някои от версиите за случилото се разказват за битка в парка, но битка в тесния смисъл на думата нямаше (оттогава насам съм бил свидетел на няколко истински битки). За съжаление загинаха хора, но залогът беше голям. Схватки, каквито предимно имаше, станаха преди всичко в собствените ми покои и из близките преки. В очакване на нападение, аз бях разположил шестима от най-добрите си хора отвън на едно по-високо място, двама стояха при вратата, а повечето чакаха вътре. Хората на Тириън не бяха подготвени за това. Петима от тях бяха убити, петима — ранени, а останалите побягнаха през парка, следвани от моите хора. Наистина по време на втората схватка загина и един цивилен, но иглата, която го уби, дойде от хората на Тириън.

След като беше нанесен първият удар, събитията придобиха собствена инерция. Тириън, който губеше все повече досег с реалността, ме провъзгласи публично за предател и заповяда на всички хора на „Сенаар“ да се вдигнат срещу мен. Убеден съм, че той щеше да се радва да ме види вързан и със запушена уста, носен на рамо от тълпата като животно на заколение. Но действията му го погубиха, той явно не беше повече умствено и душевно подготвен за високото доверие да бъде капитан на кораба. Подкрепящите ме младши лейтенанти се присъединиха към моята кауза, която беше народната кауза, и доведоха своите поделения. Голяма част от войниците охотно останаха в казармите, подчинявайки се на заповедите на по-предпазливите офицери. Личният отряд на Тириън, както и този на Гостър се обединиха и взеха контрол над западния район с обществените сгради и околните къщи и над източния с техническите съоръжения. Аз установих базата си в южните казарми и разположих своите отряди в централния парк. Най-искреното ми желание беше да не включваме в сраженията цивилните райони, но Тириън се опитваше да ме накара да действам против разбиранията си. Ако решах да дам отпор и на двата вражески отряда, собствената ми армия щеше да се сражава на два фронта, а ако се концентрирах само върху единия, другият лесно можеше да премине през парка и да ме хване като в менгеме. Разполагахме и с по-тежко артилерийско въоръжение в бартели на склад, но неминуемо съществуваше опасността при тяхното разгръщане да се нанесат повреди на самия кораб. За щастие аз контролирах склада, както и ваните за рециклиране, така че бях в състояние да предотвратя тази възможност. Това ми даваше също и военно превъзходство: контролирайки хранителните складове, винаги разполагах с възможността да уморя Тириън от глад.

Самата стратегическа позиция на Тириън накрая се превърна в негова гибел, понеже той се беше изолирал от хората. Въпреки че държеше сградата на Парламента, нито един гражданин не я приближаваше, знаейки, че е в ръцете на вражеските части. Аз от своя страна можех да се движа сред хората, да ги окуражавам, както и да печеля доверието им, което оттогава насам винаги ми е помагало да изпълнявам високите задължения на водача. Това също така ми даде възможност да разположа войници в цивилните жилища в северната и североизточната част, за защита и кураж на всички. Разбира се, това ми даде и база, от която да ударя по техническите центрове на изток. Планирах атаката внимателно, за да сведа до минимум щетите за „Сенаар“ и един ден изключих слънцето по обяд. В настаналия мрак хората ми проникнаха през стените в хангарите с херметическите камери на изток. Битката беше ожесточена, но моето вещо командване на полесражението спечели деня. По-голямата част от силите ми тогава удариха източните райони и спечелиха светкавична победа. Но истинският ми гений се прояви на запад, където организирах масово събиране на цивилни при обществените сгради. Тириън не можеше да контраатакува, без да премине през невъоръжената тълпа, убивайки много хора. Той беше твърде слабохарактерен, за да направи такова нещо, и по времето, когато слънцето отново беше включено, аз контролирах всичко с изключение на западните сгради. От този момент нататък нямаше съмнение кой щеше да е победителят. Останалите младши лейтенанти излязоха от казармите и ми се заклеха във вярност. Два дни по-късно Тириън се предаде. Бях готов да го изправя на процес пред народа и най-вероятно да го хвърля в карцер за остатъка от пътуването, но той се самоуби с нийдлгън.

Естествено трябваше да накажа някои офицери, но що се отнася до войниците, е, войниците са си войници, те изпълняват заповеди. Отнех нашивките на всички редници, но им позволих да постъпят отново във войската, да ми се закълнат във вярност и да идат да си вършат работата, която на първо време се състоеше в разчистване на щетите, за които до голяма степен бяха отговорни те.

В крайна сметка Тириън се бе задържал на власт по-малко от три месеца. Задълженията на главнокомандващ през едно толкова продължително пътуване се оказаха твърде големи за него.

Може да ти се стори странно, че наредих телата на всички войници, сражавали се срещу мен, да бъдат погребани с пълни военни почести. Те най-вероятно бяха мои врагове, но аз винаги се грижех преди всичко за доброто на народа на Сенаар. Тези войници просто бяха следвали разпорежданията на по-висшестоящите офицери и по този начин бяха изпълнили дълга си. Какво повече би могло да се изисква от всеки един човек от нашата общност, дори от мен самия? Ето защо телата им бяха обвити във военни ленти, семействата им бяха наградени с полагаемата се военна пенсия (в пари и гласоподавателни бонове) и беше обявен ден на траур. Телата бяха спуснати в космоса.

Не се срамувам да кажа, че плаках по време на церемонията. Смятам, че това е знак за сила в един мъж — да може да плаче.

Последвалият месец не беше никак лесен. Трябваше да се боря да съградя отново хармонията, на която някога се беше радвал „Сенаар“. Разпоредих се за набор на нови войници, като създадох конкретни проекти за работа в тази насока с разнообразни награди. Но най-голямата опасност за нашето пътуване не се оказа борбата за налагането на народната воля. Както става винаги, най-голямата опасност дойде отвън. Анархията на „Алс“ изложи на риск целокупната мисия.

Една от техните жени, деморализирана от разпуснатия живот на борда на „Алс“, преминала през психотичен епизод. Тя изпаднала в такова умопомрачение, че убила няколко души от екипажа и откраднала совалка с намерението да причини още щети на флотилията като цяло. Трудно е да се каже дали всъщност е целяла да удари совалката с пълна скорост в следващия кораб надолу по кабела („Бабюлонис“) и да пробие корпуса му, убивайки всички вътре, или пък намерението й от самото начало е било да разруши рудната котва, като по този начин изложи на риск шансовете ни за успешна колонизация. Това, което не подлежи на съмнение, е зложелателната решимост, с която тя тръгва: виж само начина, по който форсира двигателите до пълна мощност и се прицелва в онзи участък от флотилията, който се намира надолу по кабела, непосредствено под нея. Ако двигателите й не се бяха претоварили и посоката на движение не се беше изместила, съвсем искрено вярвам, че тя щеше да причини много по-големи щети. Трябва да благодарим на Бог, че това не се случи и че тя успя да осъществи само страничен сблъсък с тялото на рудната котва.

Но все пак това си беше почти катастрофа и ясно демонстрира, че системата, чрез която се управляваше „Алс“, не беше подходяща за предстоящата ни работа, за проблема, който стоеше пред всички нас. Разбира се, аз вярвам в правото на самоопределение на народите в нашия свят, както и че на една планета подобни свободи трябва да бъдат насърчавани в голяма степен. Но в крехкия съвместен свят на един междузвезден кораб (какъвто на практика бяхме всички ние), тяхното насърчаване представляваше слабост, тъй като доброто на всички хора трябва да стои по-високо от доброто на отделния народ. Говорих с капитаните на повечето кораби и всички бяхме съгласни, че аз или Дауид, капитанът на „Бабюлонис“ трябва да покани и на среща представител на „Алс“, на която да бъде изразено обединеното становище на останалите кораби. Само луд човек би се противопоставил на решението на мнозинството.

Реших да се обърна към Петжа Шчелерем. Тъй като някога той беше технически отговорник по свързването на корабите по кабела и един от най-известните хора от „Алс“. И тъй като вече бях имал вземане-даване с него, предположих — погрешно, както впоследствие стана ясно — че ще мога да преговарям с него. Той пристигна, носейки някакви заклани птици като дар в знак на добри намерения (за да бъда честен към него, мисля, че дори той, с дълбоко вкоренената си социална непригодност и анархистично неуважение към чувствата на другите, дори той прояви добрата воля да изпита притеснение и срам от действията на онзи член на неговия екипаж). Върнах му комплимента, като му подарих някои неща, произведени от нашите фабрикатори (сред всичките десет нации ние винаги сме притежавали най-изтънчения софтуер за фабрикатори) — увеличителни стъкла, един солидус, няколко тягови индикатора и един аглет. Извадихме също от и нашите алкохолни запаси и сервирахме, без въобще да намекваме за заплащане, това беше акт на най-искрена сърдечност, жест на приятелство.

Опитайте се да си представите сцената. Въпреки трудностите, които бяхме преживели на кораба, включително една война (да не забравяме това), която нанесе големи щети на много от жизненоважните съоръжения, въпреки това над всичко ние ценяхме нашата лична чистота и хигиена. Сенаарците са прочути с това, че се появяват спретнати и чисти по всяко време. Сега си представете вонята, която приветства носовете ни, когато този Шчелерем излезе от херметическата камера. Като някакъв скитник, той беше облечен в пластове дрехи, много от които оръфани и мръсни, без изобщо да се съчетават по стил и цвят. Беше си обръснал главата, може би за да изглежда по-застрашителен, макар това да правеше слабото му лице да изглежда по-скоро недохранено. Ами миризмата! Облъхна ни отвратителна струя на вмирисана пот и нечистоплътност. Моите офицери са добре обучени и не дадоха израз на отвращението си, но да отидеш на дипломатическа мисия, без да си взел душ, да пристигнеш като представител на народа си, миришейки на развалено месо! Предоставихме му всичко необходимо, за да се изкъпе, въпреки че банята имаше малък шанс срещу натрупаната нечистотия. Също така му предоставихме, отново безплатно, чисти дрехи. За всичко това, както и за храната и питието той не каза нищо, нито една дума на благодарност не се отрони от изприщената му уста.

Той се натъпка с онова, което гостоприемно му предложихме, като че ли на собствения му кораб имаше недостиг на храна и вода (а може и да имаше: не съм чувал добри неща за умението на алсианите да организират както себе си, така и своите продоволствия), грухтеше и презрително сумтеше, докато разговаряхме учтиво за маловажни работи. Сякаш ни беше дошло на посещение някакво много добре дресирано животно, човекоподобна маймуна например. По-нисшите ми офицери започнаха да настръхват, в края на краищата, те са войници и кръвта им е гореща, независимо колко са дисциплинирани. Те усещаха една преднамерена обида към кораба ни, към нашия народ.

— Господин Шчелерем — започнах аз, — вярвам, че нашето гостоприемство ви харесва.

Казах това не за да му се подиграя, а само да напомня за щедростта, с която се бяхме отнесли към него. Прясна храна и истински алкохол не се съхраняват и пренасят толкова лесно, че един междузвезден кораб да си позволи да ги раздава всеки ден.

Но той не отговори нищо. Понятието за благодарност почти не съществува в алсисткия манталитет.

Обясних му, че след съвещание с капитаните на другите кораби (съвещание, което не включи „Алс“, само защото корабът не притежаваше съответните командни структури и не беше в състояние да излъчи представител в капитанската дискусия по видеофона), ние бяхме решили да отправим определени предложения към неговия народ в духа на най-безкористно приятелство, а също и за да съдействаме за сигурността на цялата флотилия. При тези думи той се обърка, напуканите му устни се разтвориха и оголиха зъбите му, също като някое животно. По зъбите му имаше петна. Сигурен съм, че алсианите използваха големи части от складовото си пространство за алкохол (важен за алсистката култура, според твърденията им) и за някакво специално водорасло, вид трева, която те дъвчат, за да постигнат наркотичен ефект. Може би този Шчелерем беше под въздействието му дори в момента.

Уверих го, че проявяваме загриженост с най-деликатно съчувствие към тяхната загуба, че не желаем никакво неподобаващо надзъртане във вътрешната организация на кораба им, но че сигурността на цялата флотилия е изложена на опасност.

При тези думи той се закашля или се засмя, или може би излая.

— Това не е грижа — каза той.

Спомням си граматическата неправилност на това изречение в частност. Ако се разгледа по-внимателно, то издава смисъла, вложен от Шчелерем, а именно че това не беше негова грижа. То отразяваше също и философията на тези хора, че обществото не носи отговорност за злото, проявено от индивида. Може би започвате да разбирате защо е толкова трудно да се общува с тази нация и защо жестокият път на войната беше неизбежен.

Разясних решението на съвета на капитаните „Алс“ да учреди някакъв вид управление, да установи в някаква степен социален ред и да предотврати бъдещи инциденти от този вид. При това той настръхна, но аз настоявах. В края на краищата, изтъкнах, оставаха няколко месеца до завършване на ускорението и когато целият екипаж влезеше в стаза, това управление така или иначе щеше да стане излишно. Освен това, една силна власт би подпомогнала разрешаването на някои от неприятните проблеми на самия кораб. До нас бяха достигнали слухове за високия ръст на самоубийства сред екипажа там долу и за ниския дух като цяло.

Той изглеждаше впечатлен от последния аргумент.

— Признавам, че вашата система е гарантирала много малък брой на самоубийствата, много малко клаустрофобия сред хората ви, капитане — каза той. — Но това не е нашият начин — да решаваме проблемите чрез власт.

— И вие ще се придържате към този „начин“ дори с цената на живота си?

— Да.

— И с цената на живота на останалите кораби? На цялата флотилия?

— Тези думи нямат никакъв смисъл за мен.

Един от офицерите ми изтъкна, че за създаването на град или цяла цивилизация в новия свят дисциплината ще играе също толкова важна роля, колкото и на един кораб. При тези думи Шчелерем се намръщи. Кълна се, че той ръгна малкия си пръст в носа си като зле възпитано дете. Почеса обръснатата си глава с такова изумително усърдие, сякаш искаше да я разрани. След това се изхрачи в дланта на собствената си ръка и (ужасно за гледане) я избърса в ръкава си.

— Вие хора, нямате дух — заяви той. — Не можете да разберете.

— Моят народ поне никога няма да застраши благополучието на цялата флотилия по начина, по който го направи един от вас.

При тези думи той пресуши на един дъх моето питие и, залитайки, се изправи на крака доста нестабилно. Опитах се да го успокоя. Виждах, че някои от по-младите офицери едва се сдържат да не го ударят, което може би беше разбираемо, като се имаха предвид пресметнатите му обиди към „Сенаар“ и онези, които го управляваха. Но аз се опитах да го охладя, като го уверих, че желаем единствено да постигнем споразумение, приемливо и за двете страни.

Той продължаваше да стои прав и да гледа надолу към мен. Получи се неловка пауза и аз реших да упражня малко от властта си.

— Седнете, техник — казах твърдо, без да бъда груб. Ефектът беше поразителен: той се подчини като куче [интертекстът няма индекс-връзка за a%x‘1000куче’ виж алтернативна база данни, напр. произх. историограф], почти без да се замисли.

— Интересът ни към вашия кораб е мотивиран от нещо повече от безкористна грижа за флотилията като цяло — заявих аз. — Дори вие да сте забравили, ние помним, че на борда на „Алс“ има двадесет и един наши сънародници, децата, които са родени от бащи сенаарци и които са държани като заложници далеч от семействата им.

— Това не е моя грижа — каза пак той.

— Вие може да не сте загрижен — отвърнах аз, — но благоденствието на нашите хора винаги е било наша грижа. Ние не изоставяме своите, още по-малко, ако са деца, неспособни да се грижат за себе си. Настояваме да бъдат взети необходимите предпазни мерки, за да не могат по-малко стабилните ви хора на борда на „Алс“ да извършат други престъпления срещу флотилията, както и да се гарантират на тези деца нужните двадесет и една години, когато те ще достигнат зрелост и ще могат да изберат да се завърнат у дома. На „Сенаар“.

Той изглежда се запъна на думата „престъпление“, понеже на „Алс“ нямат такова понятие. Веждите му се движеха ведно с усилието да я проумее. Отбележете колко малко внимание обръщат те на своята Библия на съответното място.

— Трябва също да настоявам — продължих аз — бащите на тези деца да получат правото да ги посещават до започване на хибернацията, а също и през периода на намаляване на скоростта при пристигането.

Той изглеждаше озадачен и от тези думи и войнствеността му малко намаля.

— Ако майките са съгласни, можете да виждате тези деца, но аз не мога да говоря от тяхно име.

— Трябва да създадете някаква комисия, която да отхвърля егоистичните желания на майките, ако те са в разрез с интернационално приетите закони… — казах аз. Но при тези думи, поради някаква причина, която никога не успях да проумея, Шчелерем скочи на крака. Той изглеждаше бесен, разярен, почти обсебен. По-младите ми офицери се втурнаха, за да не му позволят да ме нападне, а той се сниши и се дръпна назад.

Аз се изправих.

— Какво означава това?

В отговор той само се изплю на пода.

Някои смятаха, че при тази обида трябвало да хвърля Шчелерем в затвора на „Сенаар“ и да го използвам като залог, за да принудя алсианите да проявят здрав разум. Но това показва неразбиране на природата на алсисткото общество. Всеки индивид е загрижен единствено за себе си и за никого другиго и те по никакъв начин нямаше да се стреснат от загубата на някой от техните. Все пак може би наистина трябваше да го задържа или екзекутирам. Ако, както се казва, тогава бях в състояние да прозра в семената на историята, щях да знам, че подобно действие можеше да спаси народа ни от небе, пълно с тревоги. Небе, пълно с тревоги.