Метаданни
Данни
- Серия
- Чарли Паркър (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Burning Soul, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Йорданка Пенкова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2018)
- Разпознаване и корекция
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Джон Конъли
Заглавие: Душа в пламъци
Преводач: Йорданка Пенкова
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: ирландска (не е указана)
Печатница: ИНВЕСТПРЕС АД
Излязла от печат: 08.04.2013
Редактор: Калоян Игнатовски
Художник: Виктор Паунов
Коректор: Станка Митрополитска
ISBN: 978-954-733-770-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8674
История
- — Добавяне
8
Още нямаше девет. Седях в офиса вкъщи и слушах как дъждът ромоли по покрива — странно успокояващ звук. Облаците бяха угасили луната и никаква изкуствена светлина от прозореца не разкъсваше мрака отвън. Имаше само нюанси на сянката: дървета върху тревата, суша, очертаваща контурите на черна вода и океан, който чака зад нея. До себе си имах чаша кафе и дадения ми от Рандъл Хейт списък с имената на хората, свързани с процеса. Изведнъж се хванах, че мисля за Селина Дей. Искаше ми се да видя нейна снимка, защото днес тя бе всичко друго, но не и забравена. За Хейт тя бе призрак от минало, призован в настоящето от неприятните шегички на неизвестно лице. Историята на живота й беше написана и й бе сложен край. Ако Селина имаше някакво значение, това се дължеше на обстоятелството, че е била на възрастта на Ана Кор, и можехме само да се надяваме, че двете не делят и обща съдба.
Затова започнах да ровя в интернет за подробности около убийството на Селина Дей. Имаше по-малко информация, отколкото би ми се искало, може би защото убийството й бе станало в славните дни, преди всичко да започне да влиза в интернет като факт или като спекулация. Накрая натрупах малка купчина печатни страници, повечето от архивите на местния „Бикън & Експлейнър“, описал подробно намирането на тялото, началото на разследването и след това разпитите, обвиняването и осъждането на двама неназовани непълнолетни. Репортерите никога не пропускаха да споменат расата на убитото момиче и историята бе стигнала до първите страници едва когато в съдебната зала бяха възникнали спорове във връзка с възрастта на момчетата.
Обаче намерих онова, което търсех: снимка на убитото момиче. На нея то беше по-малко, отколкото когато е загинало, може би с три или четири години. Носеше косата си на плитки и имаше забележима пролука между горните предни зъби, която може би по-късно е била коригирана с помощта на шини. Облечено бе в карирана рокля с дантелена яка. Снимано бе отстрани, така че бе извърнало леко глава, за да е с лице към камерата. Позата не бе официална и Селина изглеждаше весела и спокойна. Изглеждаше такава, каквато е била: хубаво малко момиче на път да се превърне в хубава млада жена. Запитах се защо ли не е използвана по-нова снимка, после си помислих, че това навярно е снимката, която майката е избрала, за да представи Селина. Искала бе дъщеря й да бъде запомнена така, като нейното малко момиченце, но с един цял живот пред себе си. Човек не можеше да погледне това лице, без да изпита тъга за близките и гняв заради жестоката смърт, сполетяла момичето.
Статиите във връзка с убийството не съдържаха обичайното вайкане, предизвиквано от случаи като този, което се излива най-често в двете противоположни посоки на мислене: „Какво става с децата ни и какво можем да сторим, за да ги направим по-добри хора, не толкова склонни да убиват тийнейджърки?“ и „Какво става с децата ни и можем ли да ги направим по-добри хора, като ги тикнем в затвора завинаги или ги съдим като възрастни и ги осъдим на смърт?“. Вместо това изложенията бяха преднамерено фактологически, дори след издаването на присъдата от минимум осемнайсет години затвор за всяко от момчетата. Веднага след като бе приключило, делото сякаш беше забравено окончателно.
Мисля, че това не е изненадващо. Онова малко градче едва ли е искало някой да отваря отново раната: убийство, извършено от две техни, на вид нормални момчета, на чернокожо момиче, което не беше тяхно, но все пак си беше само момиче. Ситуацията се усложняваше още повече от факта, че черната и бялата общност в тази част на Северна Дакота бяха обвързани помежду си посредством бейзбола. Северна Дакота, наред с Минесота, беше един от малкото щати, където черни и бели винаги бяха играли заедно почти без проблеми. Фреди Симс и Чапи Грей бяха първите чернокожи спортисти в Северна Дакота, играли полупрофесионален бейзбол, скоро последвани от Арт Ханкок, черния Бейб Рут[1] и неговия брат Чарли. След време отборът на град Бисмарк привлече великия Сачел Пейдж и Пейдж за пръв път игра заедно с бели мъже именно в Северна Дакота. След оттеглянето си от бейзбола доста от чернокожите играчи бяха решили да прекарат остатъка от живота си в Дрейк Крийк и в града още имаше малък музей, посветен на техните постижения. С други думи, свързаното със секс убийство на чернокожо момиче от две бели момчета бе застрашило поддържаното от толкова време крехко расово равновесие в тази част на Северна Дакота. Считали са, че е по-добре да се справят със случилото се, да го оставят зад гърба си като нещо необичайно и да продължат нататък. И може би хората, които са разсъждавали по този начин, са били прави: убийствата на деца от деца са ужасно изключение. Всеки пример заслужава да бъде разследван, дори и само за да се постигне известно разбиране за обстоятелствата около индивида, но в случаите като убийството на Селина Дей като че ли не е особено вероятно това да послужи за урок на цялото общество.
Все пак към края на търсенето бях потвърдил някои от имената в списъка на Хейт: двамата адвокати, назначени да защитават момчетата, прокурора (който бе един и същ и за двамата) и съдията. Показанията на свидетелите бяха несъществени, тъй като и двете момчета бяха признали вината си още преди процеса, така че пренията бяха само около присъдата. Никъде не се споменаваше споразумението, което Рандъл Хейт твърдеше, че е постигнато — социалния експеримент, който е трябвало в крайна сметка да позволи на него и Лони Мидас да избягат от сянката на своето престъпление поне в публичното пространство. Това също не е било много необичайно; до известна степен успехът на начинанието е бил обвързан с положителното развитие, което момчетата е трябвало да претърпят, докато са в затвора, и никой трезвомислещ прокурор, адвокат или съдия, който се е надявал да напредне в света на правораздаването, не би си позволил да подкрепи публично подобно споразумение непосредствено след процеса.
Започнах да работя по четирите имена. Единият от служебните адвокати, Ларейн Уокър, вече не бе между живите, беше загинала при злополука с мотоциклет през 1996 г. Вторият, Кори Фендър, се беше загубила и не открих името й да се споменава някъде след 1998 г. Прокурорът бе мъж на име Р. Дийн Бейли. Името ми звучеше познато. След още едно-две кликвания се оказа, че Р. Дийн Бейли няколко пъти е правил неуспешни опити да бъде номиниран от републиканците като кандидат за Конгреса. Възгледите на Бейли за имиграцията, социалната политика и изобщо за управлението бяха, меко казано, колоритни дори по стандартите на някои от най-злостните критикари, които непрекъснато изникват от крайно консервативното крило на Републиканската партия. Всъщност неговото, както и на другите като него виждане за федералното управление можеха да се обобщят най-добре като „дръжте го колкото е възможно по-свито, освен ако аз и приятелите ми не пожелаем това да се промени и докато все още мога да участвам в него и да лапам от федералната ясла“ — с други думи, всичко е прахосничество, с изключение на онова, което е в моя изгода.
Впрочем с възгледите си по расовия въпрос, с отношението си към всички религии, в които не фигурира Исус Христос, към всички хора, чийто майчин език не е английският, и бедните като цяло той би си спечелил коси погледи дори на нацистки конгрес. За щастие някъде в ръководството на Републиканската партия здравият разум все още се грижеше Бейли да не получава достъп до национален форум за своите излияния, граничещи с насаждане на омраза и противодържавна дейност. Дори не можех да си представя какъв път трябва да бе изминал от прокурор, готов да даде шанс за нормален живот на две момчета, осъдени за непредумишлено убийство, до човека, който сега защитаваше становището, че бедните трябва да бъдат оставени да измират от глад, и предлагаше да се въведат ограничения на религиозните свободи, но не ми се струваше вероятно да се зарадва, ако му бъде припомнено за случая на Селина Дей. Бейли понастоящем беше партньор в адвокатската фирма „Йънг Грантам Бейли“. Кратко търсене ме снабди със списък на дела, които по правило изправяха един срещу друг изключително богатите и влиятелни клиенти на ИГБ срещу общности и индивиди, чието качество на живот според подадените жалби бе пострадало сериозно, понякога дори и фатално от действията на онези, за които Бейли и неговите партньори са действали като адвокати, пожарникари и наемни бандити. Те, изглежда, бяха особено вещи в прилагането на забавящи тактики, благодарение на които делата са се влачили с години, изцеждайки парите и силите на опонентите им, докато в някои от особено противните случаи ищците просто бяха умирали, а заедно с тях и заведените дела. Отбелязах си на сутринта да се обадя в „Йънг Грантам Бейли“, дори и само за да видя как би ми отговорил Бейли, после задрасках написаното. Рандъл Хейт си имаше достатъчно неприятности и без да привличам към него вниманието на човек като Р. Дийн Бейли, особено на един Р. Дийн Бейли, претърпял такава внезапна и пълна промяна на възгледите.
Следователно ми оставаше само съдията, Морис П. Боуенс. Според Хейт Боуенс бе инициаторът на предложението на момчетата да бъдат предложени нови самоличности, преди да бъдат освободени. Намерих кратка онлайн биография на Боуенс, написана след пенсионирането му като съдия.
Той бе започнал юридическата си практика в Пенсилвания, но впоследствие се бе преместил в Северна Дакота и след време бе станал съдия във федералния съд там. Пенсионирал се бе през 2005 г. с намерението да се установи за постоянно в своята къща край Бисмарк и както сам се бе изразил, да гледа „как могъщата река Мисури тече покрай портите му“.
В телефонния указател на Бисмарк бе вписан само един Морис П. Боуенс. Поради липса на по-добри занимания набрах номера и на третото позвъняване се обади жена. Казах й името и професията си и попитах дали това е жилището на бившия съдия. Тя отговори утвърдително и поясни:
— Аз съм дъщеря му Анита.
— Бих ли могъл да поговоря с баща ви? Във връзка с едно от старите му дела.
— Съжалявам. През последните осемнайсет месеца баща ми прекара поредица от инсулти. В резултат на това се чувства много слаб и говори с големи усилия. В момента аз се грижа за работите му.
— Съжалявам да го чуя. Ще съм ви благодарен, ако споменете на баща си, че съм се обаждал. Става дума за Рандъл Хейт или Уилям Лагенхаймър, зависи как предпочита да си го спомня баща ви. Аз работя за господин Хейт. Моля ви, кажете на баща си, че доколкото ми е известно, господин Хейт не е извършил нищо нередно, но е в трудна ситуация и всяка информация, която баща ви би могъл да ми предаде, ще ми бъде от полза.
— Каква информация търсите? — попита тя.
Споменах делото за Селина Дей и споразумението, сключено с Р. Дийн Бейли. Помолих за всякакви сведения относно споразумението, каквито баща й би могъл да даде, както и за други подробности, които счете, че имат някакво отношение към него. Честно казано, опипвах почвата в тъмното, но на този етап всяка светлинка, която съдията можеше да хвърли върху случая, щеше да е нещо повече от пълния мрак.
Ако имената, които дадох на Анита, означаваха нещо за нея, тя не го каза. Съгласи се да вземе номерата на телефона и на факса ми, както и моя имейл адрес. Дадох й и данните на Ейми Прайс и й казах, че съм нает от нея за случая на Хейт и по тази причина съм обвързан от задължението да спазвам поверителността на информацията за клиента. Тя каза, че баща й спи, но щом се събуди, ще му съобщи за моето обаждане. Благодарих й, затворих и веднага се обадих на Ейми Прайс да й съобщя, че съм установил нещо като контакт с Боуенс. След това, понеже засега не можех да направя нищо повече, си приготвих проста вечеря от макарони със сос песто и я изядох, докато гледах новините на портативния телевизор в кухнята. Изчезването на Ана Кор беше втората тема след голямата автомобилна катастрофа северно от Огъста, но ми бе ясно, че телевизиите вече губеха интерес. В края на краищата не разполагаха с друго, освен с многото начини да кажат, че не е постигнат напредък. Ана Кор щеше да се върне начело на новините само ако бъдеше намерена, жива или мъртва.
Когато новините приключиха, взех роман от Уили Влотин[2] и легнах на опърпания диван в офиса да почета, но онази снимка на Селина Дей все не ми позволяваше да се концентрирам и докато прехвърлях в ума си подробностите около историята на Рандъл Хейт, трябва да бях задрямал за малко. Реалността се смеси със съня, както се случва, когато човек заспи неочаквано, и ми се стори, че виждам как Хейт стои отвън пред прозореца и ме гледа. Кожата му бе много бледа, по скалпа и лицето му имаше бръчки, които преди не бях забелязвал, сякаш черепът му бе започнал да се смалява. Той вдигна дясната ръка, заби я в плътта си и лицето му се отдели. Онова, което остана, бе кърваво и жълто като восък, но все пак се познаваше, че е той. Заповтаря същото действие отново и отново, като редуваше ръцете и хвърляше остатъците в краката си като паяк, който отърсва своята външна кожа, за да порасне, докато там, където преди бяха чертите му, остана само бяло петно. Очните орбити — празни и въпреки това продължаващи някак да ронят сълзи. Разбуди ме бръмченето на компютъра. В пощенската ми кутия имаше писмо от Анита Боуенс, което се състоеше от кратко съобщение и едно приложение.
Писмото гласеше:
Баща ми се надява, че Рандъл е добре, че се е възползвал от възможността да остави миналото зад гърба си, без да престава да се разкайва за стореното, и му изпраща своите най-сърдечни поздрави. При все това не желае Рандъл или вие да го търсите повече във връзка с процеса. Всичко, което има някакво отношение към интересуващите ви въпроси, можете да намерите в приложените документи.
Ваша:
П.С. Знам малко за историята около този случай, защото в миналото баща ми е споменавал „несъвършеното споразумение“, постигнато с прокурора господин Бейли. Приложените тук документи би трябвало да посочват причините за неудовлетвореността на баща ми. Засега е достатъчно да се разбере, че той е искал момчетата да бъдат съдени като непълнолетни, не като възрастни. Министърът на правосъдието и областният прокурор не са били съгласни, както и господин Бейли, така че предпазливостта на прокурорите е надделяла. Вместо да остави момчетата изцяло на съмнителното благоволение на системата, баща ми е предпочел да даде съгласието си срещу споразумението, което им е осигурявало добър старт в живота след излежаване на присъдата. И струва ми се, все още мисли, че е продал принципите си твърде евтино.
Отворих приложението. То се състоеше от сканирано копие на писмото от Морис Боуенс до върховния съд в Пенсилвания, в което той обявява решението си да прекрати работата си в щата в знак на протест срещу упорито поддържаната практика деца да се съдят като възрастни хора и да им бъдат определяни доживотни присъди без право на помилване; както и негова статия, публикувана в юридическо списание, в която разглежда надълго и нашироко същата тема. Според тази статия, в която поясненията под черта бяха по-актуални, а становищата и статистиките — осъвременени, Пенсилвания бе посочена като един от двайсет и двата щата, заедно с окръг Колумбия, които позволяват дори деца на седемгодишна възраст да бъдат съдени като възрастни, и един от четирийсет и двата щата, които допускат деца да получават доживотни присъди без право на помилване за първо криминално престъпление. Пенсилвания бе отговорна за повече от двайсет на сто от децата в Съединените щати, изправени пред перспективата да умрат зад решетките след получаването на такива присъди. Статията на Боуен защитаваше тезата, че като осъжда „ентусиазирано“ тринайсет-четиринайсетгодишни, че и по-малки деца да умират в затвора, както за убийства, така и за други престъпления, щатът е отговорен за налагането на „жестоки и необичайни“ наказания и следователно нарушава осмата поправка в конституцията, международните правни норми и, на теория, Конвенцията за правата на детето, която, както изтъкваше Боуенс, Съединените щати така и не бяха ратифицирали, което правеше нас и Сомалия единствените държави в света, които са отказали да го сторят. Той отбелязваше още, че подобно прилагане на закона не е съобразено с уязвимостта на децата, с различията в развитието и правата на децата и възрастните, с капацитета за растеж, промяна и изкупление на децата. „Фактът, че разрешаваме в затворите да бъдат държани деца без всякаква надежда за помилване, говори, че не оправдаваме доверието и отговорностите, вложени в нас като законодатели — пишеше в заключение Боуенс. — Ние объркахме наказанието с възмездието и заменихме справедливостта с несправедливост. Но най-лошото е, че допуснахме да ни ръководят жестокостта и опортюнизмът, че си позволихме да забравим хуманизма. Нито една страна, която се отнася към най-уязвимите от младите си хора по този начин, не заслужава да се нарича цивилизована. Ние не успяхме да изпълним дълга си като законодатели, като родители, като защитници на децата и като хора.“
Изпратих имейла на Ейми, после принтирах писмото и статията и ги сложих в папката по случая. Не знаех за Конвенцията за правата на детето, но това, че бяхме в един кюп със Сомалия, не ми прозвуча като нещо, с което можем да се гордеем. Не бе трудно да се досетиш защо сомалийците не бяха подписали — от страна, която попълва редиците на войската си с деца войници, не се и очакваше да подписва друго, освен разписки за нови доставки на оръжия, но американската армия не беше така закъсала, че да е принудена да набира войници от началните училища. Обаче все пак ставаше ясно, че някой някъде в правителството на САЩ бе възразил срещу подписването на споразумение в защита на детето. Който и да бе той, сигурен съм, че децата му са се гордели с него и сомалийците са му изпратили картичка за Коледа.
И така, Боуенс бе напуснал Пенсилвания, издигнал се бе в съдебната йерархия на Северна Дакота и по някое време се бе видял в ролята на съдия в дело, което отново бе подложило на изпитание неговите принципи. Но вместо отново да вдигне ръце пред прокурорската непреклонност, той бе сключил споразумение, гарантиращо на момчетата ново начало, макар това да е означавало да погази своите принципи, защото е било за предпочитане да се задоволи с малка победа, вместо да не постигне нищо. Ако можеше да се вярва на дъщеря му, естеството на този компромис продължаваше да го измъчва и до днес.
Погледнах отново писмото на Боуенс. Съжалявах, че не бях имал възможност да поговоря лично с него и че един нов опит да се свържа с него нямаше да бъде посрещнат добре. Ако ми се представеше удобен случай, бих го попитал за третия човек, замесен в това убийство, извършено преди десетилетия, последния връх на свързващия три живота триъгълник: Лони Мидас. Хейт бе представил Мидас като инициатор на случилото се, но както бях казал на Ейми, това можеше да е просто видът, в който Хейт бе предпочел да ни представи събитията. И отново си спомних как докато ни описваше убийството и случилото се след това, от време на време изпадаше в смущаващо детинско състояние. Това бе реакция на притиснато в ъгъла дете, което се бои от предстоящото наказание за извършена пакост: да прехвърли другиму по-голямата част от вината. Искаше ми се да науча нещо повече за Лони Мидас, но, изглежда, трябваше да разчитам единствено на разказаното от Рандъл Хейт, освен ако не успеех да открия Лони и да го разпитам очи в очи за смъртта на Селина Дей. Обаче, когато описваше неговата роля, Хейт в най-добрия случай бе снизходителен към себе си, а в най-лошия — потенциален лъжец.
Бях започнал да си драскам, докато мислех, но спрях, когато видях, че бях очертал грубо контурите на детска глава — глава на момиче, обрамчена от вързани с панделки плитчици. Лъжец. Непрекъснато се връщах към тази дума. Защо бях толкова сигурен, че разказът на Хейт за убийството не беше просто подправен, но и съдържаше елементи на активно прикриване? В края на краищата какво заслужаваше да бъде прикривано? Той бе признал участието си в ужасно престъпление. Твърдението му, че Лони Мидас е удушил Селина, бе важно само защото бележеше кулминацията в поредица от събития, в които беше участвал и за които двамата с Мидас бяха еднакво виновни. Може накрая наистина да се беше борил с Мидас, но беше ли се опитал да го дръпне от Селина, когато е започнал да я изнасилва? Или и сам се беше присъединил? Кой е бил моментът, когато е осъзнал, че са стигнали твърде далече, ако изобщо го е осъзнал?
Тогава разбрах, че проблемът ми с Рандъл Хейт не бе само, че не вярвах на историята му като цяло; аз не го харесвах. Не бях сигурен дали е заради онова, което бе сторил, и заради смъртта на собственото ми дете, в който случай трябваше да изхвърля това от ума си, ако исках да продължавам да работя за него, или беше някакво по-дълбоко вкоренено отвращение, усещане за него като за покварена душа, прикриваща се под лустрото на нормалност.
И заспах, сънувайки безлики мъже.