Джон Конъли
Душа в пламъци (14)

14

Демпси и Райън седяха в кафене на бостънския „Скълей Скуеър“. Ако имаше по-стерилна част на Бостън от „Скълей“, Демпси още не я беше открил. О, имаше места, където престъпността бе по-голяма, жилищни комплекси за бедни, пустеещи места и сметища, но „Скълей Скуеър“ беше сърцето на търговския център, редица от строги фасади, които оформяха административния център, доминиран от кметството и сградата на Федералното управление „Джон Фицджералд Кенеди“. През осемнайсети век „Скълей“ приютявал бостънския елит. През деветнайсети век се появили сградите със закръглени еркери и внушителните долепени една до друга къщи, а след това пристигнали имигрантите, елитът си тръгнал и „Скълей“ станал център на търговската дейност и развлеченията в града — последните, групирани около величествения „Хауърд Атенеум“, театъра, по-късно станал известен като „Стария Хауърд“. През шейсетте години на двайсети век било решено, че старото е лошо, а грозното добро, и „Скълей“ бил набелязан за събаряне. Присъствието на „Стария Хауърд“ представлявало единствената истинска пречка за осъществяването на този план. Група загрижени граждани настоявали за неговото реставриране, кампания, която станала напълно безсмислена, когато през 1961 г. „Хауърд“ изгорял до основи, без причината да бъде установена, въпреки че мнозина били готови да споделят предположенията си във връзка с това. Демпси знаеше много добре, че в Бостън не липсват хора, които знаят как да драснат клечката. От разрухата на стария „Скълей“ по-късно се бяха родили стриптийз баровете и порнокината в Лоуър Уошингтън, макар че ексцесиите в Комбат зоун^[1] днес вече са само спомен.

Но за тях „Скълей Скуеър“ още бе безопасна територия, доколкото в настоящото им положение можеше изобщо да се намери такава, защото трябваше да си луд, за да очистиш някого на място, което се вижда от кметството и от сграда, пълна догоре с федерална полиция. Демпси не беше сигурен дали има обявена награда за главите на всички им и срещата бе уредена тъкмо заради това. Личното му убеждение, което не бе споделил с Райън, но подозираше, че и той мисли така, бе, че е само въпрос на време да бъде произнесена окончателната присъда, ако вече не е била договорена в тяхно отсъствие. Ликвидирането им трябваше да бъде санкционирано; несанкционираните убийства водеха до незабавна смърт за замесените, или поне така бе на теория. На практика, освен при изключителни обстоятелства, такава присъда получаваше само човекът, натиснал спусъка, но не и онзи, който му е казал накъде да насочи оръжието. Но ако бяха решили да закопаят Томи Морис, едва ли щяха да им се досвидят няколкото допълнителни патрона за хората, които му бяха останали верни докрай. Както всеки добър комарджия, Демпси искаше просто да си изясни до каква степен са изложени на опасност, преди да изиграе картите си. Те седяха лениво отпуснати край масата с кафетата си и Наблюдаваха минаващите туристи и бизнесмени. Пред един от ресторантите бяха изсипали куп престояли понички и гевречета и чайките се боричкаха с гълъбите за своя дял от тях. Демпси бе поръчал кафе за Райън, който гледаше подозрително чашата.

— Какво е това? — попита той.

— Лате.

— Какво е лате?

— Кафе. Лате е кафе. Нали искаше кафе?

— Да, но нормално кафе.

— Това е нормално кафе. Просто му добавят мляко.

— Искам сам да си слагам млякото.

— Изпий го. Трябва да си поразшириш хоризонта.

Райън предпазливо сръбна от чашата.

— Има вкус на мляко.

— Честна дума, хич не ми пука колко ченгета има наоколо. Ако не млъкнеш и не си изпиеш кафето, ще те оставя да лежиш на пода с разбита муцуна.

Райън се нацупи. Ръмеше ситен дъждец, толкова ситен, сякаш валеше само за да лъсне паважа и да предизвика онова кисело изражение по лицата на минувачите, което Райън наричаше „бостънска дъждовна физиономия“ — нещо като гримаса, която говореше за дълбоко възмущение от бога и от природните стихии. Демпси си изпи кафето. В моменти като този му се искаше да не беше отказвал цигарите и само да разнася пакета „Кемъл“, за да му напомня какво не бива да прави, макар и сам да признаваше, че е глупаво да се пуши. Цигарата намаляваше донякъде напрежението, но тревогата си оставаше.

На скута му имаше брой на „Бостън Финикс“. Вътре бе пистолетът и дясната му ръка през цялото време го стискаше. Поуспокои се едва когато се зададе Джоуи Туна, заровил дълбоко ръце в джобовете на палтото си. Дори започна да се отпуска. Джоуи бе собственик на рибен пазар в Дорчестър, който носеше добри приходи; освен това имаше малък страничен бизнес, включващ дрога, оръжия, протекции, проститутки и лихварство, който носеше още по-добри приходи; в добавка имаше и връзки нагоре-надолу по североизточното крайбрежие. Чичото на Джоуи, който беше по-млад от него, което Демпси така и не успя да проумее съвсем, и имаше дори повече връзки, което му беше напълно понятно, излежаваше десетгодишна присъда в „Сидър Джънкшън“, затвора, който всички от неговото поколение продължаваха да наричат „Уолпол“. Джоуи беше човекът, с когото да се срещнеш в ситуация като тяхната, когато доверието е на първо място, тъй като се разбира от само себе си, че единственият, който може да вади оръжие в присъствието на Джоуи Туна, бе Джоуи Туна. Джоуи сам по себе си беше гаранция за сигурност, но въпреки това Демпси беше нащрек и не му харесваше мисълта, че някой може само да чака той да си тръгне, за да покаже по-различно отношение към тях. Така че бе по-добре да се срещнат тук, на място, което е безопасно и многолюдно, и пълно с ченгета, стига същите тези служители на реда и закона да не гледаха твърде строго през затъмнените стъкла.

Истинското име на Джоуи бе Джоуи Туми, но повечето от хората, които го познаваха, го наричаха Джоуи Туна. Имаше и още едно име, сред отрепките, име, което никога не се произнасяше гласно в негово присъствие, а когато го нямаше, се произнасяше само шепнешком.

Наричаха го Джоуи Тюми^[2].

Джоуи влезе в кафенето и си придърпа стол. Вече трябва да наближаваше седемдесетте, но изглеждаше добре за възрастта си. Косата му бе побеляла още на трийсет и няколко години — зад гърба му хората се шегуваха, че това се е случило, когато клиент му поискал заем, — което преждевременно му беше придало солиден вид и ни най-малко не беше попречило на издигането му до сегашното авторитетно положение. Имаше масивната фигура на човек, прекарал по-голямата част от живота си, занимавайки се с тежка физическа работа, и жените на определена възраст все още го намираха за хубав, поне докато не отвореше уста: Джоуи Туна никога не си бе правил труда да поддържа зъбите си, така че усмивката му напомняше разнебитена ограда от колове. Демпси знаеше, че има жена, въпреки че никой не я бе виждал. Също както съпруга си, и тя не си падаше много по ненужното общуване.

— Ужасно време — каза Джоуи. Всичките тези години в Бостън почти не се бяха отразили на акцента му, все едно че току-що бе слязъл от кораба с торба на гърба. Демпси не беше единственият, който понякога трудно разбираше казаното от него. — Дори не виждам дъжда, а съм мокър до кости.

Демпси и Джоуи се ръкуваха. Райън получи кимване при опита да го поздрави.

— Какво да ви взема, господин Туми? — попита Райън.

Демпси обърна внимание, че той винаги бе любезен с по-възрастните мъже. Беше умен. Проявяваше уважение. Ако нещата бяха се развили по-различно, можеше да стигне далеч.

— Мислиш ли, че тук имат чай? — каза Джоуи. — Аз никога не посещавам подобни заведения. С парите, които тук искат за чаша кафе, човек може да си купи дял от плантация.

— Имат чай, но няма да ти хареса — отговори му Демпси. — Използват водата от бойлера. Вкусът му няма да е какъвто трябва да бъде. Водата никога не е достатъчно гореща за чай.

Джоуи обърна очи към небето. Тук беше извън зоната, където се чувства в свои води, което напълно съвпадаше с намеренията на Демпси. Джоуи Туна харесваше ресторанти, където името му беше известно и ламинираното меню не беше променяно от Деня на победата над Япония. Джоуи Туна не пиеше, не вземаше наркотици и не посещаваше барове. Ядеше сандвичи шест пъти в седмицата на разхвърляно бюро в офис, който мирише на риба, и пиеше запарен чай от очукан метален чайник, подгряван на котлон с едно колело. Джоуи Туна беше традиционалист, добре платен член на старата школа, умеещ да потупва рамене и да стиска ръце. Джо Туна бе майстор на кривите усмивки, честен брокер на нечестни хора, регистратор на стари, затрупани с прах дългове и дадени прибързано неразумни обещания. Джоуи Туна беше студен, безмилостен вакуум.

— Тогава нека да е кафе — каза Джоуи. — Черно с малко мляко. Само да не е от онзи боклук, мока ли, що ли.

Райън стана да даде поръчката.

— Как си, Джоуи? — рече Демпси. Гърбът му бе обърнат към стената, дясната му ръка оставаше скрита под вестника.

— Добре съм. Но артритът ми се обажда. От времето е и от сезона. От сега до април ще съм разпнат на кръст като Христос. — Извади от джоба носна кърпа и си издуха носа. — Има ли ти нещо на ръката, Мартин?

— Абсолютно нищо, радвам се да го кажа. Реагира все така бързо.

— Да се надяваме, че никой няма да счупи чаша.

— Времената са неспокойни, Джоуи.

— Имало ли е някога други? — Джоуи прибра носната кърпа, но бавно, като внимаваше само върховете на пръстите му да влязат в джоба. — Не можа да намериш място, където не е толкова горещо, нали? Федералните няма да бият много път, ако решат да ни хванат. Могат просто да заключат вратата и да ни оставят тук.

— Много хора ме мразят. Реших, че няма да навреди, ако полицията е на моя страна.

— Нямаш ли ми доверие?

— На теб ти вярвам — каза Демпси, като внимаваше лъжата да не проличи в изражението му. — Но не съм достатъчно сигурен в другите и не мога да се крия под палтото ти до края на деня.

Джоуи извърна очи.

— Както вървят нещата, ще ти се наложи да стоиш там по-дълго време.

— Това е причината да сме тук. Томи е загрижен.

— Така и трябва. Всички сме така.

— И какво трябва да се направи?

— Той трябва просто да си отиде. Казах му го.

— Не може да си позволи да си тръгне. Той иска да възстанови положението си.

— Всичко е загубено или можете да го считате за загубено. Ще го погребат под руините на онова, което е останало.

— Ами, виж, Джоуи, той се опитва да разбере къде точно се е объркало всичко. Мисли, че ако открие това, ще може да оправи нещата.

— Несполучливи инвестиции. Лош късмет. Може да се случи на всекиго. Тръгне ли веднъж надолу, върви все по-бързо. Като камък, който се търкаля по склона. Когато е достатъчно тежък и ускорението е достатъчно голямо, не може да бъде спрян. Търкаля се и мачка всичко по пътя си. Опитах да му кажа това, но той не искаше да ме слуша.

— Обаче на Томи му се струва, че някои хора са се наговорили да насочат камъка точно към него. Мисли, че са му устроили клопка.

— Некадърният занаятчия се оправдава с инструментите си. Знаеш това. Той направи грешки и сега търси на кого да прехвърли вината. Разбираемо е, но това не означава, че е правилно. Има дългове, които трябва да бъдат уреждани. Ако не спечели джакпота от тотото, ще трябва да забрави своите бизнес интереси и да покрие дълговете си.

— Той няма нищо друго, Джоуи. Ако си тръгне, ще остане с празни ръце.

— Ще запази живота си.

— Докога?

— Какво трябва да означава това?

— Знаеш какво означава.

— Не, не знам.

— Хайде, Джоуи, твърде стар си, за да се правиш на девственица.

Райън се върна с кафето.

— Има ли мляко? — попита Джоуи.

— Казахте, че го искате черно.

— Черно и отделно мляко. Не искам да се бъзикат с него зад тезгяха, да цвъркат разни боклуци вътре.

— Ще ви донеса каната.

— Не, ти го сипи. Не много. Само колкото бузите му да добият мъничко цвят.

Райън погледна към Демпси. Нямаше представа какво означава това.

— Да стане кафяво — обясни Демпси. — Като азиатско момиче.

Райън тръгна, още по-объркан от преди.

— Твърде стар, за да се правя на девственица, а? — каза Джоуи. — Много си цапнат в устата. Би трябвало да показваш повече уважение. — Но се усмихваше.

Райън донесе кафето, Джоуи го погледна, опита го и кимна.

— Добро момче. Сега излез навън за минутка. Да вземеш въздух.

— Вали — каза Райън.

— Полезно е за кожата. Изчезвай.

Райън въздъхна и излезе навън с кафето си. Застана с гръб към тях, хванал с едната ръка чашата, а с другата пистолета в джоба на черното кожено яке. Беше изрязал подплатата точно за случаи като този, трик, на който го беше научил Демпси.

— Той е свестен — каза Демпси. — Можеше да му позволиш да остане.

— Млад е и нямам представа какво знае и какво не знае. Освен това е слушател, а аз не обичам хората да ме слушат, ако не съм им казал да слушат. Не е в нрава ми да издавам каквото ми е било доверено. Колкото до Томи и неговите неприятности, въпросът е тъкмо в това. Едва ли искаш да го усложняваш още повече.

— Тъкмо това го тревожи, че въпросът вече е усложнен.

— Говориш за момичето.

— Да. Това не е по правилата.

— Момичето няма нищо общо.

— Тук сме заради момичето. Томи иска да е сигурен, че то не е при Оуени.

— Не е. Питах го. Не е при него. Така ми каза.

— С цялото ми уважение, какво друго би могъл да ти каже?

— Внимавай, Мартин! — Джоуи размаха мазолестия си показалец. — Винаги съм бил много толерантен към теб. Ти си по-умен от десетима от тях, взети заедно, но не мисли, че можеш да ме подценяваш. Казвам ти, момичето не е при Оуени. Ако беше, отдавна щяхте да сте разбрали. Какъв смисъл би имало да го вземе и да не се възползва от него, за да постигне своите цели? Господи, не вярвам дори да е знаел за момичето, преди ти да ми го бе споменал. — Джоуи отпи от кафето. — Не е лошо — каза. — Радвам се, че не го плащам аз, но не е лошо.

Кафето сякаш го накара да поомекне или, както подозираше Демпси, му послужи като оправдание да промени своя подход, да приеме друга линия на поведение. Ако залозите не бяха така високи, може би щеше дори да му бъде приятно да гледа това представление.

— Ужасно е — каза Джоуи. — Да отвлекат така малко момиче. Накъде отива светът, Мартин?

После смени отново маските и Демпси почувства как цялото му все още запазило се уважение към стария шарлатанин се изпарява, както толкова много други заблуди.

— Кой знае какво са му сторили, знаеш за какво говоря. Навъдили са се разни извратеняци, които могат да се нахвърлят на дете, без да им мигне окото, да го изнасилят и после да го оставят да умре в канавката. Ако момичето беше мое, не знам какво щях да направя. Мисля, че бих опитал всичко, абсолютно всичко, за да му помогна.

Събра ръце и палците му се срещнаха, оформяйки знака на кръста, както всяка неделя, когато коленичеше да се моли в „Сейнт Франсис де Салз“ на литургията в единайсет часа, навел глава и затворил очи, сякаш Бог би пожелал да чуе молитвите на човек като него.

— Ние познаваме някои хора горе на север, Мартин. Имаме връзки. Ако Томи постъпи както е редно, можем да му помогнем. Ще наемем хора да претършуват храсталаците. Ще притиснем всеки извратен тип оттук до Канада. Можем да му помогнем, Мартин, но само ако и той иска да си помогне.

И Демпси започна да се пита дали те действително не стоят зад това отвличане и дали то не е част от играта: да подмамят Томи, когато е слаб, и да приключат с него, преди да пуснат момичето. Защото щяха да пуснат момичето. Дори човек с окаляна репутация като Джоуи Туна нямаше да иска на съвестта му да тежи смъртта на дете.

— Непременно ще му предам това — каза Демпси.

— Направи каквото намериш за добре. Аз съм тук, за да помагам, когато съм нужен.

— Дори и момичето да не е при него — продължи Демпси. — Томи иска Оуени да отстъпи. Държи се така, сякаш Томи вече е в гроба и в завещанието си е оставил всичко на него.

— Томи умира, Мартин. Просто не иска да го признае. Когато някой умира, лешоядите започват да кръжат.

— Оуени не кръжи, Джоуи, къса живо месо от костите му. Томи не просто умира; Оуени го убива.

— Тук има и друг проблем, Мартин. Ти сам го каза. И ти не си девственица. Щом е отчаян, Томи е уязвим. Отдавна е между нас. Може да назове сума имена. Може да навреди на мнозина. В миналото сме имали доста случаи като този.

— Томи не е такъв, Джоуи. Знаеш това. Надежден е.

— Лежал ли си някога във федерален затвор, Мартин?

— Не.

— Е, ако беше лежал, щеше да знаеш, че половината хора там са зад решетките, защото са се доверили на някого, когото са смятали за надежден. Всеки е надежден, докато не настъпи моментът, когато престава да бъде надежден, когато залогът е собственото му съществуване и е принуден да сключи сделка, за да оцелее. Ако бях на мястото на Томи, вече щях да търся начин да се измъкна. Една от възможностите е на хвърлей от тук. — Той посочи с палец групата федерални агенти зад гърба си.

— Щях да знам, Джоуи. Ако мислите му вървяха в тази посока, щях да знам.

— Не бъди глупав. Няма да се усетиш, докато не почукат на собствената ти врата със заповед за арест. Тогава ще разбереш, но ще е твърде късно да предприемеш нещо. В този град живеят хора, които нямат намерение да умират в затвора, и аз съм един от тях. Ти също не си мисли, че си в безопасност. Ще издаде и теб заедно с всички останали. Така действат тези негодници. Искат всичко, всяко име, което си в състояние да изплюеш, всеки мъж и всяка жена, които са ти правили някаква услуга, откакто си се родил. При тях важи правилото всичко или нищо, всичко или нищо.

— Томи не се опитва да сключи сделка. Казвам ти.

— Аха, ти го казваш, ти го казваш. — Джоуи махна към него с пренебрежение. — Чуй ме, единственото, което имаш да казваш, е да кажеш на Томи да се яви. Ще направим съвещание. Ще обмислим нещата. Ако е надежден, както твърдиш, тогава няма от какво да се плаши.

Джоуи сложи месеста лапа върху китката му и я стисна толкова силно, че пръстите му започнаха да изтръпват. По устните му имаше капчици слюнка и Демпси усети упоритата миризма на риба, която винаги съпровождаше този човек.

— Разбра ли ме, Мартин? — каза Джоуи и вонята му заля Демпси отвсякъде, кожата му пламна, сякаш бе алергичен към този противен човек. — Кажи му да дойде или пък ми звънни да ми кажеш къде можем да го намерим. Това е всичко, което трябва да сториш. Ще се погрижим за теб, за него също. Обещавам ти. Всичко ще бъде направено както е редно.

И двамата знаеха за какво става дума. Това щеше да е предателство, след което щяха да му останат само две възможности: да отиде в заточение или да се преструва, че животът му в Бостън е все още възможен, да приема всяка работа, която му пуснат, докато не решат да му пуснат куршума, защото не може да се вярва на човек, който е предал своя шеф.

Демпси издърпа ръката си и погледна часовника. Представителят на Оуени закъсняваше вече петнайсет минути. Уговорката беше Джоуи да дойде пръв; присъствието му на срещата трябваше да послужи като гаранция, че всички спорове ще останат цивилизовани, само че човекът на Оуени още не се бе появил. Отвън Райън беше допил кафето си и пристъпяше неспокойно от крак на крак.

— Момчето на Оуени трябваше да е вече тук — каза Демпси, но Джоуи бе станал и закопчаваше палтото си. — Къде отиваш, срещата още не се е състояла.

— Състоя се — отвърна Джоуи и Демпси почувства как въздухът му секна, сякаш някой го бе ударил в корема. Момчето на Оуени нямаше да дойде. Изобщо не е било предвидено да идва. Джоуи бе говорил от името на Оуени. Говорил бе от името на всички им, на всеки от тях, всеки един, който не бе Томи Морис и не бе свързан с Томи Морис, всеки, който искаше Томи да замлъкне завинаги, да бъде заровен някъде с куршум в тила, сред миризмата на покриващата тялото и изгаряща очите му вар, заедно с чука, с който са избили зъбите му накрая. Присъдата бе произнесена. Оставаше само екзекуцията да бъде изпълнена.

— Момичето? — каза Демпси. — Кажи ми истината. Той иска да знае. Ти каза, че не е при Оуени. При теб ли е? То инструмент ли е в тази игра?

Но мислите на Джоуи вече бяха другаде. Само тялото му още не бе пристигнало там.

— Кажи му да се яви, Мартин. Не ни принуждавай да идваме да го търсим. Харесвам те. Харесвам и момчето отвън. Не искам на никого от двама ви да се случи нещо. Затова говори с Томи. Убеди го. Ти си умен човек. Ще намериш нужните думи. И внимавай.

Излезе от кафенето и в движение потупа Райън по гърба. Райън го проследи с поглед, а после се обърна и погледна втрещено Демпси, отворил уста и вдигнал едната ръка в безмълвно „Какво става, мамка му?“, докато другата продължаваше да стиска пищова в джоба.

„Браво, момче, помисли си Демпси, продължавай да държиш пистолета.“ Сега бе благодарен, че е уредил тази пропаднала среща тук, а не някъде в Дорчестър или Чарлстаун, както бе предложил в началото Джоуи. Ако се бе съгласил, вече щеше да е проснат на пода в склада и някой щеше да забива пирони в дланите и ходилата му, за да го накара да говори.

Запъти се към вратата, държейки непохватно вестника върху пистолета. Отвън влизаше някаква жена и той я блъсна, докато минаваше покрай нея. Тя каза нещо, но не я чу. Вниманието му бе насочено към света отвън, към площада, който изведнъж му се стори по-празен от преди, към лицата, които изведнъж сякаш станаха по-съсредоточени, по-заплашителни. През времето, откакто бе влязъл в кафенето, сферата на съществуването му се беше превърнала в по-безнадеждно, по-безмилостно място.

Каза на Райън да тръгва и двамата заедно нагазиха във враждебния свят.