Джон Конъли
Душа в пламъци (32)

32

Луис и Ейнджъл започваха да стават нетърпеливи. Следенето на хора не беше между нещата, в които бяха добри. Те предпочитаха по-динамичната страна на своята работа. Алън, изглежда, беше решил да се занимава само с най-прозаични неща, както можеше да се очаква от човек, който е работил дълги часове без почивка и сега трябва да навакса с всекидневните дейности по поддръжка на домакинството, което правеше задачата им още по-досадна. Посети банка в Рокпорт и железария. Отби се в магазин за закуски да си купи сандвич, после отиде да попълни запасите си с евтини домакински принадлежности и още по-евтини хранителни продукти от магазин с намалени цени, докато Ейнджъл се влачеше подир него с кисело изражение. Толкова бе отегчен, че му отне цяла минута, докато забеляза, че Алън спря на пътеката за памперси и добави пакет „Джъмбо“ към консервираните храни и пилешките разфасовки, които вече бе сложил в количката, след което добави и вид детска храна с азиатски произход, която трябваше да се проверява за формалдехид и парчета стъкло, преди да се даде на детето.

Ейнджъл заряза своята кошница, в която бе сложил бисквити със зацапана търговска марка и кафе с изтичащ срок на годност, и се върна в колата. Луис опитваше да се успокои отново с Арво Пярт, когото Ейнджъл изключи веднага щом затвори вратата след себе си. Той беше решил, че първото нещо, което ще стори, когато се възкачи на трона на световното господство, ще е да насочи целия ядрен арсенал на Америка към Естония, ако тя не му предаде Арво Пярт.

— Ти изключи Пярт — каза Луис.

— Как разбра? Впрочем забрави за това. Погледни.

Алън излизаше от магазина с пълна догоре количка.

— Познай какво има в пликовете? — каза Ейнджъл.

— Евтини боклуци.

— Евтини бебешки боклуци.

Интересът на Луис едва-едва надхвърляше границите на безразличието.

— Така ли?

— Вълнуващо, а? На това хората от занаята му викат нишка.

— Нека те изпреваря, Шерлок. Мислиш, че той няма дете.

— За което да знаем.

— Аз пък мисля, че той има сестра.

— За която не знаем.

— Точно така. И може би тя има дете.

Част от ентусиазма на Ейнджъл се изпари, но той се съвзе бързо и предложи бас на един долар, че Алън няма сестра. Луис прие и се обзаложи на още десет, че това няма да раздвижи нещата, както и че денят няма да стане по-вълнуващ. Обаче в случая той бе този, който щеше да олекне с единайсет долара в края на деня.

Алън стигна до ограден от гора блок в северните покрайнини на Линкълнвил. На паркинга му имаше три коли, нито една на по-малко от десетилетие. Пердето на първия етаж помръдна, когато се нареди до тях. След миг на вратата излезе момиче. То бе много слабо, носеше твърде голяма розова мъжка риза и избелели дънки. Косата му беше черна и пусната свободно, така че скриваше нежното му лице, но не и това колко младо бе то. Краката му бяха боси, в дясната му ръка димеше цигара. Алън извади повечето пликове от багажника на колата, взе ги със себе си и отиде да поздрави момичето. То се повдигна на пръсти да го целуне, обви ръце около врата му, устата му беше широко отворена, когато се притисна към него. Ейнджъл и Луис ги наблюдаваха от една пряка разстояние през пролуката между две съседни къщи.

— Сестра му — каза Ейнджъл.

— Много са близки — рече Луис. — Обади се на Паркър.

Собственик и мениджър на сградата бе компания, наречена „Ъсент Пропърти Сървисис, Инк.“. Една от колите, „Субару“ 1997 г., бе регистрирана на името на някоя си Мери Елън Шрок. Мери Елън Шрок бе на деветнайсет години и десет месеца. По-нататъшното търсене показа, че преди тринайсет месеца Мери Елън Шрок бе родила дете, момиче, Съмър Мерилин Шрок. Мери Елън Шрок бе отказала да назове бащата и той не фигурираше в акта за раждане. Казах на Ейнджъл и Луис всичко това, когато седнах отзад в колата им, наблюдавайки блока.

— От каква възраст съгласието на момичето се взема под внимание в такива случаи? — попита Ейнджъл.

— От шестнайсет години, обаче ако тя е под осемнайсет, а мъжът е над двайсет и една, е сексуално насилие над малолетна.

— Значи всичко това е законно.

— Да, когато детето е заченато, е било законно, но съвсем малко преди това е щяло да бъде разглеждано като престъпление. Обаче няма как да се разбере кога Алън е започнал да се среща с нея.

— Ако приемем, че той е бащата.

— Което и приемаме — казах аз.

— Защото той е бащата — допълни Ейнджъл.

Алън ми бе казал, че е разведен от година, но бракът му беше свършил известно време преди това. Може би съпругата бе разбрала за връзката му или пък Алън бе почувствал нужда да си признае, след като момичето е забременяло. Той бе полицейски началник в малък град, печелещ достатъчно, за да издържа себе си и жена си, но без да си позволява нищо, което дори да напомня лукс. Не е било възможно да скрие парите, които е трябвало да дава на майката, а тя явно не живееше с родителите си, което означаваше, че е трябвало да се грижи за нея и за детето. Да признае или да бъде разобличен: не е имал особено голям избор. Жена му, дали от съжаление или от желание час по-скоро да се избави от прегрешилия си съпруг, бе позволила мълчанието й да бъде купено, оставяйки Алън с извънбрачно дете, със зависимата от него майка и с работа, от която печели колкото едва да държи главата си над водата. Но ако някой разбереше за детето и най-вече за възрастта на майката, той щеше да загуби работата си и щеше да бъде принуден да отговаря на неудобни въпроси за възрастта на момичето към началото на връзката им. Дори и всичко да бе започнало след като тя е навършила осемнайсет години или пък той да бе успял да я накара да каже така, репутацията му щеше да е съсипана, независимо дали в договора му с полицейското управление в Пастърс Бей е включена клауза за нисък морал, или не.

Но някой беше разбрал за младата му приятелка и съдейки по онова, което бях видял пред кафене „Халоуд Граундс“ същата сутрин, вече се досещах кой може да е той. Би било трудно да скриеш нещо от госпожа Шей, тя правеше впечатление на жена, която знае цената на събраната скрита информация в малък град. И положително искаше да запази своята работа, а разтръбеше ли подробности от личния живот на своя началник, това неминуемо щеше да накара неговия наследник на поста да намери претекст и да се откаже от услугите й още докато може да стори това, без да излага управлението на риска от съдебна намеса. В края на краищата никой не обича издайниците. По-добре беше информацията да се подаде анонимно, когато се появи такава възможност. Изчезването на Ана Кор бе дало както възможността, така и импулса замисълът да бъде осъществен. Фактът, че Кърт Алън имаше млада любовница, не означаваше непременно, че е педофил. Нито пък че е свързан с онова, което се бе случило с Ана. Ала не изглеждаше никак добре.

— Какво правим сега? — попита Ейнджъл.

Но аз не внимавах. Опитвах се да открия майката на Уилям Лагенхаймър в Бърлин, Ню Хампшър, използвайки връзката с интернет по джиесема. Джери Мидас бе казал, че госпожа Лагенхаймър е купила — а не наела — къща в Ню Хампшър, и предполагах, че къщата трябва да е била близо до изправителната институция в Бърлин. Имотният регистър се намираше в Ланкашър, Ню Хампшър, но не приемаше искания за справки по интернет или по телефона. Справките се правеха само лично и това нямаше как да стане преди отварянето на регистъра в понеделник сутринта. Обадих се в дома на един брокер от Доувър, когото познавах, и го помолих да направи имотна справка за Мерибет Лагенхаймър в Ню Хампшър, най-вероятно в района на Бърлин. Мат обеща да ми отговори след няколко минути.

— Хей, още веднъж: какво правим сега? — каза Ейнджъл.

— Снимахте ли го с момичето?

— Да не сме идиоти? Разбира се, че го снимахме.

— Тогава продължете да го следите, когато си тръгне. Каквото и да е направил, или да не е направил, мисля, че времето му като шериф изтича. Щом се прибере благополучно в дома си, вече ще можем да говорим за изпращане на имейл със снимки на Гордън Уолш от Централното следствено управление в Мейн.

Дадох им имейл адреса на Уолш по памет, в случай че се наложи да го алармират по-рано.

— Когато приключите с Алън, искам да наглеждате Рандъл Хейт.

Телефонът ми даде сигнал. Мат бе успял. Вече разполагах с адрес на М. Лагенхаймър в Горам, Ню Хампшър, в края на националния парк Уайт Маунтънс. Нямаше телефонен номер, свързан с имота.

— Трябва да вървя — казах им аз. — Ще се върна след пет-шест часа. Помнете: първо Алън, после Хейт.

— Мислиш, че Хейт може да е в опасност ли?

— Не точно, мисля, че може би ще избяга.