Джон Конъли
Душа в пламъци (31)

31

Оказа се, че Джери Мидас от малък е имал влечение към рисуването. Започнал да скицира като ученик и насочил таланта си към илюстрирането на книги, графичния дизайн, а през последните две десетилетия и към компютърните игри, като рисувал начални портрети и декори за компаниите, които се гордеят с дълбочината и красотата на своите виртуални светове. Известен бил на онези, които го търсели заради неговите умения, като Н. Д. М., или като „Нейт“, защото така подписвал творбите си. Всичко това научих лично от него, когато най-сетне го открих в Сан Матео, Калифорния, след като първо ми се наложи да убеждавам жена му да ми позволи да говоря с него. По линията гласът му звучеше дрезгаво, сякаш му беше мъчително да говори.

— Рак на гърлото — каза той. — В ремисия съм, но работата е лоша. И знаете ли какво? Никога не съм пушил. Дори не пия много. Винаги казвам това на хората, защото си правят погрешни изводи.

— Ще гледам да не ви карам да говорите дълго.

— Е, много мило от ваша страна, но имаше време, когато се тревожех, че изобщо няма да мога повече да говоря. Не мисля, че опасността е отминала. Съпругата ми казва, че сте частен детектив и искате да говорите с мен за брат ми?

— Точно така.

— Защо?

— Довчера работех за Уилям Лагенхаймър.

От другия край на линията се чу възмутено покашляне.

— Е, това е име от миналото. Малкият Уилям. Лони ми беше казал, че той мразел да го наричат Били, винаги настоявал на Уилям. Не знам защо, просто беше така. Естествено, всички му викаха Били, само за да го видят как пламва. — Той изхриптя и дъхът му сякаш заседна в гърлото. — По дяволите.

— Лагенхаймър живее под друго име в щата Мейн. Тук изчезна едно момиче. — Беше повече, отколкото възнамерявах да му казвам за Хейт, но нямах голям избор.

— Четох за това, струва ми се. Ана някоя си.

— Ана Кор.

— Необикновено име. Дори иронично.

— Защо?

— Това е гръцки диалектен вариант на Персефона. Персефона била дъщеря на Зевс и Деметра, която била отвлечена от Хадес в подземното царство. Ползите от едно аматьорско класическо образование — ще кажете вие. И как се вписва Лони във всичко това? На него ли се опитват да лепнат отвличането?

— Когато момичето изчезна, Лагенхаймър имаше за себе си същите опасения, които вие току-що изразихте за брат си. Мислеше, че миналото му може да стане причина да бъде заподозрян в престъпление, което не е извършил, затова разкри истинската си самоличност пред полицията, което означава, че им разказа и за Лони. Ако още не са се свързали с вас, скоро ще го направят.

— Но вие ме открихте пръв.

— Това ми е работата.

— Може би полицията трябва да ви използва, за да откриете онова момиче.

— Проучването ми е неофициално, но е със същата цел.

— Ако ме питате къде е Лони, не знам. Не съм чувал нищо за него от много години, от времето непосредствено след освобождаването му от затвора, и беше само едно телефонно обаждане, за да ми съобщи, че е жив и навън. От първия си затвор ми пишеше и аз понякога му отговарях, пращах му картички за Коледа, но никога не сме били близки. Разбирахме се добре, но разликата в годините ни беше голяма.

— Не се ли чувствахте длъжен да го покровителствате като негов по-голям брат?

— Да покровителствам Лони? Лони нямаше нужда от протекция. Другите се нуждаеха от протекцията на Лони. Той беше буйно момче. Но когато уби онова момиче…

Мидас замълча. Изчаках.

— Той беляза всички ни, разбирате ли? Фамилното ни име се свързваше с престъплението. Затова се опитах да го сведа до една буква. Предполагам, че през всичките тези години съм се крил от семейството си, от себе си, дори от Лони.

— Но родителите ви са останали в Дрейк Крийк?

— Баща ми беше заблуден фанатик, а майка ми живееше в сянката му. Грехът на Лони бе кръст, който баща ми можеше да носи; принуди и нея да носи бремето заедно с него. Струва ми се, че дори бе намерил начин да обвини нея за всичко. Той бе богобоязлив човек, следователно грешката трябваше да е нейна, наследствена. Смазваше я, но тя никога не се оплакваше. Сърцето й вече беше разбито от Лони. Ала по онова време аз вече отдавна си бях отишъл и много-много не ми се искаше да се връщам, макар че пътувах дотам два-три пъти заради майка ми. Дрейк Крийк не беше голям град и не ми бе приятно да слушам как хората шушукат зад гърба ми, когато минавам по улицата. Дори Лони да не бе извършил онова, което извърши, пак нямаше да искам да живея там. В Дрейк Крийк манталитетът на малкия град се проявяваше по най-лошия начин.

— Имаше ли голяма враждебност към семейството ви след убийството на Селина Дей?

— Доста голяма. Цветнокожите чупиха прозорците на къщата ни не знам колко пъти, но след време това престана. Щеше да е още по-лошо, ако момичето беше бяло. Не ме разбирайте погрешно: не съм расист, просто такава е истината. Онова, което тревожеше повече хората, бе, че те са се сношавали с нея, преди да умре. Това най-много ги възмущаваше. Ако само я бяха изнасилили и после я бяха оставили, щяха да махнат с ръка, щяха да го приемат като простъпка на момчета, които са престанали да се контролират, ала комбинацията от убийство и сексуално насилие им идваше в повече. Поне аз мисля така. Но моята преценка е много лична. Преценката ми за Уилям Лагенхаймър — също.

— Защо?

— Защото всички обвиняваха за случилото се Лони, сякаш беше единственият, който е бил там. Дори на процеса той бе описан като лошото момче, което е отклонило невинния малък Били от правия път, но нещата не бяха толкова прости. Лони и Били се подстрекаваха един друг, разбирате ли? Сякаш на всеки от двамата му липсваше нещо и другият го допълваше идеално. Те бяха като лъка и стрелата, пистолета и куршума. Без едното другото бе безопасно. Не мисля, че Лони би нападнал момичето, ако бе сам, нито пък Били. Но в някои отношения Били Лагенхаймър беше по-лош. При Лони нямаше скрито-покрито. Поглеждаш го в лицето и веднага разбираш, че е загазил. А Били го криеше. Беше хитър. Ако някой ядосаше Лони, той тръгваше да се разправя с него. Раздаваше юмруци, но и ги получаваше. Били обаче бе от онези, които ще те приближат изотзад и ще забият нож в гърба ти, а после ще го завъртят за по-сигурно. Той бе лицемерен малък никаквец, но у него имаше истинска лошотия. Умееше да подкокоросва брат ми, да го насъсква. Ако Лони е убил онова момиче, както беше описано, ако е сложил ръка на устата му и го е задушил, значи Били Лагенхаймър е стоял зад него и му е крещял да продължава. Били не би се опитал да го спре, не и по начина, по който твърди, че е станало. За да убият момичето, е трябвало да участват и двамата, без значение чия ръка е усетила последния му дъх.

Докато го слушах, си спомних как Рандъл Хейт разказваше своята история първо на Ейми, после на двама ни и накрая на гледащите го строго агенти в конферентната зала на Ейми. Всеки път думите му бяха почти едни и същи, отрепетирани. А докато говореше Джери Мидас, с физическа и емоционална болка в гласа си, почувствах искреността на истинското проникновение. Той бе носил тези мисли в главата си толкова много години, но рядко ги бе изричал на глас — пред психотерапевт може би или пред съпругата си, когато спомените са го връхлитали и настроението му е падало, но не и пред съвсем непознат човек. По-късно може би щеше да се пита дали е трябвало да е толкова откровен и когато полицаите отидеха при него, навярно щяха да чуят друга версия на историята, пак вярна, но не толкова убедителна.

— И Лони не ви се е обаждал след освобождаването си?

— Не. Чакайте, това не е вярно. Позвъни ми, след като го пуснаха, но не говорихме много. Казах му да намине някой път да се видим, ала той не дойде. Това бе последният контакт, който съм имал с него. Дори не знам под какво име живее.

— А родителите ви?

— Баща ми умря по времето, когато Лони беше в затвора. Инфаркт. Почина зад волана на колата си на път към черквата. Майка ми си отиде две години преди датата, на която Лони трябваше да бъде освободен. Преди да го преместят във Вашингтон, тя всеки месец вземаше автобуса до Грейхаунд, за да го посещава.

— В щата Вашингтон ли?

— Да, във Вашингтонския изправителен център в окръг Мейсън. Беше там за известно време, а после отново го преместиха и му загубих следите.

— Под собственото му име ли?

— Да, доколкото помня. След това загубих следите му, а майка ми беше вече починала. Беше стара и уморена. Знам, че майката на Били по някое време продаде къщата в Дрейк Крийк, за да може да е с него, след като го освободят. Чувал съм само слухове, но животът на госпожа Лагенхаймър сякаш спрял, когато Били влязъл в затвора. Винаги го наричала „моето момченце“, дори след като станал зрял мъж. Сякаш била прекъснала временно детството му, за да могат след излизането му от затвора да продължат от там, докъдето са стигнали.

Това бе интересно.

— Знаете ли къде се е преместила?

— Опитала се е да го запази в тайна, но пощата й е трябвало да бъде препращана, а в Дрейк Крийк не можеш дори да пръднеш в леглото, без половината град да се оплаче от миризмата. Отишла е някъде в Ню Хампшър.

„Бърлин или неговите околности“, помислих си. Това бе последното място, на което Рандъл Хейт бе излежавал присъдата си. Най-новият затвор в Ню Хампшър за средно или минимално охранявани затворници, открит през 2000 г., идеалното място за завършване на експеримента, пътуването, което бе довело Уилям Лагенхаймър до превръщането му в Рандъл Хейт.

Благодарих на Джери Мидас за помощта, въпреки че ми се искаше да се бях срещнал лично с него. Само една подробност от разказа му не ми звучеше особено убедително. Той говореше за брат си с толкова чувство, че някак си не можах да повярвам, когато каза, че след освобождаването му не е имал друг контакт с него, освен онова кратко телефонно обаждане. Джери бе единственият близък роднина, който бе останал на Лони и Лони беше протегнал ръка към него след излизането си от затвора. Те бяха братя и Джери не бе споменал да е имало нещо, което да ги разделя, като се изключи разстоянието помежду им. Дали човек, който е прекарал в затвора близо двайсет години и първата му инстинктивна стъпка след освобождаването е да се обади на брат си, не би пожелал да се сближи отново с него? И дали един по-голям брат, който познава така добре по-малкия, не би се постарал да останат във връзка?

Но Мидас намери за нужно да каже нещо повече, сякаш бе доловил моите съмнения.

— Онова, което са сторили брат ми и Били, е ужасно, господин Паркър, и ще трябва да живеят с него до края на дните си, обаче това не означава, че не заслужават да им се даде възможност да станат по-добри хора. Бих искал да знам, че Лони е добре, и ако откриете къде е, можете да му кажете, че съм питал за него, но ако е започнал да гради живота си отначало на някое ново място, тогава му желая само успех. Той беше момче, когато извърши престъплението си. Сега е мъж и се надявам, че е добър човек.

— И аз се надявам, господин Мидас.

— А Били? Той как е? Знам, че Лони го обвиняваше, че се е раздрънкал пред ченгетата, и затова мнението ми за него може би е предубедено. Били никога не е бил много силен, за разлика от Лони. В училището го тормозеха много. Лони го пазеше, струва ми се. Без Лони до себе си Били не беше същият. Но не мисля, че Лони само е губил от приятелството си с него. В крайна сметка тези неща се компенсират взаимно, струва ми се.

— Защо са тормозели Уилям? — попитах.

— Беше тъп. Не, не е това. Беше много умен, но имаше някакви смущения. Трябваше да полага извънредно големи усилия в училище, за да разбере думите и цифрите. Те се объркваха в главата му. С какво се занимава сега?

— Счетоводител е — отвърнах, думите се изплъзнаха от устата ми, преди да разбера, че ги казвам.

— Счетоводител? Е, това вече е постижение. Май хората наистина се променят, защото Били Лагенхаймър не можеше да събере две и две.